Маргарет Драбъл
През иглено ухо (6)

Ако преди единадесет години някой я бе попитал каква е тя всъщност, макар че кой ли би посмял, нямаше да може да се опише така, че сама да си повярва. Беше изгубила представа за самата себе си и в същата тази стая, легнала на същото това легло, настръхваше при мисълта за възможната загуба и се страхуваше толкова, колкото дори не смееше да си признае. В онези дни я плашеше всичко, което виждаше около себе си: дългите мрачни улици, грубоватите, подозрителни лица на жените в магазините, заводът за газ, тъкачната фабрика наблизо, опърпаните деца на улицата, самата къща, която трябваше да възприема като свой дом. Мразеше тази къща, самият й вид я отвращаваше, мразеше ниските, тесни стаи с неравни тавани, грубо издяланите, зле премерени и лошо стъкмени врати. Вонеше на бълхи — наситена тъмночервена миризма на кръв и стърготини, а матракът на леглото, в което се строполяваше в пълно униние, я облъхваше със спомена за падението и поражението на не едно поколение. В стаите се сипеше прах от всяка лошо скърпена пукнатина. Десетилетия нехайство бяха оставили в наследство куп нередности и дупки из цялата къща — години й бяха нужни, за да разбере, че не от нехайство бяха кърпени шнуровете за отваряне на прозорците, не от нехайство бяха запълнени с маджун всички пукнатини в стените, нито пък от нехайство бе залепена гланцова хартия върху най-големите дупки и пролуки, а напротив, всичко това е било сторено от ревностна, непримирима, сиромашка загриженост, онази безпарична загриженост, която не може никога напълно да поправи или да престрои, а само да закърпи, да покрие, да забави това, което вече е започнало. Къщата не говореше за отчаяние, а за неуморими, близо стогодишни усилия. Тук — малко цимент, там — нов кабел, нова топка на вратата (макар грозна и бакелитова, която не може да замести оригиналната от месинг), всички тези неща свидетелстваха за борба, а не за поражение. Но как можеше да знае всичко това, след като бе израсла в съвсем различни условия? Тя нямаше очи за всички тези неща и не можеше да прозре заобикалящата я действителност. Лежеше на леглото, чувстваше се зле поради първата си бременност и си мислеше, че не може да направи нищо, съвсем нищо. Просто не беше способна да предприеме каквото и да е. Нямаше никакви пари, освен петте лири, които Кристофър й оставяше седмично, за да поддържа домакинството, нямаше и най-бегла представа как би могла да спечели още малко пари. Беше полуобразована и не притежаваше никакви умения. А без пари не можеш нищо да направиш — можеш само да седиш като бездомник в парка или в библиотеката, но в библиотеката не беше уютно. В този район не уважаваха особено библиотеките, а в парка беше много студено. В къщата също беше студено, тя се боеше да не хвръкне сметката за тока, затова не включваше електрическата камина и всяка сутрин, когато Кристофър излезеше, се пъхваше обратно в леглото, увиваше се с одеялото и се чудеше дали ще й стигнат силите да оцелее. Ожениха се през ноември, на нейния двадесет и първи рожден ден, както се бе заканвала да направи, но после заради студа си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре, ако бяха изчакали до пролетта. През пролетта нещата сигурно щяха да станат по-поносими.

По-късно, по обед излизаше до магазините, с риск да се сблъска с враждебността на околния свят, и си купуваше нещо за ядене. Тези разходки я отрезвяваха и й показваха донякъде какво представлява и как живее, защото, когато си купуваше кутия фасул или пакет яйца, често виждаше някоя старица да си купува едно яйце. Бакалинът спокойно сваляше пакет с шест яйца, изваждаше едно и го пъхаше в хартиена кесийка.

По време на едно от тези излизания, подтикната от вида на човешкото нещастие, тя усети прилив на духовни сили в себе си и купи малка торбичка циментова смес от магазина „Направи си сам“ на ъгъла, отиде си вкъщи, забърка част от него в една чаша за чай и започна сама да запълва някои пукнатини. Все пак беше някакъв вид дейност, която я успокои. Запълнените дупки не изглеждаха особено красиво, но като наблюдаваше резултата от труда си, почувства, че ако не друго, поне би могла да се научи.

Бълхи, дупки, студ, по едно яйце… Иззад тези застрашителни реалности, смътно почна да се очертава градежът на нейната надежда: един обитаван дом, упование в бъдещето — не веднага, не гладко, тя току потръпваше, плашеше се, отдръпваше се, но започваше пак, упорито, с вяра, и тухличка по тухличка построи съкровения свят на своето второ детство в образа на тази скърпена, полугрохнала къща. Напредваше бавно, много бавно, но постепенно идеалът и действителността се сливаха и след около пет години дойде време, когато тя седеше там и ги усещаше като едно: в даден момент побесняваше от шума на съседското радио и оръфания край на килима или от котките, които бяха разкъсали и разплели тапицерията на креслата, но в следващия миг се умиротворяваше, обзета от такова осезаемо и властно спокойствие, че бе склонна да приеме невъзмутимо всички тези така близки на сърцето й неща. Духовният й съюз с реалността, която я заобикаляше, я бе озарил и преобразил. Но нейните приятели, поне онези, които от вярност, обич, любопитство или корист продължаваха да изминават това дълго разстояние и да я посещават, не преставаха да си мислят, че е луда. До тях едва ли достигаше лъч от нейното съкровено видение. Посещаваха я всичките, с изключение на един, клатеха глави, отиваха си вкъщи и казваха, че Роуз е луда.