Маргарет Драбъл
През иглено ухо (12)

Докато пътуваше към къщи, Саймън се опита да измисли някаква причина за голямото си закъснение, но не можа, защото бе човек, болезнено верен на истината, и всяка измислица му се струваше крайно нелепа. Въпреки всичко направи опит пак да съчини нещо не чак толкова нелепо, например че е бил толкова разстроен, задето загубил делото си, че останал да пийне, а после така се случило, че вечерял в Саутхамптън със своя опонент, един стар познат, който отегчаваше Джули до смърт и поради тази причина никога нямаше да има възможността да го издаде. Но кой знае защо, това не му изглеждаше много правдоподобно, макар че, ако не беше уговорката с Роуз, точно така щеше да постъпи. Всъщност обаче, когато се прибра, Джули вече си беше легнала. След като видя, че светлината е угасена, реши, че тя сигурно е заспала, и остана долу да си направи един млечен коктейл. В кухнята намери бележка от сина си, който бе гледал футбол по телевизията и хранеше илюзията, поддържана от баща му, че и той се интересува от тази игра. Там пишеше: „Страхотно, тате, успяхме, бихме ги 3:0, общо 4:3“. Бележката го зарадва не толкова със съдържанието си, колкото с изразеното доверие и явното подобрение на правописа. Той я подпря старателно до буркана с овалтин^[1], приготви си една чаша и я взе със себе си в дневната.

Приятно му беше, че къщата е тъй тиха и всички в нея спят. Откак се върна от Ню Йорк, Джули беше уморена, явно не се бе спирала през цялото време и бе попрекалила с пиенето в Америка, както впрочем се случва с повечето хора, попаднали там. Но той никога не бе ходил в Ню Йорк и нямаше и най-малко желание да отиде. Добре, че Джули замина сама, без него, иначе неволно щеше да й развали цялото удоволствие — невинно и по детски простодушно, както предполагаше, че е било. Нямаше никакви морални възражения против пиенето, нито против художествените галерии, нито против венчавките или скъпите хотели и така нататък, но все повече губеше интерес към тези неща. Имаше обаче големи възражения против разорителните представи на Джули за развлечение. Някога му правеше удоволствие нейната непосредственост, способността й да се радва на едно ново палто например, или на нови обувки и нова прическа, но в онези дни не проумяваше, че предметите й доставяха радост само ако са нови, че цялото им очарование се заключаваше в това, че са чисто нови. Трудът, който си правим, за да придобием нещо, като в замяна изхарчим парите си, е загубено време. Тя бе типичен консуматор, покупката на нещо ново, дори придобивката на нова идея или нов приятел, я укротяваше само за кратко. А такъв начин на живот естествено беше ужасно скъп. Бедата бе в това, че той нямаше право да протестира, защото повечето от парите бяха нейни.

Саймън никога не бе успявал да разбере напълно собственото си отношение към парите, макар че бе посветил много време да разсъждава върху това. Когато Роуз сподели с него как се отнася към наследеното богатство, той бе поразен много повече, отколкото тя би могла да предположи. От разказа й той разбра къде се коренят нейните възгледи, но само силен характер, какъвто бе тя, можеше така вярно да се придържа към подобни принципи. А той ни най-малко не бе проявил вярност. Сумите, за които ставаше въпрос в двата случая, наистина бяха несравними, защото мистър Брайънстън бе във всяко отношение много по-голям комбинатор от неговия тъст, но на равнището на десетки хиляди, каквито и да са разликите, те не са от голямо значение. Мистър Филипс би го включил в своя бизнес, стига да бе пожелал, ала Саймън не пожела, тъй като не можеше да си представи живота си като управител на голяма фирма за продажба и доставки по каталог, нито пък Джули щеше да му прости, а вероятно нямаше и да се омъжи за него, ако се бе съгласил. Пък и самият мистър Филипс вероятно беше много по-доволен зет му да практикува като адвокат (такава почтена професия), отколкото да го купи за себе си… Той се питаше дали Роуз възприема факта, че е лишена от женственост, като предимство в деловите отношения. Сякаш това не я интересуваше. Най-любопитното беше, че Кристофър Василиу, който на пръв поглед изглеждаше класически пример за нежелан зет, в действителност бе установил тесни връзки с бившия си тъст и сега работеше за него — енергично и с очевиден успех, при пълно съвпадение и еднопосочност на финансовите им интереси. Единствена Роуз отказваше да се нагоди.

Саймън се чудеше дали не е трябвало сам да положи повече усилия и да не се нагажда. Понякога го спохождаше безумната мисъл да откаже каквато и да било финансова поддръжка и да настоява Джули да живее с него само от собствения му доход. Но тази мисъл беше дотолкова лишена от реална почва, че изглеждаше невъзможна. И въпреки това той изпитваше угризения и понякога горчиво се укоряваше за малодушието, с което бе приел зестрата и порядъчната периодична издръжка на жена си. Можеше, разбира се, да каже, че го е направил заради нея, че тя не би могла да живее само от това, което той би й предоставил, макар че тя не живееше добре дори с бащините си субсидии. А източниците на тези пари (след като веднъж ги бе приел, той не можеше да признае пред никого, освен пред себе си) не бяха от най-достойните. Може би източниците на големите пари винаги са такива. „Зловонни средства“, повтаряше си той понякога фразата на Шекспир.^[2] Друг пример, който му идваше на ум, бе онова странно наследство на Чад в „Посланиците“^[3], основано на някаква домашна стока, прекалено жалка в реда на особено патетичните разсъждения. (А може би Джеймс е разбирал твърде малко от пари, за да говори за тях?) Напълно ясно му беше откъде идва богатството на мистър Филипс и това не му се нравеше особено. Нещо повече, като юрист той все повече и повече се отвращаваше от парите му, все по-трудно ги преглъщаше, те го задушаваха (като че ли бяха заседнали в гърлото му), но той оставаше все така ням и неспособен да проговори. Не че имаше нещо незаконно в печалбите на мистър Филипс. Работата не беше чак толкова драматична, но според определено пуританските възгледи на Саймън в нея имаше нещо неетично.

Мистър Филипс бе почнал съвсем невинно с търговия на дребно на мебели и железарски стоки в Дарлингтън и твърде бързо бе преуспял, между двете световни войни бизнесът му се разраснал, а след втората война се преориентирал цялостно към продажба на изплащане и по каталог. По-голямата част от солидните му доходи идваха от бизнеса с каталожната търговия. Доставяше всякакви стоки — дрехи, железария, а сега дори се беше заел с комплексни туристически услуги. В това нямаше нищо нередно, но според Саймън методите му на действие бяха доста подозрителни. Огромното количество продажби при много изгодни условия бяха насочени към най-неопределената, най-неплатежоспособната и най-податливата на експлоатиране прослойка на обществото, прослойка, която скоро щеше да набъбне с хиляди и хиляди осемнайсетгодишни, защото законът им даваше право да вземат собствени заеми. Броят на неизплатените заеми и призовките в съда растеше застрашително, областните съдилища бяха ужасно претоварени с дела на мистър Филипс и едва ли не, изпълняваха ролята на негов инкасатор. Рекламните брошури за покупки по пощата ставаха все по-лъжливи, отначало в намеците, а после и в буквалните твърдения, бяха осеяни съвсем безотговорно с думи като „безплатно“, „гарантирано“, „при неодобрение — връщане на парите“, „неограничен кредит“ и „щедра отстъпка“. Нещастни жени от цялата страна се оказваха длъжни да пращат пари за големи, скъпи каталози и да поемат отговорност за заема на свой съсед, комуто се бяха съгласили да бъдат гаранти — дума, която повечето от тях явно не бяха разбрали. Към брошурката имаше приложен купон, върху който бяха изписани думите: „Този купон има стойност на пет лири. Пазете го“, придружени от нищо незначещи многословни обяснения. Направо изпитваше неудобство да го гледа. За щастие повечето от приятелите на Джули, пък и самата тя, нямаха понятие какво всъщност представлява една фирма за продажба по каталог, вероятно си мислеха, че е нещо подобно на системата, използвана от малките елегантни бутици от „Найтсбридж“ за скъпи детски дрешки, които се наричаха, да речем, „Новоизлюпените пиленца“, или на онези малки фирми, които доставяха играчки от папиемаше и кукленски къщички, или пък на разсадниците, от които по същия начин могат да се получават японски дръвчета бонзай. Или може би смятаха, че бащата на Джули се занимава с пощенски доставки на едро — на тоалетна хартия, храна за котки и електрически крушки, много търсени услуги, чиито постоянни клиенти бяха съпругите на по-спестовните колеги на Саймън, хора като Даяна например, която веднъж му бе казала, че толкова отдавна купува тоалетната хартия по пощата, че ако й се наложи да поиска едно руло в магазина, ще умре от неудобство, все едно че купува презервативи. Саймън се надяваше, че всички си мислят точно така и никога няма да забележат предложенията от рода на: „Поръчката ви — изпълнена веднага срещу един шилинг за всяка лира на седмица — спестете още сега!“. Как ли биха реагирали, ако научеха, че трябва да плащат за японското си дръвче по шилинг за лира на седмица? Те не бяха вникнали в скрития смисъл на предложението.

Интересно бе да се разбере какво знае Роуз за „зловонните средства“ в бизнеса на своето семейство. Трудно беше да се отгатне какво знае тя изобщо за много неща. Това споменаване на стачките например не беше ли благопристоен намек, че са й напълно ясни катастрофалните отношения между работници и работодатели, отношения, които застрашаваха бизнеса на баща й през последните няколко години? Макар че по този начин печалбите не можеха да бъдат особено застрашени, което и самите стачници добре разбираха. Имаше нещо друго, което тя каза, и от момента, в който го каза, то не го оставяше на мира. Саймън стана и закрачи напред-назад по дебелия зелен килим, мъчейки се да си спомни какво бе то. Като че ли нещо, свързано с баща й, с това, че този бизнес е потомствен, но всъщност се води едва от второ поколение. Голямо разочарование трябва да е била за него собствената му дъщеря, ала това само отчасти се отнасяше до другото, което той се мъчеше да си спомни. Саймън изпитваше известно съчувствие към този баща, който в отчаянието си бе прибягнал до намесата на закона… Да, сега си спомни, отнасяше се до собственото му чувство за социална непълноценност, подсилено от по-висшия произход на жена му, за което тя деликатно бе намекнала.

Чувството за социална непълноценност му бе добре познато, и как иначе, след като бе положил толкова труд да го преодолее — отблъскващ, принудителен труд, в крайна сметка напълно безполезен. Той мислено се върна в детството си — към немощния си баща, към дейната си, нервна и изтънчена майка, която бе работила до изнемога за него, бе търсила правата му, която го бе тласкала цял живот нагоре, докато стигне тук, където е сега: през училището, реномираната гимназия, през Оксфорд и по-нататък, независимо дали му харесваше или не — към съда. Направи го заради нея. Толкова дълго я бе ненавиждал, че сега трябваше да направи нещо за нея. Двете главни решения в своя живот — за кариерата и брака си, той бе взел по принуда, без капчица спонтанна обич в сърцето си, изменяйки на себе си, от чувство за вина, воден единствено от желанието да й угоди и да я успокои. Днес обичаше майка си, най-сетне бе почнал да я обича, поне толкова, колкото можеше да се обича такава властна жена, но всичко, което искаше, бе направил само от желание да я успокои. Да я успокои за дългите години мъка, несгоди и неблагодарност. Сега нямаше смисъл да си спомня всичко това. Нямаше нищо в ония години на нищета, с което да се гордее, годините, в които майка му го караше да води на чай някои от по-богатите си, по-обаятелни и весели приятели, а те, свикнали с луксозните си крайградски къщи, оставаха дълбоко потресени от това, което виждаха у тях: баща му в инвалидната си количка, майка му — спретната и грижовна, в онази противна малка къща, сандвичите със сьомга, отвратителната гледка към канала и завода за газ. Какво достойнство можеше да има в болезнените спомени за дрехите, които никога не му бяха по мярка, във вечното пестене на джобни пари и лишаване от екскурзии, в списъка за всяко похарчено пени, който майка му всяка вечер усърдно съставяше върху картончетата от кутиите за бисквити? Клетата му майка, умница, погрозняла от усилията си да издържи, стигнала до агония в стремежа си той да се издигне, която за отплата трябваше да търпи затворения му характер, подлата му неприязън и недостойния му стремеж да я избягва. Беше надарена жена, завършила бе гимназия и никога не бе молила за любов, просто не я очакваше от никого. Направи всичко за него, като не искаше нищо в замяна, освен собственото си спасение. Някога тя също бе хранила надежди, очаквала бе да я споходят по-светли дни. Като млада била социалистка, макар че сега вече трудно си спомняше за онова време. Запознала се с баща му на вечерните курсове по икономика на Работническата образователна асоциация. Невъзможно му бе да си представи как са изглеждали тогава, как са се събирали. Саймън не си спомняше нищо за баща си преди злополуката. Опитваше се да възстанови образа му от някои свидетелства, от спомените на майка му, от спомените на неговото семейство, но нищо не излизаше, беше безнадеждно. Какъв е бил — работнически интелигент, мрачен, трудолюбив, недохранен? Или активист, бунтар? Нямаше как да узнае това. По време на злополуката бил отговорник на цех. Мисис Камиш винаги твърдеше, че бил блестящ интелект и че способностите на Саймън са от него, можеше ли да й противоречи? Какъвто и да е бил, беше сигурно, че тя го е подтиквала, така както после подтикваше и сина си. Вложила бе много амбиции в него. Но това не й бе донесло нищо добро. Случила се онази злополука и с нищожната компенсация (макар и обжалвана) тя трябвало да се грижи за него, за стария му баща, за собствените си родители и за самия Саймън.

Мразеше стария му баща. Някога бил рибар, долу на юг. На юг в смисъл — Бридлингтън. Силна буря отнесла по-голямата част от семейството му — в един ден и в една лодка — брат му, мъжа на сестра му, по-големия му син, един приятел — затова се преместил с жена си в Тийсайд, при нейните родители. От време на време повтаряше, че нищо не го задържало вече там, нищо, освен жестокия спомен. Като дете Саймън обичаше да слуша разказите му, но като цяло дядото беше отблъскващ. През целия ден плюеше. Повечето време дъвчеше тютюн, но дори когато не дъвчеше, пак плюеше. Щом жена му умря, той се премести при мисис Камиш и едва не я докара до лудост. Нямаше нищо чудно, че роднините на жена му не го искаха. Той отвращаваше Саймън не само с плюенето си, но също и с постоянните си лъжи. Тия чудовищни лъжи, които разказваше за риболовните си подвизи, изпълваха момчето с презрение.

Не, не можеше да се каже, че семейството беше весело. Мисис Камиш през цялото време трябваше да работи, за да издържа всички, особено в годините, когато Саймън беше в гимназията и в университета, а собствените й големи претенции и амбиции още повече усложняваха и без това трудното положение. Той страдаше заради изтощителните й усилия, всъщност я мразеше заради тях. Мразеше я още заради презрението й към по-безпомощните жени, заради пренебрежението й към тези, които цял живот купуваха на кредит — и това презрение съвсем логично се разпростря и над бащата на Джули, когато му дойде времето. Тя ненавиждаше неговата търговска етика — гледаше отвисоко на неговата търговия на изплащане. Не беше способна да прояви друго чувство, освен пренебрежение към тези, които влизаха в дългове и сключваха заеми, както и към онези, които ги примамваха да го правят. По това време вече бе придобила правото да презира, можеше да си позволи да гледа отвисоко на богатството, защото бе успяла, удържала бе победа, справила се бе с всичко! Светлите дни, които някога й се виждаха невероятни, бяха настъпили, тя живееше вече съвсем прилично, дори охолно в сравнение с някога — бе постигнала своето и дори в някаква малка степен, по свой начин, можеше да се нарече знаменитост. Понякога го обземаше силното желание да се качи на колата, да отиде при нея и просто да й каже — знам какво постигна и те обичам заради това, макар навремето да не можех: но беше вече твърде късно, не можеше да го каже, за такова признание щеше да й се наложи да чака до смъртния си одър. Как можеше да й обясни днес, че тогава не е разбирал какво значение има да бъдеш отгледан на една улица, където хората дават бельото си в заложната къща? Кой можеше да обвини мисис Камиш, че има предкейнсиански^[4] възгледи за икономиката? Той дори не беше сигурен дали не бе наследил от нея някои от тях.

Историята на нейния успех бе посвоему забележителна. И още по-забележителна щеше да бъде, ако тя не бе я разказвала, преправяла, разкрасявала, продавала, влагала в оборот и печелила от нея толкова много. В началото бе постъпила като чиновничка в кметството, а вечер, когато се прибираше вкъщи, започваше да пише. Отначало написа една статия за местния вестник, после нещичко за районното радио, след това — книга за детството си и един роман за стачките в Джароу. Успя, името й се наложи, но никой не знаеше какво й бе струвало. Дребни пари, така наричаше тя своите писателски хонорари в началото, но никога не ги харчеше за дреболии, докато накрая напусна кметството и се отдаде изцяло на писане. Той не знаеше какво да мисли за нейните книги и радиопредавания. Бяха някак нереални, до крайност сантиментални, просто не можеха да бъдат приемани сериозно. Техни почитателки бяха все жени на средна възраст като нея, познали най-лошото в живота, които жадуваха някой да им го представи така, че да не звучи безнадеждно. Тя беше редовна участничка в „Час на жената“ на местното радио, говореше обикновено за трудностите с тон на успокоителна самоувереност и препоръчваше утешение от нескончаемите беди в дребните лични радости: нейното обществено лице внушаваше сила на духа, домашно спокойствие, уют и кураж. Като дете и по-късно като студент тези нейни писания му се струваха изтъкани от лъжи, страшно се срамуваше за това и едва неотдавна бе осъзнал връзката им с действителността, истинското, а не мнимо превъзмогване на трудностите, което те внушаваха. Тази връзка не беше в думите, нито в изразните средства, а в начина, по който бяха казани нещата. Тя пишеше някак между редовете, пресъздавайки собствената си природа и същност.

Има една детска песничка, която и той бе пял като дете, докато играеше на неравната бетонна площадка, осеяна със стъкла от счупени бутилки, или на улицата, когато можеше да се скрие от погледа на майка си (тя не искаше синът й да играе на улицата — това беше просташко), та в квартала, където той бе израснал, децата пееха:

Лодкарю, лодкарю, води мойта лодка,

по калната, мръсна, воняща вода.

В други квартали, както той откри по-късно, те пееха:

Лодкарю, лодкарю, води мойта лодка,

по чудната, златна река.

Едно от радиопредаванията на майка му бе посветено на разликите в игрите на децата от различните райони. Подобни теми й допадаха и й се отдаваха, защото тя говореше добре местното наречие, но само когато й се налагаше. Тя е знаела, че някъде другаде има златна река и че каналът в края на тяхната улица, пълен с жълтеникава, мазна, пенеща се от всякакви химически отпадъци течност, не представляваше естественото състояние на водата. Израснала в подобен район, тя страстно обичаше чистата природа — градини, птици, дървета. Когато го посещаваше в Оксфорд, така пламенно се наслаждаваше на цветните алеи и градинки, че на него му ставаше неудобно. Веднъж, докато седяха в едно кафене и пиеха чай, тя каза: „Когато бях малка, имахме външен клозет, аз седях там с часове и четях, защото това беше единственото спокойно местенце в къщата, по стената пълзеше някакво растение, което се виждаше през една пукнатина на вратата. Не зная как се казваше. Понякога в това малко късче небе се виждаха птици. Какви бяха те, също не знам. Наричахме ги сиви птици. Просто така. Сиви птици“. Той се притесни много от това признание, от мисълта как майка му седи в клозета (та за нея беше неприсъщо да говори такива неща, но може би поразителното въздействие на Оксфорд я бе разкрепостило), от мисълта за ужасно ограничените й удоволствия. Тя винаги отказваше да го заведе на улицата, където бе живяла, заявявайки, че е потресаваща, но един ден още като дете той сам отиде и се убеди, че е права: бе толкова ужасна, че мястото, където тогава живееха, Канал стрийт №11, беше направо порядъчна, прилична покрайнина в сравнение с Вайълет банк^[5] №9 (кой знае чие злобно въображение й бе дало това саркастично име).

Той дълго се измъчваше от срам заради тези нейни спомени, макар че тя му разказа за клозета и сивите птици без онзи сантиментален привкус, с който насищаше предаванията си по радиото: едва по-късно си даде сметка каква свиня е бил, себична, безмозъчна свиня, за да отхвърли така грубо нейното доверие. Докато беше студент в Оксфорд, той се срамуваше от нея, защото името й, за онези, които го знаеха, бе станало пословично смешно, като Майка Кураж или нещо подобно. Той никога не можа да се постави на нейно място. Въпреки това тъкмо заради нея стана адвокат, заради нея се ожени за Джули, заради нея прие онези мръсни, вонящи пари. По-добре би било, ако повече й съчувстваше, отколкото да се съобразява с нея. Но какъв смисъл имаше вече от такова заключение?

Името Вайълет банк, както по-късно откри, не бе дадено от зла предумисъл. На това място някога наистина бяха цъфтели виолетки. След години, като студент отново се върна там, воден от някакъв безмилостен интерес: улицата беше мрачна и унила, той я обходи няколко пъти отчаян, докато някаква сила го застави да почука на вратата на къщата, където е била родена майка му: почука, едва преодолявайки скованата си боязън, отвори му някаква старица — побеляла, фъфлеща, с бели косми, изникнали по брадичката, с рядка коса, завързана с някакво парцалче, а тя самата беше слаба като вейка, краката й — тънки като кибритени клечки, стърчаха под престилката на цветя, чорапите й бяха свлечени, а ръцете й — същински карфици. Той не бе мислил какво ще каже, но като я видя, изрече: „Исках просто да погледна вътре, майка ми е живяла някога тук“. Тя го покани, направи му чаша чай, толкова силен, че той примигваше и потреперваше, преглъщайки го храбро, а докато разглеждаше стените и окаяната мебелировка, старицата му разказа историята на своя живот — била родена в една ферма близо до Барнъм, като девойка работила във фермата, но по-късно вече не я сдържало на едно място, искала да види света, дошла в града и си намерила работа в една шоколадена фабрика — тя се засмя с хриптящ, злокобен смях, — после се омъжила за един човек и заживели недалеч от Вайълет банк, майка му сигурно си спомняла времената, когато тук още нямало къщи — прекрасно място било, събота и неделя идвали да берат цветя; като го гледаш сега, синко, да не повярваш — да, смениха се времената, сега на мястото на фермата, където тя се родила, имало голяма фабрика, така поне й казали, правели някакви химикали или нещо подобно, тя самата не се била връщала там цели тридесет и повече години — да, тук вече не растат нито виолетки, нито някакви други цветя, но пък името е хубаво, нали? Хубавото име развеселява. „Ходите ли понякога в провинцията?“, попита я той. „Не, каза тя, много е далече, пък и ми е трудно, ала колкото повече остарявам, толкова повече мисля за родното си място… често си спомням какво ми казваше Ма — това е моята мащеха, наричах я Ма, а себе си — Мом Мом. В нейното детство светът сигурно е бил съвсем различен.“ От влажните очи на старицата прокапаха сълзи, не от вълнение, просто от старост. Малко хора се погаждат с мащехите си…

Когато отново се озова навън, той погледна нагоре към сумрачния край на улицата, видя разбития плочник, електрическите стълбове, мрачните стени, мръсните канавки и изненадващо го споходи едно апокалиптично видение, за деня, в който светът отново ще се превърне в трева, а нежни цветя ще пробият между грамадните каменни павета. Свежото зелено време съвсем не беше толкова отдавна. Все още се срещаха хора, които го помнеха. И отново щеше да потече златната река, но вече нямаше да има кой да чака лодкаря. Хората ще са изчезнали… Адът е пълен с хора, а раят пуст, незамърсен, кристален, златист и чист.

Нищо чудно, че амбициите на майка му толкова го бяха объркали. Нито че всичко се повтори още веднъж с Джули. Понякога си мислеше, че бе приел тези пари и този начин на живот не толкова заради майка си, колкото заради Джули. Но дали все пак беше точно така? Може би в края на краищата го направи заради себе си. Твърде много неща бе вършил заради себе си, под предлог, че ги прави за другите, и сега бе недостойно от негова страна да приписва на други отговорността за своите лични домогвания. Беше кариерист, откак се помнеше, и ако сега не му се нравеха някои от нещата, които бе постигнал, не биваше да обвинява другиго, освен себе си. Нима някой го бе принуждавал да се прикрива, да следи внимателно акцента и обноските си, да прекроява миналото си, да си придава най-благопристоен вид — първо пред момчетата в училище, после пред приятелите си в колежа, а накрая и пред колегите си в съда? И той като Ник бе стигнал до истинско изкуство в преиначаването: когато в разговор се наложеше да спомене майка си, тя се превръщаше в съвсем друга жена, различна от тази, която беше в действителност — ставаше изтънчена ексцентричка и забавна особнячка. На нея може би щеше да й се хареса този образ, както и фактът, че синът й я представя тъкмо така — но какво променяше това? Правил го бе за собствена изгода, за да избегне срама от голямата оскъдица, в която бяха живели. И макар че никога не би излъгал открито за своя произход, нито веднъж не каза и истината за него, особено сред колегите си. Целият му живот — дрехите, които носеше, колата, която караше, начинът, по който говореше, къщата, в която живееше — беше едно изопачаване. И сигурно се бе стремял към него упорито, иначе нямаше да го постигне! За Роуз беше съвсем нормално да живее в онзи бордей, но на него жилището й му припомни най-лошите страхове от младостта, каквито тя не бе изпитвала — бедността за нея беше забавно преживяване, защото никога не я бе заплашвала истински. Никога не й се бе налагало да ходи на училище в преправените бащини костюми, които се въртяха неудобно около мършавото му юношеско тяло, нито пък да обяснява на учителя си защо не може да си купи униформа. Той винаги се бе учудвал, че това училище, което се гордееше, че осигурява добро образование на надарените бедни деца, бе съумяло да изобрети толкова много начини, за да накара тези бедни деца да се чувстват непоносимо неловко. Истината бе обаче, че то не беше за децата на бедните, а за надарените деца от средната класа — и ако следваше принципите си, трябваше да проявява повече реализъм. През всичките години на учение Саймън бе жестоко разкъсван между реалността и амбициите си — например докато беше студент, майка му нито веднъж не му разреши да работи през ваканциите, както правеха повечето му колеги, и то от богати семейства, защото според нея намирисвало на отстъпление. Не му позволяваше дори да работи колкото да си изкарва пари за обяд — работеше тя, и то успешно, защото бе станала по-известна. Много държеше синът й да избере някоя скъпа професия, понеже това беше най-трудното.

Ето защо нямаше нищо чудно, че той прие Джули и парите й, когато се появиха, дори се почувства задължен да ги приеме. После се съгласи да купят тази къща, в която седеше сега, съгласи се с някаква смесица от изумление и безсилие, и то за сума, която беше двадесет пъти по-голяма от цената на майчината му къща. Той не се заблуждаваше за стойността на подобна домашна среда — тя излъчваше успех тогава, когато кариерата му се нуждаеше от доста приеми и деликатно налагане в обществото. Много добре преценяваше въздействието на малката изненада, която предизвикваше разкошната обстановка у дома му, и никога, освен при изключителни обстоятелства, не бе смятал за нужно да обяснява, че не е постигнал това с личния си труд или собствено наследство. Обикновено се чувстваше като човек, който кара голямата кола на фирмата и се прави, че колата е купена с негови пари — малка измама, изгодна както за фирмата, така и за служителя, полезно подхранвано доверие. С течение на времето усилията му дадоха резултат, издигна се до равнище, подходящо за неговото обкръжение и начина му на живот, стана способен да ги поддържа, макар че първоначално никога не би могъл да си го позволи. Напоследък работата в съда, както постоянно повтаряше шефът на неговата кантора, бе много по-лека, отколкото преди — за един умен млад човек като него не беше трудно да печели добре. Но докъде би стигнал без Джули и това, което тя му донесе? Помогнаха му наистина и други обстоятелства — имаше голям късмет със своя наставник в Оксфорд, който успя да го настани в кантора, където работата бе много интересна и той я вършеше с истинско увлечение и естествен интерес. Занимаваше се главно с профсъюзното законодателство и по този начин донякъде (макар че навлезе в тази област случайно) се отплащаше на баща си. Но ето още една ирония на съдбата! Да, той не се съмняваше, че баща му щеше да одобри неговите усилия, защото сигурно би отстоявал същото, ако беше на негово място, ала как беше стигнал Саймън до това положение, ако не като обърна гръб на всичко, което породи в него желание да се равнява не по баща си, а по хората от отсрещния бряг, доколкото бе възможно за един адвокат.

Джули ненавиждаше естеството на работата му. Искаше й се той да се занимава с нещо по-възвишено. Само веднъж показа слаби проблясъци на интерес, когато Саймън и негов приятел от университета почнаха да пишат книга — това вече беше нещо по-вълнуващо, но скоро тя реши, че книгата е безкрайно скучна, и въодушевлението й бързо угасна, особено след като узна, че приносът на нейния съпруг трябва да остане анонимен заради професионалната дискретност. Ако имаше нещо, с което Джули никога не можеше да се примири, това бе анонимността. Той често си мислеше, че жена му е трябвало да се омъжи за някоя известна личност. Тя обичаше известните личности. И нищо не можеше да я накара да чете съдебни доклади. Саймън си помисли за новата им кола. Джули поиска да купят голяма кола, обичаше големите коли. Той й отговори, че не може да си позволи толкова скъпа кола, а тя каза: няма значение, аз ще дам парите. И така, той купи тази кола, истината бе, че и на него му харесваха големите коли. Сега я караше навсякъде, като че ли беше негова, а хората я гледаха и също си мислеха, че е негова. Беше я купил, за да угоди на Джули, какво право имаше да й отказва малкото неща на този свят, които й доставяха удоволствие? И каква вина имаше той, че желанията и стремежите й бяха толкова детински? Въпреки това, докато я караше, ясно съзнаваше, че тъкмо това е покварата… И за кой ли път неочаквано и плахо оставаше учуден, откривайки в собственото си поведение човешкия лик на покварата. Това е то, мислеше си той, ето че правя като всички, въплъщавам старите, предопределени превратности на духа, вековечните образци на разложението, аз, който се мислех за по-различен, който наистина имах други намерения. Ето ме покварен като човек, ако не и като юрист, ожесточен… Духът му щеше да се мята безпомощно в мрежата, която го бе хванала, той щеше да мечтае за непорочно бягство, да търси спасителна пролука, откъдето да се измъкне. Но нямаше да може да направи нищо, без да извърши насилие и предателство спрямо тези, на които се бе обрекъл, и спрямо всичко добро, което бе постигнал в живота си. А то не беше толкова малко. Дори напротив. Оказал се бе в безизходица… Скоро духът му, подобно на вцепенена птичка, щеше да свие крехките си, едва покрити с перца рамене, докато дойде мигът, когато вече няма да се мята из мрежата и болезнено да се оплита в примките й, тези безконечни капани на живота…

Най-сетне стигна до обичайния край на тези разсъждения и се озова на познатия студен и мрачен връх, който вече не му се струваше толкова студен и мрачен, защото все по-често се изкачваше до него, а и костите все по-малко го боляха, тъй като свикваше с прегърбената си срещу вятъра стойка. Той допи млечния коктейл и реши, че е най-добре да си ляга. Занесе чашата обратно в кухнята, сложи я на полицата и погледна още веднъж бележката на сина си.

Имаше още нещо, нещо последно, което искаше да си спомни. Да, най-важното в делото на Роуз Василиу се състоеше в това, дали децата се чувстват добре с нея. Ако тя бе напълно сигурна, че им е по-добре при нея, че не страдат от отсъствието на баща си, тогава нямаше от какво да се безпокои. Спомни си за двете малки деца, които се боричкаха на пода, когато влезе у тях. А по-големият, Константин, който културно свиреше на обоя си, от юридическа гледна точка изглеждаше направо великолепно — общителен, интелигентен, като дете от висшите слоеве на обществото. Но сигурно имаше още нещо, освен тази видима истина… Той погледна измъчения почерк на сина си. Винаги имаше още нещо зад видимата истина. Но с малко късмет човек можеше да скрие онази част от истината, която не биваше да показва.

Когато се качи горе, Джули вече отдавна спеше. Тихичко, с облекчение той се пъхна в леглото и също се опита да заспи.