Маргарет Драбъл
През иглено ухо (19)

Преди да заспи, и Роуз си мислеше за Великден, изпълнена също от мрачно предчувствие. Страхуваше се, защото се бе съгласила Кристофър да вземе децата за Великден. Той й писа, че иска да ги вземе за три дни, и тя се съгласи. Не беше в състояние да се възпротиви, защото знаеше, че на децата ще им хареса, но след като се съгласи, започна да се безпокои дали въобще ще й ги върне. Нейният адвокат всъщност я бе предупредил да не ги оставя за дълго с Кристофър, докато не се изясни какви са намеренията му за родителските права; той се безпокоеше не по-малко от нея и с основание, защото вече добре знаеше на какви неочаквани и драматични действия е способен Кристофър Василиу. Но от друга страна, каза, че би било недалновидно да му се откаже достъп до децата, пък и тя самата, дори и да й бяха позволили, не би била способна на толкова категоричен отказ. Вече бе възприела една позиция, а не беше в характера й да превишава правата си. Трябваше да продължи да се държи така, като че ли Кристофър е един съвсем благоразумен човек, макар да знаеше, че не е, като се надяваше, че колкото и малки да бяха основанията му, той ще се отнася към нея по същия начин. Докато лежеше будна, тя за първи път си разреши да си представи, че може и да ги отвлече. Бе чела във вестниците за такива случаи: последният беше само преди три седмици: бащата извел децата уж за един ден, а забягнал с тях за Франция на малка лодка. Кой можеше да каже какво страхотно похищение е замислил Кристофър? Тя нервно се обърна на другата страна. Децата го обичаха и имаше защо. Навремето отчаяно, злонамерено и позорно се бе опитвала да разнищи тази обич, но мисълта за противните разкрития, които можеха да излязат наяве, и опасните последици от това, винаги я спираха да не каже нещо повече и въобще да не говори често на тази тема. Защото, колкото и да го обичаха и да бяха привързани към баща си, тя не се чувстваше спокойна, когато бяха с него. Ситуацията бе парадоксална, неразрешима. Същинско наказание, присъда. Роуз си помисли за хората, минали по нейния път, за които всичко се бе уредило много по-лесно — те бяха напуснали съпрузите си и благополучно бяха създали нови семейства, а бившите им съпрузи, от своя страна, също благополучно бяха сключили повторни бракове. Толкова малко бяха бащите, които проявяваха такава опасна и мъчителна загриженост за децата си, повечето от тях просто си отиваха с въздишка на облекчение и впоследствие се появяваха съвсем рядко, само в ония нелепи, задължителни недели. Някога си мислеше, че това хвърля обвинение към целия мъжки пол — лекотата, с която мъжете изоставят децата си заради други жени и друг живот, — а сега се питаше що за лош късмет я сполетя и с какво заслужи това, че нейният съпруг изневери на мъжкия пол и на присъщото му нехайство. Защо не се ожени повторно, без да му мисли много, защо не се задоми някъде другаде… А беше ли възможно (и това бе най-страшното й угризение) въобще да не го напуска? Дали не трябваше да потърси в себе си още сили, за да понася ужасния и за двама им съвместен живот? Никой друг не изрази подобна мисъл — Роуз беше оправдана от съда, от пресата, от приятелите си. Било е невъзможно да получи онова, което й се е полагало, и така — решението да напусне мъжа си изглеждаше най-правилното решение, което е могла да вземе. След като го стори, тя наистина намери щастие, животът й се успокои и осмисли. Но изглежда, бе преживяла твърде много, за да може да бъде наистина спокойна. Вероятно щеше да бъде принудена да изостави своето истинско аз и да се върне към онова фалшиво аз, с което съществуваше някога при Кристофър, за да може днес да играе по неговите правила…

Тя не се осмеляваше често да си мисли за тези неща. Но истината бе, че дори и да спечелеше това дело, дори и децата да останеха при нея, без да бъдат обезпокоявани, как щеше да живее с такава победа? Тревожеше я не само страхът да не ги загуби внезапно — на връх Великден да изчезнат за Швейцария или бавно, по съдебен ред да й бъдат отнети, — тревожеше я самата мисъл как би живяла със своята победа след всички тези обидни и шумни демонстрации от страна на Кристофър. Какво толкова му бе направила, като го изостави. Не, далеч беше от мисълта, че Кристофър иска тя да се завърне, беше твърде скромна, за да си помисли такова нещо, по-скоро бе започнала да осъзнава факта, че собствените й действия — развода, това, че взе децата при себе си — бяха също брутални и жестоки. Тя бе прибягнала до помощта на закона, както навремето постъпи баща й, и сега сама бе станала жертва на неговите методи. Нямаше вече никакъв начин да се избегне съда, но дори съдебните решения не можеха да сложат край на този смут и объркване в душата й.

Не беше логично да се предположи, че Кристофър ще изчезне с децата на Великден. Какво щеше да спечели от това? Освен че ще стовари вината върху себе си, от което той трябваше да се пази, поне за момента. И все пак тази мисъл, веднъж изникнала, не я оставяше на мира. Мина й през ума дори, както лежеше будна в леглото си, че може би тя самата, а не Кристофър, трябва да постави децата под опеката на закона, за да не може да ги вземе. Идеята беше нелепа. Какво би станало, чудеше се тя, ако двамата с Кристофър едновременно решат да заведат дело за децата? Какво биха казали адвокатите? Сигурно толкова ще се ядосат и на двамата, че ще вземат децата, ще се погрижат по някакъв начин за тях и никой от двамата родители няма да има право да ги вижда вече.

Не бе посмяла да каже на адвоката си, че Кристофър ще вземе децата за Великден. Страхуваше се да не събуди разногласия, които и така дремеха помежду им. Не каза и на Саймън Камиш. Боеше се, че ще я нарече глупачка, ще каже, че не е бивало да го прави. Сега съжали, че не се посъветва с него, несигурността и тревогата й бяха непоносими. Заболя я главата. Цепеше я от нерешителност и безпокойство. Тя почна да я мята по възглавницата, както правеше като дете, когато не можеше да заспи от самота и отегчение. Това мятане, падането на главата, ударите, които си нанасяше, й напомниха за едни други удари, някои от които я бяха сполетели в същото това легло, когато той блъскаше главата й срещу таблата, и тя отведнъж се сети, спомни си, че всъщност се бе развела с Кристофър, за да ги няма вече тези удари, защото иначе щяха да продължат завинаги, тъй като постоянно се самовъзпроизвеждаха и умножаваха… Не се залъгваше, че законът и неговите наредби, които съвсем не слагаха край, не теглеха границата и не уреждаха нещата, също постоянно се самовъзпроизвеждат, но и те, както и ударите, не решаваха нищо, не уталожваха сърдечния смут, нито духовните стремления, а вместо това пораждаха нова поредица от оскърбления, огорчения, извращения. Дори ако съдията се изсмееше на искането на Кристофър за опека, както тя в началото се бе надявала, това нямаше да разреши въпроса: защото той щеше да намери друг начин да я атакува и уязви, а Роуз нямаше да му остане длъжна. Силата на закона не беше разрешение. И тя отдавна го знаеше: бе действала според разума си, както действаха и други хора в подобни обстоятелства — порядъчно, със зачитане на обществените условности и ценности — но ето че не стигна до никъде! Кристофър беше все още с нея, като че ли никога не се бяха развеждали, трудностите си оставаха, сърцето й бе потиснато от неговата сянка, тя никога нямаше да бъде сама, да живее самостоятелно и с лекота, каквито и дела да водеше съдът, каквито и ограничения да налагаше на нейните способности да търпи и понася. Лесно е да се каже: стига вече, така повече не може, достатъчно си страдала — духът е жив и ненаситен, той може да понесе и повече, отказва да бъде ограничаван, отказва да седи мирно в клетката си и да си шушне: така да бъде, в ония полета няма да навлизам, защото не понасям това, което виждам там. Не, граници няма, тъмнината, която ни заобикаля, не може да бъде хваната и затворена. Тя не можеше да намери покой и освобождение от миналото. От него нямаше освобождаване, оковите му не можеха да се захвърлят, забравата бе невъзможна. Когато мислеше за Кристофър и всичко, което бяха преживели заедно, в нея смътно се надигаше мощна вълна на недоволство и бунт срещу него и срещу самата себе си, които по никакъв начин не може да бъдат разграничени, трезво оценени или премахнати с други средства, освен от само себе си. Трябваше да ги овладее вътре в собствената си същност. Роуз яростно мяташе глава наляво-надясно, стиснала зъби, не й се искаше да признае тези вечни, отдавна известни истини — ужасяваше я мисълта за тъмнината, битките, болезнените преоценки, които й предстояха, но в същото време, някъде под този ужас, на едно друго ниво (където тя рядко се спущаше), а то бе пълно с ликуваща жизненост, защото човешкият дух крие неподозирани дълбочини, стоеше сила, воля, която не искаше, не можеше да приеме никакво снизхождение, нито опрощение. И тя щеше да продължи да се бори, защото беше неуморима и не можеше да каже: простете, не мога повече. Роуз добре знаеше това, винаги го бе знаела: делото по развода беше една игра, изиграна от другите, делата за опека не бяха нищо повече от бегли скици, диаграми на чуждата неволя, а истинският сблъсък с цялата си сила щеше да се разрази другаде. Решенията на съдиите, дори в нейна полза, бяха нелепи, те не й спечелиха победа. Сблъсъкът (това беше точната дума) не можеше да свърши с победа, защото бе борба, в която нямаше победител. Трябваше да се предприемат съвсем други стъпки, в които победата и поражението бяха без значение, военните трофеи нямаха място и границите не се определяха от безпристрастни външни договори и спогодби. Тя не виждаше как може да се направи това, отчайваше я самата мисъл за такъв изход, знаеше, че е неспособна на искрени и доброволни отстъпки, неспособна е да седне спокойно да преговаря и да се съгласи да отстъпи дори милиметър от своята територия, и все пак тъкмо това я утешаваше, утешаваше я мисълта, че друг начин няма.