Маргарет Драбъл
През иглено ухо (16)

Седмица подир седмица времето минаваше, късната пролет бавно настъпи, делото за родителските права постоянно се отлагаше и адвокатите загубиха всякакво желание да настояват и да бързат, а Саймън Камиш и Роуз Василиу продължаваха да общуват. Отначало се обаждаше тя, да го пита за разни неща — той дори подозираше, че звъни така на много хора и че просто прибавя и него към списъка на своите телефонни събеседници. Но въпреки всичко се отнасяше с разбиране и дори се улови, че чака да му позвъни. Усети, че му е отредила ролята на правен съветник, и отговаряше на въпросите й така, както се дават юридически консултации — удобен за него вариант. Услужваше й със справки, обясняваше разни неща и тя любезно му благодареше за отзивчивостта, като деликатно намекваше, че всъщност я намира за съвсем естествена. Той самият се чудеше доколко наистина е естествена. Отдавна не беше се задълбочавал в работите на друг човек по такъв начин, но и много отдавна никой не бе отправял към него подобна молба. Мислеше си за нея и му стана съвсем ясно, че строгата необходимост не можеше да обясни напълно техните отношения, докато един ден осъзна, че е установил първата си нова връзка, откакто е женен, първото си по-пълноценно общуване от години. Дълги години се бе чувствал длъжен да държи професионалния си и обществен живот настрана, защото Джули никак не обичаше да слуша за процеси и съд, и сега му беше малко неловко, че тази връзка е напълно потайна. Роуз го търсеше винаги в кантората, но за да избегне някои неудобства, започна да й се обажда той. Това положение придаде на отношенията им мъчителна тайнственост и едновременно с това — приятна интимност. Той го ценеше, ала не беше наясно какво може да означава то за нея. Мислеше си, че тя му се доверява, защото е уравновесен и безопасен. Знаеше много добре, че сама жена в нейното положение е изложена на аспирациите на много мъже, от които тя понякога се оплакваше с неясни намеци. Струваше му се, че отношението му към нея, явно лишено от всякакво намерение, бе за Роуз разтуха, макар и в най-лошия смисъл. Ако беше така, той нямаше нищо против да приложи на практика своето самоотричане. Защото с нещо повече не би могъл да се справи. Наистина бе почти невъзможно да мисли за нея като за жена, толкова добре й се отдаваше да се представя в неутрална светлина. Саймън се възхищаваше на това нейно умение. От своя страна той също се представяше не точно като мъж, а като нещо по-малко опасно. Веднъж бе въздъхнала, че мъжете са й дошли до гуша, като учтиво намекна, че му прощава принадлежността към тази омразна раса. Може би за него това бе единственият начин да общува пълноценно с някого. Той не съжаляваше.

Колкото и странно да е, където и да отидеше сега, чуваше името й. Чудеше се как е могъл да го пропуска толкова дълго време. Също както и някоя нова дума, веднъж усвоена, се появява във всеки печатен материал, така и нейното име се споменаваше на всяко събиране. Изглежда, всички я познаваха или бяха чували за нея, или имаха определено мнение за нея. До известна степен той я обвиняваше за безразборните й контакти, за това, че бе допуснала хората постоянно да я обсъждат. Сама си бе навлякла тази съдба, нямаше никакъв смисъл да се защитава честта или да се крие самоличността на някой, който така открито се бе показал пред другите. Но в същото време Саймън се ласкаеше от мисълта, че има достъп до най-съкровената й природа. А може би, мислеше си понякога той, всеки, който говори за нея, също предполага, че е измежду привилегированите, които добре я познават, толкова внимателна бе тя с хората, толкова загрижена да не ги обиди, толкова силно желаеше да бъде харесана, а не съдена. И все пак въпреки всичко вярваше, че към него тя се отнася с особена благосклонност, с особено разположение. Харесваше я, наистина я харесваше! Ако пък го мамеше, то той съвсем охотно се оставяше да го мами. Не му се искаше да вярва, че веднага след като е говорила с него, тя вдига слушалката отново, за да позвъни на друг утешител, да получи същото насърчение, да сподели същите болки и същите радости… Мислеше си, че я разбира. Искаше да я разбере. Такова зрънце добра воля (поне така му се струваше) беше истинско възраждане за него. Тъкмо това Саймън ценеше най-много и понякога се питаше дали тя подозира какво голямо значение има за него.

В интерес на истината, тя не отнемаше много от времето му — то беше почти изцяло заето с работа и с усилията да се преборва с жена си. Един-два телефонни разговора в седмицата и онова странно посещение едва ли можеха да се нарекат пълноценно общуване. Но в обкръжаващата го пустота изглеждаше така. Струваше му се, че нейният живот е празен, всъщност желаеше да е така, искаше му се тя да седи безутешна в онази къща с децата си, но не очакваше, разбира се, да прави точно това. Впрочем тази пролет вниманието му повече от обикновено бе погълнато от работа, тъй като изведнъж се оказа, че книгата, която двамата с приятеля му подготвяха и почти бяха завършили, трябва сериозно да се преработи. Книгата бе посветена на Международното трудово право, а неудобството на тази тема бе, уви, че се намираше в непрекъснато развитие. Надяваха се да я публикуват, преди да се е случило нещо фатално, но за съжаление тъкмо по това време излязоха два нови законопроекта в Западна Европа, на които не можеха да не обърнат внимание, и се наложи да преработят изцяло осма и единадесета глава. Тези законопроекти застъпваха принципи, които той горещо одобряваше и винаги мрачно бе предричал, че едва ли някога ще се намери правителство, което да ги подкрепи, сега се ядосваше, че веднага ще бъдат утвърдени и много скоро ще влязат в сила. И точно така стана, за което той лично трябваше да плати, като съчини още няколко хиляди думи. Всичко е чудесно, казваха си той и приятелят му Антъни, като гасяха цигара след цигара в препълнения пепелник, чудесно е, сериозна стъпка напред, но можеха да почакат, докато предадем книгата за печат. Издателите проявиха разбиране, но не промениха поставените изисквания. Саймън бе обладан от униние, каквото сигурно е изпитвал и Джон Стюарт Мил^[1], след като е създал своите „Правила за подобрение на човешката участ“ и е започнал да подозира, че дори той, авторът на тези правила, не би могъл да живее според тях, защото не си заслужава. „Ако не внимаваме, ще заприличаме на бунтари без кауза“ — каза той на Антъни, след като двамата се погледнаха сърдито и едновременно си помислиха за аванса от издателството. „Не зная — рече Антъни, — но ако в близките една-две години още някое правителство реши да приеме Законопроект за индустриалните отношения, това ще бъде достатъчно да изпаднем в една безкрайна ярост.“ Те се засмяха и седнаха да пишат главите отначало.

Джули беше вбесена. Тя бе уредила някои интересни развлечения, като например вечери, коктейли след театър и бог знае още какви отегчителни и лекомислени събирания, разпределени през целия период от шест седмици, когато той трябваше да преработва книгата си. Тя нямаше намерение да го освободи, имаше нужда от него. Без отговор останаха и думите й, че е трябвало да предвиди случилото се, което донякъде беше истина, макар и тя да не знаеше.

Неизвестно защо (Саймън нямаше навик да говори за своите работи) разказа всичко това на Роуз. Каза й го при една от редките им срещи, когато, привършил необичайно рано работа, отиде да я види. Тя седеше в дневната и гледаше телевизия, както винаги си я бе представял, само, неочаквано за него, държеше на коленете си малко бебе.

— Не е мое — каза му тя. — На Ейлийн е, онова момиче, което веднъж завари у нас, ако си спомняш.

— А къде е Ейлийн? — попита Саймън, като погледна към младенеца с известна тревога.

— Никой не знае — отвърна Роуз. — Изчезна. Не е ли ужасно?

— Да не би случайно да ти го е оставила да го гледаш?

— Не, о не, за бога, няма такова нещо! Остави го на майка си. Тя сигурно ей сега ще се върне. За Ейлийн раждането беше някакво сътресение. Майка й мисли, че е отишла да търси бащата. Остави го при мен за малко. Ето, погледни го. Как ти се вижда?

— Защо питаш как ми се вижда?

— Не ти ли се вижда… ами, не ти ли се вижда малко… по-тъмничко?

— Искаш да кажеш по-черно — отвърна той, като се взираше в бебето и все повече се убеждаваше, че то наистина прилича на негърче по цвета на кожата и чертите на лицето си.

— Е, какво ще кажеш?

— Да, има нещо такова.

Роуз въздъхна:

— Ужасно. Сигурна съм, че Ейлийн изчезна заради това.

— От бащата ще да е — каза Саймън.

— И аз така мисля — рече Роуз и пак въздъхна. — Нетърпимо момиче е тази Ейлийн. Имаше амбиции, обичаше да се облича хубаво, мечтаеше, понякога дори вземаше от мен книги, не знам защо никога не ги четеше, но в нея имаше стремежи и затова бе капризна и недоволна, а майка й е толкова добра, пет деца има и цял живот се е трепала за тях. Другите оправдаха усилията й и станаха хора, както казва тя, но горката Ейлийн съвсем се провали. И все пак човек не може да не й съчувства. Не може да не й се… възхищава дори по някакъв начин, че се е провалила.

— Не виждам нищо възхитително — отбеляза Саймън — в това, че се е „спасила“ и е оставила теб и майка си с детето на ръце.

— Разбира се, че е така. Прав си, естествено — каза Роуз. — Но сигурно й е било много тежко. Заради всичките амбиции, които имаше.

— Какви точно бяха тези амбиции?

— О, кой знае, сигурна съм, че и тя самата не е била наясно. Искаше да бъде например испанска херцогиня или държанка, или гримьорка в Би Би Си. А нямаше никакъв шанс, което е достатъчно, за да се разсърдиш на целия свят, не е ли така? Но аз мисля, че тя ще се върне. След някой и друг ден ще се върне.

— Кой е бащата?

— Не казва. Е, всъщност пред мен си призна, но й обещах да пазя тайна. Но и да ти кажа, това едва ли ще има някакво значение. Може би дори би искала да кажа на някого като теб. Момчето работи в някакъв гараж в Стоук Нюингтън.

— Защо не се оженят?

— Той е женен вече. Или поне твърдял така. Може и да не е вярно. Може би просто не иска да се ожени за Ейлийн. Никой не може да го обвинява, нали? Би ли подържал бебето за малко, за да ти направя чай или кафе, или каквото искаш?

— Не, благодаря — отказа той най-искрено. — Не си прави труда, моля те.

Бебето се сви и повърна. Малка кръгла локвичка мляко шльопна върху полата на Роуз. Тя се опита да я избърше с дрешката му, но не успя напълно.

— Горкичкото — въздъхна тъжно тя, — горкото малко човече! Страда от нещо твърде неприятно, което се нарича импулсивно повръщане. Ужасно, нали?

Тя наведе глава над детето, за да почисти личицето му. Когато отново вдигна поглед, очите й бяха зачервени.

— Какво има? — попита Саймън, защото почувства, че трябва да каже нещо.

— Нищо — подсмръкна тя. — Нищо… И всичко. Толкова е тъжно, това е… Живот. — Издуха носа си.

— Какво точно има? — повтори въпроса си Саймън.

— Нищо… Нищо. Толкова съм самотна понякога. Хубаво е, че дойде да ме видиш.

Учуден, той се вгледа в нея, после отмести поглед встрани.

— Просто съм потисната, това е. Ти също не изглеждаш много весел. И сигурно ме разбираш.

— Да, не ми е особено весело, но не бива да съдиш за това от вида ми, защото аз винаги изглеждам потиснат. Поне така са ми казвали.

— А защо? — попита тя и докато течеше филмът, той й разказа за книгата си.

— Не че имам някакво оправдание — заключи накрая — да бъда потиснат. По-логично е да съм доволен.

— Какво говориш! — възкликна тя. — Човешко е да реагираш така. Наистина. За бога! Колко време ще ти отнеме тази преработка?

— Не знам точно. Работата е там, че Антъни и аз пишем заедно, а времето, в което и двамата сме свободни, е много малко.

— Не я пишете съвместно в буквалния смисъл, нали?

— Напротив, точно това правим. Звучи ненормално като метод, но всъщност, като седнем заедно, върви добре. Пък и двамата не сме с достатъчно силна воля, за да работим самостоятелно. Но да не си мислиш, че ще бъде шедьовър.

— Ще може ли да се чете? Хора като мен например ще я разбират ли?

— Не знам какво имаш предвид, като казваш хора като теб, но ако питаш дали е писана за лаици — май че не, едва ли. Това е по-скоро академичен труд. Влиза в поредицата, която правят „Джейкъб и Мейър“, не знам дали си виждала някои от другите заглавия, сигурно са ти попадали — има едно за развитие на градската среда, струва ми се, едно за трудовата заетост на жените и едно за наказателната реформа.

— Звучи интересно.

— Да, така твърдят повечето хора, когато им говоря за книгата, но докато го казват, едвам сдържат прозявката си.

— Аз наистина мисля, че е интересно — отвърна тя малко жаловито, дори като че ли засегната, и продължи да го разпитва още, за да засвидетелства своята искрена добронамереност. Всъщност той беше забравил, че Роуз може би наистина проявява интерес поради бизнеса на баща й; и въпреки първоначалните си намерения постепенно започна да се разпалва от въпросите й, защото за самия него темата беше много интересна, признаваше го, и тъкмо затова се бе захванал с тази работа, колкото и да се опитваше да я замаскира като претекст да излезе от къщи и да отиде у Антъни, или като възможност да спечели пари и да напредне в кариерата. Пишеше този труд само защото му беше интересно и защото му се искаше да бъде написан от човек като него, човек с такива възгледи. Разпростря се нашироко и описа няколко пункта, по които мнението на Антъни се различаваше от неговото, като забрави да се учудва на нейния любезен интерес. Всъщност, колкото и неправдоподобно да беше, интересът й не изглеждаше привиден, защото, ако тя го слушаше разсеяно (както правеха повечето хора), нямаше да задава толкова уместни въпроси. А когато стигнаха до специфичните проблеми на индустриалния растеж в Африка, тя много добре знаеше какво говори, макар че информацията й идваше от сравнително малка територия: „Стана така, че започнах да се интересувам от Уджухудиана — каза скромно Роуз, — тъкмо защото е съвсем малка страна, откъм население имам предвид. Има само милион и половина души и мислех, че ако проумея как живеят тези милион и половина, това ще ми помогне да разбера какви са тенденциите и в по-голям мащаб, разбираш ли какво искам да кажа? Но това не е толкова просто, защото един от проблемите е гъстотата на населението и построяването на една фабрика в Гболо не може да се сравни дори с намерението да се построи фабрика в Аглези. В новата фабрика в Гболо основаха някакъв профсъюз, но той бе съвсем необичаен, защото повечето от мъжете никога не бяха работили в промишлено предприятие, повечето от тях си мислеха…“ Какво са си мислели мъжете от Гболо за профсъюзите, така и не стана ясно за жалост, защото Саймън Камиш така се бе увлякъл, че съчиняваше в главата си една нова бележка под линия за книгата, а Роуз бе прекъсната от пристигането на бабата на бебето, която се появи запъхтяна и с хиляди извинения влезе да прибере внучето си, чието присъствие Саймън и Роуз почти бяха забравили, то кротичко беше заспало.

— Има ли новини от Ейлийн? — попита Роуз, като подаваше бебето.

— Нито дума — каза мисис Шарки, която искаше да остане да побъбри с Роуз, да излее чувствата си и да упрекне още веднъж изчезналата Ейлийн, но не бе подготвена да го стори пред един непознат, семейната гордост не й позволяваше. — Утре ще бъде тук, не се съмнявам, цяла-целеничка, но защо ли ми е?

— Дано се върне — рече Роуз, като я побутваше навън, в коридора.

— Ако пък не се върне, мисис Василиу — Саймън я чу да казва, като предпазливо понижи гласа си пред входната врата, — ако не се върне, дали ще можете да вземете Шарън пак? Ще ви бъда толкова благодарна, ако го направите само за един час утре, всеки петък вечер трябва да ходя в приюта за един час, до шест ще се върна, толкова се тревожа за това бебе, но и за… парите — не смея да не отида, в нашето положение всяка помощ е добре дошла, дори и най-малката…

Гласът й заглъхна и той чу Роуз да я успокоява.

— Но моля ви, не се безпокойте, всичко е наред, ще я взема, приятно ми е да я вземам, хубаво е, като има бебе вкъщи.

Докато говореше така, тонът й му се стори съвсем спокоен, но щом се върна в стаята, изглеждаше изнервена и истински ядосана: изкрещя на двете по-малки деца да си лягат, което те изпълниха послушно, като чуха страшните нотки в гласа й (нотки, които той до този момент не беше чувал). После прекоси няколко пъти с поривисти стъпки малката стая, хвърли се рязко на един стол и рече: „По дяволите!“.

— Какво има? — попита услужливо той.

— Това проклето бебе! Виждам, че ще си навлека голяма беля с него, ако не внимавам. Ето какво става, когато съчувстваш на хората…

— Можеше да откажеш — отговори Саймън.

— Не, не можех, тук бъркаш — каза Роуз. — Как можех да откажа? Нищо няма да ми стане да го погледам за малко, макар че утре вечер ще излизам и винаги е малко сложно да накарам децата да легнат, когато се готвя да излизам. Работата е там, че не ми е възможно да кажа не, поставила съм се в положение, когато непременно трябва да кажа да, така ми се пада. А не желая да се занимавам с това бебе утре вечер, наистина не желая… Клетото създание… И това повръщане (тя започна да трие петното върху полата си), исках да пийна нещо и да почета на спокойствие, какво толкова може да ми попречи едно бебе? Затова почувствах, че постъпвам подло, задето не искам да го взема, всъщност мисля, че наистина съм подъл човек: мразя, когато хората ме молят да правя разни неща за тях! Затова бях толкова ядосана, когато ти пристигна, заради собствената си ужасна низост. И сега, утре пак ми предстои същото. Не е ли твърде много?

— Трябва да си полудяла — усмихна се той, — да се мислиш за подъл човек!

— Да, знам, че всичко изглежда чудесно, че постъпвам правилно, но то не е защото го искам, виждаш ли, а защото не зная как да кажа не… Честно казано, нямам очи да откажа, когато знам, че утре мисис Шарки ще прекара този час на колене, за да търка пода в гардеробната на приюта за душевно болни, и то за някакви си 5 шилинга и шест пенса, докато аз просто ще си седя тук с бебето на скута. Ще си гледам телевизия и ще чакам да стане време, за да отида на вечеря. Господи! Човек трябва да е наистина изключително долен, за да каже не.

— Много хора — обади се той — са наистина долни.

— Но не биха казали „не“ в случай като този.

— Ти си много наивна. Разбира се, че няма да откажат, но защото никой никога няма да ги помоли. Долните хорица имат особено тайно излъчване, което подсказва, че няма смисъл никой да ги моли за нищо. Така те не са застрашени да изпадат в неудобното положение да отказват, никога не го допускат! Добрите хора като теб си личат от миля. И човек си казва — аха, тя няма да откаже, дай да я помоля.

— Аз съм глупачка — каза Роуз. — Ето каква съм. Та аз дори вече не обичам бебета. Откакто моите пораснаха, не обичам бебета. Само се преструвам. Истината е, че страшно ми дотягат. И са противни, нека да си го кажем направо, противни са!

— Аз бях ли противен, мамо? — обади се неочаквано Константин, като вдигна поглед от нещо, което, изглежда, бе домашната му работа върху древния свят.

Роуз се усмихна и отговори:

— Не, миличък, ти беше много хубаво бебе, истинска прелест, чудесно бебенце! — Константин я погледна лукаво и додаде:

— Точно това каза и за бебето на Ейлийн. Точно това казваш за всички бебета. Знаеш ли какво си ти, мамо? Ти си една лицемерка.

— Какво?

— Лицемерка — рече Константин твърдо. — Тази сутрин учихме тази дума… Мамо, така и така си ми обърнала внимание, не би ли ми казала каква е разликата между „непрестанен“ и „непрекъснат“?

— Нямам ни най-малка представа — отсече Роуз. — И не бъди толкова груб. Сега си лягай.

— А ти, Саймън, не знаеш ли?

Докато се опитваше да му обясни, Саймън много добре разбираше, че го прави не толкова, за да разясни граматическия смисъл, а за да откликне на усилието — така прозрачно прикрито и така болезнено зряло, — с което момчето произнесе малкото му име — Саймън. Поколеба се пред това препятствие, за малко да се дръпне назад, очите му леко се разшириха, като го доближи, но се хвърли смело, скочи и го преодоля. На такава възраст от него не можеха да се очакват такива скокове, дори и въображаеми. И все пак добре поне, че трябваше да преодолява въображаеми, а не действителни препятствия, но може би не липсваха и действителни, кой знае. Може би Саймън се намираше в сянката или самият той бе сянка на някаква по-осезаема пречка? (В този момент в главата му злокобно изникнаха редове от писмените свидетелства на негови клиенти — описанията, които правеха децата на онези чужди чичковци, които посещавали майките им, притворни, нежелани гости, прелюбодейци или още по-лошо, не дори прелюбодейци, а незнайни натрапници. Но може би те не бяха такива в представите на децата, нито в живота на майките им, а това бе сянка от ревността на бащите им? Можеше ли да знае човек какво говори Кристофър Василиу на тези деца, когато е насаме с тях в края на седмицата, какви въпроси им задава, с какви идеи подхранва невинните им, ала подозрителни души? Като си мислеше за това и се задълбочаваше все повече, Саймън започна да изпитва нарастващо съжаление към Роуз: той я оправдаваше, вярваше й напълно и предпочиташе да стовари вината върху мъжа, когото не познаваше — отсъстващия баща. Ала детето, в своята раздвоена любов, можеше и да не приеме такова обвинение?)

— Измисли едно изречение като пример — каза Константин, след като изслуша обяснението на разликата между „непрестанен“ и „непрекъснат“.

— По-добре да си го съчиниш сам — рече Саймън доста надуто, както му се стори, но беше късно да се поправи.

— Да — намеси се Роуз, — Саймън е съвсем прав, не може да искаш от нас да ти правим домашното, напиши си го сам. А след това си лягай.

Колко е лесно, помисли си Саймън, като гледаше как детето излиза с тетрадките си в ръце, да подкрепиш жена, която не ти е съпруга, или мъж, който не ти е съпруг. Колко лесно е да разговаряш с дете, което не е твое собствено. Но каза само: „Константин е много интелигентно дете“.

— Да, и на мен ми се струва така — отговори Роуз. — Дано Бог му помогне. — И се усмихна едва забележимо: изглеждаше преуморена, съвсем отпаднала, и не се стараеше повече да го скрива. Саймън си спомни първия път, когато я видя, на онази вечеря тя правеше впечатление на човек, който превъзмогва почти смъртна преумора. В момента също. Изглеждаше изтощена: животът й, въпреки всичките й твърдения, че си го харесва, сигурно е страшно тежък, помисли си той.

— Трябва да си легнеш по-рано — посъветва я Саймън. — Изглеждаш много уморена.

— Да — рече тя, — така и ще направя. Ще гледам един документален филм за Дахомей и после ще си легна. Защо не останеш да го гледаме заедно?

Предложението звучеше толкова привлекателно, че той бе изкушен да приеме, но като си погледна часовника, с внезапна тръпка на ужас си спомни, че вече отдавна го чакаха вкъщи, защото щяха да имат гости за вечеря, а той забрави, че бе обещал на жена си да се върне навреме, за да ги посрещне. И така, колкото можа по-спокойно отвърна, че няма как да остане, защото трябва да върви и че ще й се обади следващата седмица, за да види как е и има ли някакво развитие по делото (техният обичаен претекст), след това се сбогува. Тя излезе да го изпрати и остана на стълбите, докато той се качи в колата. Потегли, а тя все още стоеше там, в падащия здрач.