Маргарет Драбъл
През иглено ухо (35)

Когато пристигнаха пред портала на имението — огромен портал от ковано желязо с два каменни стълба отстрани, върху всеки от които се мъдреше по един поизтъркан вече каменен звяр с подигравателно изражение, — те спряха изумени и разтревожени. Наоколо беше голяма суматоха: паркирани бяха десетки коли, някакъв мъж с нещо като престилка направляваше движението. Първата им мисъл бе, че сигурно тук са пристигнали полицията и журналистите, че бедствието ги бе изпреварило — толкова неочаквано беше това брожение, но след минута-две им стана ясно, че няма такова нещо. На един от каменните стълбове бе залепен жълт афиш с надпис.

БРАЙЪНСТЪН ХОЛ. СЪБОТА. СВЕТА ТРОИЦА. ГРАДИНСКО УВЕСЕЛЕНИЕ.

ОТВОРЕНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИ С ЛЮБЕЗНОТО ПОЗВОЛЕНИЕ НА МИСТЪР И МИСИС БРАЙЪНСТЪН. 2:30-7:30 СЛЕДОБЕДЕН ЧАЙ.

— Гледай ти, гледай ти — възкликна Роуз, — колко необикновено!

— Какво, за бога, значи всичко това? — питаше Саймън, като в същото време се мъчеше да избегне погледа на човека с униформата, който му даваше знаци да не спира движението.

— Това е техният ден на открити врати — отговори Роуз. — Не знаех, че е днес. Правят го само веднъж в годината. В помощ на местната акушерска служба. Ами сега, какво ще правим?

— Аз и без това не знаех какво точно трябва да се направи.

— Ами, просто можем да минем през портала… — сама си отговори Роуз.

— Дали децата ще бъдат там?

— Разбира се, как могат да ги лишат от такова забавление?

— И ако те са там — продължи Саймън, — какво ще правим с тях?

— Не зная — рече Роуз. — Бихме могли просто да ги измъкнем незабелязано, ако въобще ги намерим сами. Или ти можеш да поговориш с Кристофър. Кажи му, че властите пътуват насам със съдебното разпореждане, или нещо такова.

— Не аз, ти можеш да поговориш с Кристофър — възрази Саймън. — Той си е твое задължение, не мое.

— Да, но аз не смея — рече Роуз. И двамата безпомощно се засмяха. — С удоволствие бих изпила един хубав чай — продължи тя. — Дали не сме закъснели много? Аз не съм обядвала. Пък и ти, кажи-речи, също.

— Ами, да плащаме тогава тия два шилинга вход, да влезем, пък там ще му мислим, какво ще кажеш? Този човек няма да ме остави да се въртя повече тук, виждам как ме следи изпод вежди.

— Защо не влезеш само ти? Никой няма да те познае, можеш да разузнаеш всичко.

— Няма да вляза самичък — заяви той. — Не смея. Кристофър може да ме застреля.

— Не ставай смешен, дори и да те види, откъде ще знае, че и аз съм тук? Ако го срещнеш, можеш да кажеш, че си дошъл просто да разгледаш.

— Какво, за бога, ще разглеждам тук, и то сам?

— Ами, да речем, направил си го — каза тя, като го погледна и се усмихна необикновено весело, — направил си го от чувство… на симпатия към мен.

— От незадоволена страст към теб, така ли?

— Повече или по-малко.

— Не, няма да го направя. Не влизам без теб! — За пръв път от години той казваше това, което мисли и както го мисли. Усещането беше върховно — сякаш сваляха хомот от главата му.

— Добре тогава — съгласи се Роуз. — Да си призная, аз и не се надявах да приемеш. Ще дойда с теб. Но може би трябва някак да се маскирам. Не знам защо, но винаги съм си мислила, че някой ден ще се върна тук маскирана. Какво мога да направя, за да изглеждам различно?

— Можеш да си сложиш моите очила — каза той, — само че аз не виждам много добре без тях. Или не, тук някъде трябва да има едни слънчеви очила на Джули. — Той претършува шкафчето и извади от там чифт слънчеви очила и копринена кърпа за глава — „Диор“ на оранжеви и кафяви точки.

— Няма да ми подхожда — обади се Роуз. — Не ми отива на дрехите.

— Не е в стила ти да си толкова придирчива — каза й той и Роуз послушно ги сложи и се огледа в огледалото на колата.

— Чудесно — възкликна Саймън, като разглеждаше развеселен този смесен образ между Роуз и Джули. Яркият, златистооранжев цвят на бял фон изглеждаше много странно около свенливото, негримирано лице на Роуз, кърпата трябваше да се носи с подходящо червило, сега чертите й изглеждаха бледи и невзрачни. — Чудесно. И собствената ти майка няма да те познае.

— Точно това е целта — отвърна Роуз. — Можем да си устроим една сцена на разпознаване, но по-късно, в гостната, в библиотеката или в розариума. Хайде, да вървим.

Саймън пое с колата към мъжа в униформа, даде му четирите шилинга и той го насочи към един паркинг вътре, досами портала.

— Чувствам се като глупачка — рече Роуз, излизайки от колата.

— Не можеш да си представиш колко глупаво се чувствам аз — възрази й Саймън и те се упътиха по асфалтираната алея към къщата.

Беше къща от края на осемнадесети век, непретенциозна, както гласеше брошурката, която им дадоха на входа, но на Саймън му се стори твърде претенциозна. Иззидана от чудесни жълто — бежови тухли, фасадата, към която вървяха, имаше четири отвора между пет издължени, изящни и богато украсени пиластри, а зад тях сводести портали се разтваряха към озеленена площ и тераса. Терасата гледаше към буйна градина с изкуствено езерце, насред което бликаше фонтан. Къщата беше изискана, малко поизносена и уютна. Прозорците на горния етаж, спиралните орнаменти на върха на колоните, слепите арки, съвсем обикновеният фонтан, говореха за простота и хармония. Докато вървяха по алеята, Роуз хвана Саймън под ръка и му разказа историята на къщата: била построена, когато фамилията се радвала на изключително благополучие, дължащо се на една женитба с наследник от богато семейство, търгуващо с роби (сега домът се поддържа от друга изгодна женитба, но това е отделен въпрос, добави Роуз) — и била истинско предизвикателство спрямо съседното чудовищно имение Холкъм Хол, чиято сграда всички местни хора дълбоко ненавиждали заради жълто-белите тухли (ту привлекателни и излъчващи топлина, ту груби и неестествени), заради грандоманския й вид — мраморен класицизъм и тантуреста антична четвъртитост. Това грубо отношение към семейство Коук било наистина малко неблагодарно, рече Роуз, защото именно те отводнили тази земя, но така или иначе, семейство Бел (прародителите на Роуз), решили твърдо, че тяхната къща ще бъде точно обратното на Холкъм Хол — елегантна, уютна, обкръжена от дървета, английска, очарователна. А никой не би нарекъл Холкъм очарователна къща, някой ден трябва да отидем да ти я покажа, но тази — тази наистина е чаровна, нали, виж, дори фонтанът работи, не е пускан от години… Тя не можеше да възпре звънливата, радостна нотка в гласа си и не пускаше ръката му. Щастлива дори само от това, че той я харесваше, и докато държеше така ръката му, чувстваше колко много й е липсвала просто една ръка, на която да се опре, един човек, до когото да върви… Има и една прелестна дива градина с билки, каза му тя, трябва да я видиш, като вали, е толкова хубава, някога обичах да седя там в най-проливния дъжд, трябва да видиш и конюшните, о, всичко трябва да видиш тук! В същото време двамата неспокойно се оглеждаха за Кристофър, въоръжен с пистолет, за децата и дори за полицията, спускаща се с хеликоптер.

На терасата сервираха чай. Като видя жената, която го разливаше от голям калаен чайник, Роуз се извърна и каза: „О, господи, това е мисис Грейвс“.

— Ще ти донеса една чаша — рече Саймън и отиде за две чаши чай и сандвичи. Роуз седна на парапета. Погледна към буйната градина, към розите и водните лилии. Две жени близо до нея си говореха за това къде са били миналата седмица — в една якобинска къща в Съфолк, където не им поднесли нищо друго за ядене, освен сухи бисквити, въпреки че се очаквало угощение за чай. „Това наричам аз прием с чай“, рече една от жените, докато си хапваше плоски кифлички, курабии със стафиди и сандвичи с шунка. Роуз едва не се възгордя. Като се върна с пълна чиния лакомства, Саймън й каза: „Попитах твоята мисис Грейвс вкъщи ли е семейството. Тя ми отговори — да, всички са тук“.

— Какво е искала да каже с това всички?

— Не знам. Не я попитах. Имах чувството, че се интересувам за кралското семейство.

Роуз се усмихна.

— Не бива да ме презираш заради това.

Той изведнъж си припомни къде живееше тя сега, как гладеше веднъж, като отиде у тях, спомни си за Двореца Александра, за Африка, за бебето на Ейлийн, за пилетата в онова кресло, помисли си колко необикновено бе отдалечаването й от тук, колко много се бе изменил нейният живот и каза:

— Но, моля те. Как бих могъл.

Просто невероятно беше, че тя съществува такава, каквато е, а ето я, седеше срещу него и отхапваше от кифличката, намазана с масло, с копринена кърпа на главата, която изглеждаше твърде показна и екстравагантна за нейните непретенциозни черти и скромен характер. Природата я бе създала такава, с нищо незабележителна, обикновен човек, после съдбата по своя прищявка й бе отредила широка известност, ала след това тя бе предприела това мъчително пътуване назад към собствената си природа, съвсем сама, водена единствено от своя малък опит, срещу течението на живота. И ето я сега, седеше тук, кръстосала изящно голите си нозе, с пластмасов сандал, увиснал от свода на прашния й крак, и изтупваше внимателно трошиците от кафявата си пола: същинска пансионерка. Той я наблюдаваше — това бе за него радостно блаженство. Тя изяде кифлата, остави хартиената чиния на каменния парапет, вдигна поглед към него и каза:

— А сега, какво ще правим сега?

— Да идем да поогледаме, какво ще кажеш?

— Не зная откъде да започнем — отвърна тя, като се смъкна от парапета. — Къде мислиш, че могат да бъдат децата? Вън или вътре? Струва ми се обаче, че не може да се влиза вътре, те не отварят къщата.

— Можем да огледаме първо навън. В такъв ден по-вероятно е да са на открито. Кажи накъде да вървим.

И те отново поеха заедно, хванати под ръка, минаха през градината, като надникваха тук и там, вслушваха се в откъслеци от разговори по пътя си и никак не им се искаше да развалят чистото удоволствие от това, че се разхождаха така заедно. Беше пълно с хора — хубавото време и празникът допринасяха за приятно развлечение на открито. Градината изглеждаше великолепно, по-красива, отколкото си я спомняше Роуз. Постарали са се специално, каза тя. Имаше много деца, които тичаха насам-натам, навиквани от майките си да пазят цветните лехи, но никое от тях не беше нейно. Започнаха от най-близкото — моравите край къщата, розариума, дивата градина с билки, а после се чудеха накъде да продължат, дали по дългата тревиста алея, между подкастрените храсти, откъдето се носеше кръшен смях, или към кухненската градина, която се намираше надясно, зад висока тухлена стена. Докато се колебаеха, Саймън изведнъж съзря децата. И трите — катереха се по някаква ограда чак в другия край на алеята, много далеч от мястото, където бяха с Роуз; в далечината изглеждаха съвсем малки, но не можеше да се сбърка, бяха те — едното русо, а другите две по-тъмни.

— Ето ги — извика той, — виж ей там. — И двамата се спряха и се загледаха.

— Да отидем да ги пресрещнем — предложи Роуз.

И те тръгнаха по зелената пътека насреща им. Децата тичаха и колкото повече се приближаваха, фигурите им ставаха все по-едри, но не видяха Роуз, докато не дойдоха на няколко метра до нея: тогава изведнъж я познаха, извикаха, втурнаха се насреща й, а тя пусна ръката на Саймън и също се затича към тях. Той ги гледаше как се срещат, после — как се приближават към него, струпани около нея, смеещи се, бърборещи. Тя също се усмихваше, малко засрамено, сякаш се извиняваше за нещо, но все пак се усмихваше. Срещнаха се на един съвсем симетричен кръстопът на две алеи: наляво и надясно водеха зелени пътеки, пред тях се простираше далечна, смаляваща се перспектива, а зад тях беше къщата с каменния парапет. Срещата им на това открито място се проточи сякаш вечно: на вълни и тласъци се повтаряше пак и пак, като че ли времето се бе разтеглило безкрайно, за да я обхване и опише… Съзнанието му бе прорязано от зелени ивици, които минаваха и минаваха през него. Високият зелен жив плет в далечината замръзна подобно на вълна с изострен гребен, миг преди да се разпени, мирисът на стъпкана трева насищаше въздуха, надигаше се, разсейваше се и отново се надигаше… Планираната геометричност на това място го сковаваше и потискаше: беше твърде преднамерена. Той се огледа за скривалище. Нямаше такова нещо наоколо. Нищо друго не им оставаше, освен да тръгнат надолу по централната алея право към къщата.

На връщане Маркъс и Мария разказаха на Роуз за Граймс Грейвс, колко вълнуващо и страшно било там, а Константин вървеше малко встрани и мълчеше. Приел бе сдържано благодарността на Роуз за телефонното си обаждане, не задаваше въпроси, но най-вероятно се безпокоеше каква ли страшна машина е задвижил. Саймън се питаше какво трябва да направят по-нататък. Не му се вярваше, че биха могли крадешком да се измъкнат, но всяка конфронтация сега беше немислима! Макар че това място бе проектирано и изградено преди векове именно за конфронтации. Ето така действат богатите, хвана се, че мисли той, така подреждат природата, така я аранжират, че тя става място за големи страсти, макар и може би само веднъж на десет години да се осъществяват грандиозните им замисли. Пресичащи се алеи, далечна перспектива — нетърпимата преструвка на тези, които мислят, че държат съдбата си в свои ръце… Розариуми, поляни с декоративни храсти, изкуствени езерца — пейзажи за безцелната душа. Езерото на недоволството, изворът на младежта, алеите на новата среща… Някога в Оксфорд, през една лятна нощ, той бе погледнал през прозореца на спалнята си към градината на колежа, стреснат и събуден от гръмотевична буря без дъжд: градината се простираше строго симетрична, подредена, красива и грижливо поддържана, осветяваше я лъч подир лъч бледа, удивителна призрачно зелена светлина, и всеки лист се открояваше, всяко цвете избледняваше, заприличваше на безсмъртно, градина от вечни цветя, а през нея, осветяван също от тези призрачни лъчи, скиташе най-старият прислужник в колежа, един налудничав деветдесетгодишен старец, скиташе сам, както му беше обичай, вървеше между дърветата и фигурата му се сливаше с пейзажа в мъчително усилие да разкрие някакъв скрит смисъл, някакъв измамен символ на душата.

Тогава, дълбоко развълнуван, той усети как цялото му огорчено същество отрича тази красота, възмущава се от надменността й, глупавата й величавост, от тези случайни, студени снопове светлина. И сега той също възнегодува, възнегодува срещу самата форма на дърветата тук. Защото какъв бе смисълът от всяка добродетел, от всяка елегантност и изящество, ако не се споделяше от обикновените хора, не можеше да има красота зад портала с надпис „частно“, нека газят лехите с цветя всички деца, всяко дете. Някога в училище пееха една песен, той често си я спомняше, в която се казваше: „По-мека е тревата под нозете ми, че обласкала е безброй нозе, по-сладка ми е розата червена, че цял свят радва, не само мен“. Така беше, точно така, и Роуз винаги го бе съзнавала. Това, от което се отричаше после — препъванията й, отказът от всички права, бледния цвят на лицето й, пластмасовите й сандали — всичко то му се виждаше по-човешко, прекрасно, мило, това бе истинският живот.

До него достигна гласът й — раздразнен, малко сърдит, стремящ се да утеши. Опитваше се да успокои Мария, обляна в сълзи от ярост, защото Маркъс я дразнеше, задето се разплакала долу в кремъчната кариера: „Не бъди толкова злобен, Маркъс“ казваше тя, „А ти, Мария, не бъди толкова глупава“. Отново се бе гмурнала в ежедневието, пренебрегнала високия, добре аранжиран и подстриган жив плет, внушителното предназначение на мястото. Слушаше я, но постепенно гласовете им заглъхнаха в съзнанието му. „Мария — повиши тон по едно време тя, — ако не спреш да мънкаш, ще те ударя.“ После се обърна към него и попита поверително:

— Саймън, кажи ми бързо, какво, за бога, ще правим сега?

— Не знам точно.

— Не можем ли просто да ги отведем у дома?

— Бихме могли да опитаме.

Но беше твърде късно, защото към тях от къщата се приближаваше Кристофър.