Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Needle’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-318-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631

 

 

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-320-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632

История

  1. — Добавяне

В петък вечер Саймън си беше вкъщи. Изглеждаше безкрайна вечер. Децата щяха да седят до късно, защото на другата сутрин не бяха на училище: бе обещал на сина си, че ще му разреши да гледа късната спортна програма по телевизията. Момичетата се препираха тихо и упорито за някакъв комплект флумастери, всяка твърдеше, че са нейни, но никоя не беше сигурна, защото другият комплект се беше изгубил. Джули гледаше пиеса по телевизията и плетеше нещо на една кука. Това плетене беше много на мода. А Саймън се мъчеше да отговори на едно писмо на майка си: миналата седмица му бе писала, нещо, което се случваше рядко. Интересуваше се от неговото профсъюзно дело, надяваше се, че семейството ще я посети за няколко дни през лятото, оплакваше се от лошото време, уверяваше, че е в отлично здраве (което можеше само да означава точно обратното). Саймън не можеше да се съсредоточи върху отговора, защото атмосферата в стаята беше неспокойна. Джули бе поискала да заминат някъде за празника, а той отказа, като заяви, че би било твърде скъпо веднага след Великден, тя обаче си знаеше, както впрочем и той, че това е само претекст, и за отмъщение се инатеше за посещението при майка му. Нейното раздразнение мълчаливо се предаде на всички. Той седеше на писалището и се взираше в листа хартия с думите: „Мила мамо, много ти благодаря за писмото, зарадвах се като…“ Мислеше за Роуз и как я пусна да си отиде — малодушно и толкова типично за него. В някои случаи беше прекалено настоятелен: веднъж бе спечелил едно дело, което трябваше да загуби (сега вече можеше да си го признае. Защото бе проявил пристрастие. Към Роуз също беше пристрастен — дали това не бе причината, поради която я остави да си иде? Защото в действителност много добре разбираше за какво говори тя. Да, от една страна, това бяха налудничави приказки, но за него те имаха ясен смисъл. И нямаше право да вдига телефона и да й разреши да се измъкне. Трябваше да свали ръката й от бравата и да затвори вратата. Трябваше да й открие чувствата си. Те можеха и да прозвучат неуместно, така открито заявени — за какво й бе на Роуз в такъв момент неговата обич, но въпреки това трябваше да й признае, защото самата го подтикваше към това. В такива моменти няма смисъл човек да проявява сдържаност и здрав разум. Тя не бе проявила много здрав разум, като го потърси за помощ и съвет. Просто бе искала да й каже две мили думи. Проявила бе някакво доверие, а той не го оправда.

Питаше се какво ли би станало, ако бе проговорил. Засрамен си представи подобна ситуация… Това беше фантазия, измислица. И преди си бе представял как й казва: „Обичам те, възхищавам се от теб“. А тя му отговаряше ако не със същото чувство, то поне с облекчение, с удоволствие, с приятелство. И след това обяснение ще се сближат повече, ще се оженят, ще си създадат дом, ще се хранят, ще разговарят, ще гледат телевизия и ще обсъждат заедно света. Къде бяха децата в тази фантазия, той не знаеше: понякога бяха с тях, и шестте, а понякога изчезваха като Джули и Кристофър в околната тъмнина. Виждаше само отделни епизоди — като че ли осветени от неведомия прожектор на надеждата: как седят мълчаливо двамата с Роуз в нейната невзрачна къща, или се разхождат сред природата, или посещават майка му (защо това видение се връщаше тъй настоятелно), или как отиват заедно на вечеря или на гости. Говорят си за важните събития от деня. Обсъждат неговите дела. Африка. Трейдюнионите. Политиката. Студентите. Другите хора. Бъдещето. И най-невероятното нещо в тези представи бе, че никак не бяха невероятни, що се отнася до образите, до самите тях. Той и Роуз си приличаха. Тя не беше от сексапилните жени на мъжките фантазии, в предизвикателно черно бельо — беше толкова привлекателна, колкото и той. А по характер и интереси бяха много близки. Нямаше нищо призрачно в тяхното въображаемо съжителство. Беше уравновесено, реално и напълно възможно. Дори би било полезно и плодотворно. Щяха да бъдат чудесна двойка и добри съпрузи. Помисли си за подобни бракове, от които се възхищаваше и на които завиждаше — те всички се основаваха на единство в интересите и обща цел. При това повечето бяха втори бракове. И това бе фаталният им недостатък, защото как можеше човек — невъзмутимо, спокойно и с чиста съвест — да изгради такова съжителство върху разруха? Върху мъртвата Джули, мъртвия Кристофър, сред плача на малките деца? За по-голяма здравина мексиканците (доколкото си спомняше) циментирали основите на зданията си с кръвта на убити деца. Той не желаеше да следва това правило. И въпреки всичко, отвъд една граница във времето и действителността, той и Роуз вечеряха заедно с по една книга до чиниите си, като от време на време вдигаха глави, за да споделят по нещо от прочетеното, и се усмихваха един на друг, докато си подаваха маслото, солта или хляба.

Пиесата по телевизията вървеше към мрачен завършек. Двете момичета бяха отпратени не без протести да си лягат. Джули се качи с тях, като заяви, че няма желание да гледа това, което следва, а Саймън каза на Дан, че може да остане и да гледа спортното предаване след новините. Той самият седна да гледа новините. Най-значителното в тях, според него, бе съобщението за едно дело, в което мировият съд дал на един баща италианец родителските права за малкото му дете, а апелационният ги отхвърлил, след което той изчезнал с детето в Италия, като заявил, че не признава британските закони. Щял да отгледа детето си в Милано и да направи от него добър католик. Интервюираха майката англичанка: искам си детето обратно, проплака тя пред репортера от Би Би Си. Но беше ясно като бял ден, че да се върне детето, чисто физически, щеше да се окаже непосилно трудна задача. Мистър Калвакорези имаше зад себе си подкрепата на италианското обществено мнение, както и неоспоримото предимство, че държи детето в ръцете си. Какво ме е грижа за апелационния съд, бе заявил на вестникарите! Саймън гледаше съобщението за всичко това с растяща тревога. Стана, излезе в хола и позвъни на Роуз. Никой не отговори.

Остави телефона да звъни дълго време, недоумявайки как може да я няма, но никой не вдигаше. Не можеше да е заминала, помисли си той. Обзе го тревога. Не можеше да се откъсне от слушалката. Накрая все пак я остави и веднага, без да мисли много, набра номера на Кристофър, който получи от справки. За разлика от Роуз, Кристофър си беше вкъщи. Трябва да говоря с теб, каза Саймън, а Кристофър като че ли никак не се смути от този директен подход. Ела сега, отвърна той, утре излизам рано. Добре, рече Саймън и се обърна към сина си: Слушай, излизам за няколко минути, ще си легнеш сам, щом свърши програмата, нали? Добре, отговори Дан разсеяно, равнодушно, без да отмести поглед от екрана.

Като вървеше по тъмната улица покрай цъфналите, ухаещи храсти край оградите, внезапно си спомни онази зимна нощ, когато срещна Роуз за първи път. Като се върна вкъщи, излезе в градината. И това реши всичко. Тази дребна прищявка. От там започна, това го доведе до тук… твърде късно беше вече да се върне стореното.

След като Кристофър му отвори, Саймън разбра, че беше пил. Не след дълго и той самият се намери с чаша в ръка. Кристофър донякъде го улесни, тъй като без предисловие бе разбрал до голяма степен правилно, че неговото посещение е свързано с писменото показание, получено от Роуз. Сигурно трябва да се разкайвам сега за това, каза той, като си наливаше още една солидна доза Белс, но не чувствам угризение за нищо, за нищо не съжалявам, дори се надявам, че доста съм я поизпотил. За бога, прекъсна го Саймън!

— Е, добре, ти какво би направил, ако беше на нейно място и го прочетеше?

— Аз не го прочетох — каза Саймън.

— А защо?

— Не пожелах.

— Ами тогава — рече Кристофър с горчива усмивка, точно горчива, — тогава го прочети сега.

— Не, благодаря — каза Саймън педантично, като въздържател, отказващ питие, и за първи път Кристофър се нахвърли върху него.

— Ех ти, леке такова — започна уж спокойно той, — станал си май слуга на двама господари. Идваш тук да приказваш с мене от нейно име, а в същото време си мислиш какъв безскрупулен и глупав тип съм аз, така ли?

Това бе толкова точно казано, че Саймън изтри очилата си, въздъхна, отпи малко уиски и взе изписаните листи, които Кристофър му подаде. Очите му пробягнаха по тях. Видя цели пасажи за образованието, за опити за самоубийство, за изгубени възможности, за отравяне съзнанието на децата с нападки срещу баща им, за — и тук той вдигна поглед — дори за други мъже. Един мъж, за който споменали децата, на име Антон, друг, който се казвал Ник. Той не го дочете. Подаде го обратно на Кристофър, по-скоро го хвърли на масата помежду им.

— Не, благодаря — рече той. — Наистина не желая да го чета. Не вярвам всичко това да е истина, но дори и така да е, не виждам смисъла му.

Думите му прозвучаха като ответна реакция на измамен законен съпруг. Като чу това, Кристофър започна едва ли не да се извинява.

— Имам доказателства — каза той. — Не си измислям.

— Със или без доказателства — заяви Саймън, — все едно, е напълно неуместно. Това, което ми се струва най-важно сега, е, че Роуз е в състояние на остро и дълбоко психическо разстройство и определено изглежда неадекватна. Не знам какво може да се направи. Тази вечер й позвъних и никой не вдигна. Каза, че заминавала, може и вече да го е сторила. Ти я тласна нататък.

— Вероятно не отговаря на телефона, защото си мисли, че съм аз — отвърна Кристофър.

— Никак ли не се тревожиш за нея?

— Нека да позвъним и да проверим дали си е вкъщи сега.

Те и двамата се насочиха към телефона. Никой не вдигна слушалката.

— Е, да върви по дяволите — рече Кристофър, вече порядъчно пиян, което много му личеше, защото говореше както винаги завалено и глухо. — Добре де, какво предлагаш да направя, ясно виждам, че си благоразумен човек. Защото само благоразумните носят очила като твоите — каза язвително той.

— Предлагам ти — отговори Саймън — да забравиш за развода, да се върнеш и да заживееш с нея.

Той бе мислил много за това, докато идваше към дома на Кристофър.

— Наистина ли? — учуди се Кристофър.

— Да, наистина!

— Тя няма да приеме.

— Първо ще трябва да я попиташ.

— Не искам да живея с нея. Веднъж опропасти живота ми, защо трябва да преживея всичко това отново?

— Защото, ако не го направиш, ще се случи по-лошото. Ти знаеш не по-зле от мен, че каквото и да си написал на онези листа — а как ще намериш уважаващ себе си адвокат, който да се заеме с делото ти, не знам, — нямаш и най-малък шанс да получиш децата по този начин. Знаеш какво ще се случи, когато делото стигне до съдията. Не си глупак, това трябва да ти е ясно. Ще ти бъде отказан дори достъп до децата. Роуз ще твърди, ако има малко разум, че си неуравновесен, и ще й повярват, и ти никога вече няма да видиш децата си. Нямаш надежда. Зависи само от теб. Или се откажи от това дело — просто го забрави — не вярвам накрая да останеш доволен, тъй или иначе — или смени поведението си и се опитай да спечелиш жена си отново. По този път имаш надежда. По онзи — никаква. Казвам ти го, защото не вярвам да си отмъстителен. Предварително се надявам, че наистина повече те интересуват децата и твоята собствена съдба, отколкото да си отмъстиш на някого, когото вече си докарал до състояние на невероятно страдание. Така е. Друго нямам какво да ти кажа.

— Много си щедър, няма що — отвърна Кристофър, опитвайки се да придаде на гласа си иронична нотка, но без успех. — Благодаря ти за съвета. Не ми се случва всеки ден хората толкова да се вълнуват за моите работи. Или да ми дават безплатна правна консултация.

Опитът му да се надсмее бе плачевен, съвсем безпомощен, сигурността и увереността в поведението му бяха напълно изчезнали. Говореше като дете, като сърдито дете. Изтри очи, вдигна чашата си, отново я сложи на масата. От подобен обрат можеше да се съди колко горещи са били домогванията му. Очите му бяха зачервени от сълзи. Покри лицето си с ръце. „О, господи — изрече, — о, господи, господи, господи!“ Плачеше. Възвърнал естественото си държание, той плачеше искрено.

— По-добре да вървя — рече Саймън и стана.

— Недей — обади се Кристофър, — налей си още една чаша — като посегна към бутилката наслука, без да гледа, макар че тя вече беше празна.

Но въпреки всичко Саймън си тръгна, като си мислеше, че поне веднъж бе предприел някакво действие и можеше да се окаже полезен. Може би дори в ущърб на собствените си интереси, но прекрасно от морална гледна точка — бе направил добро. Мисълта, че какъвто и да е резултатът от този разговор, ще бъде загуба за него, му достави известно скромно удовлетворение.