Маргарет Драбъл
През иглено ухо (15)

Другото от обедната поща не беше толкова интересно. Имаше едно писмо от библиотеката за книгите, които току-що бе върнала, и два призива от благотворителни дружества. В един момент броят на тези призиви така застрашително нарасна, че тя се видя принудена да отговаря в пликове без марки, тъй като не беше в състояние да плати марките. Повечето от подателите разбраха намека, но много други бяха убедени, че скоро ще се сдобие с доста пари, и постоянно й напомняха колко важни са техните цели. Повечето от целите наистина си заслужаваха, макар че с годините тя се бе настроила скептично към възможностите на тези малки дружества да ги изпълнят. Много от тях се закриха поради лошо ръководство или злоупотреби сред управата, или сблъсък с интересите на други организации. Някои от тези провали бяха трагични. Тя бе получила призив да се намери подслон за група немощни стари хора, извадени от предишното им общежитие, които не бяха успели да получат помощ от никаква организация: преди време някакъв министър бе убедил един местен съвет да им даде къща под наем за негова сметка в район, където те бяха работили по вилното строителство; но договорът за наема беше изтекъл и съветът не искаше да го поднови, защото местните хора се оплаквали, че тези немощни старци били неприятна гледка, принизявали нивото на района и плашели децата. Министърът бълваше огън и жупел към низостта на тези управници и се обръщаше към Роуз и всички други, записани в това благотворително дружество, да основат фонд за покупка на собствено жилище за старците, за да не бъдат подложени на такова долно отношение. Тя си спомни за бомбардираното си училище и се запита кое беше по-голямо зло — да помогнеш на хората и после да ги изоставиш, или да не им помогнеш въобще. Другият призив беше за някакво списание с анархистичен уклон на една крайно лява група отцепници, които явно се надяваха, че както някога тя може да откликне и сега. Роуз погледна листчето и с голямо неудоволствие прочете манифеста на групата. Навремето някои от приятелите й бяха доста луди, но не чак толкова, а освен това бяха добре възпитани. А може би тези младежи, които виждаха света сякаш през кървясалите си очи, също бяха добре възпитани, но тя беше вече твърде стара, за да ги разбере, може би просто не умееха добре да се изразяват и затова пишеха като маниаци, готови да убиват. Нямаше как да се разбере, вече беше твърде стара. А и какъв беше смисълът да си го изяснява. По-добре направи някоя малка добрина, отколкото явно зло. Тя хвърли и двете писма в кофата за боклук и се качи горе да оправи леглата. Не друг, а съдията от делото по развода беше виновен, че тя получаваше всеки ден такива писма. Изцяло негова бе вината, че стана широко известна като човек, който иска да се отърве от големи суми пари. Историята за нейното африканско дарение беше раздута до невероятност, но вестниците нямаше да я разтръбят с такова ликуване, ако в заключителната си реч съдията не се бе разпрострял върху нея. Иначе нямаше да си го позволят. Дотогава тя някак си бе успяла да запази дарението в тайна, но щом веднъж се разчу, край — заляха я телефонни обаждания, писма за помощи, нападнаха я журналисти и фотографи. Понякога се чудеше дали съдията не е целял точно това, дали не беше тази цената, която трябваше да заплати за своето решение. Ясно бе, че съдията не одобряваше безразсъдната й щедрост. И ако същият съдия се заемеше и с делото за родителските права (което изглеждаше вероятно), това щеше да му даде нова възможност да изяви неодобрението си.