Маргарет Драбъл
През иглено ухо (31)

Роуз вървеше. Не знаеше точно къде, вървеше слепешката по непознати улици. Главата я болеше и бучеше. Очаквала бе този момент, от месеци усещаше приближаването му и ето, той настъпи. Тя тихо повтаряше: ще го преживея, ще го преживея. Но беше тежко, много по-тежко, отколкото можеше да си представи. Главата й се цепеше от болка. Струваше й се, че ако някой бе разцепил черепа й с брадвичка, нямаше да страда по-силно… Чувствам как кръв залива мозъка ми от тази скрита рана. Той целият е в кръв. Тече някъде от там, където са мислите ми, кървя, кървя, кървя… Защо твърдят, че сме материални същества, когато духът ни е този, който познава болката — той е там, някъде в главата ми, чувствам го как се мъчи. Аз съм като разсечена на две от тази брадва. И кървя, но ще го преживея, ще го преживея някак, повтаряше си тя, докато крачеше по мократа настилка.

Излезе на Кингсуей и се вмъкна в едно кафене. Веднъж бяха идвали тук с Константин, той го нарече Змийското кафене, защото рисунката на табелата: чашка, от която на извита струйка се издига пара, му заприлича на змия. Роуз се нареди на опашката, като едва влачеше крака, повдигаше ги с мъка: взе салата и чашка кафе и седна до една маса със стъклен плот на висок неудобен стол.

Взираше се в пустата улица отвън. Но не виждаше улицата, а… едно летище. Летище в Африка, в Гболо, тя беше там. Току-що е слязла от самолета и седи във фоайето на летището, без да знае къде да отиде, като все още се чувства зле от пътуването. Виждаше се от разстояние как седи там, облечена в шлифера си, с един куфар до нея. Видението беше толкова ярко и силно, толкова действително, че тя знаеше: един ден ще бъде там… Но как да отиде там?… Не биваше изобщо да допуска това видение да я обсеби, ала то бавно и злокобно се изгради у нея, като малко по малко, но неумолимо се натрупаха и подробностите. Роуз се опита да го заличи, убеждаваше сама себе си, ала то беше по-силно от нея. Паспортът, самолетът, парите, билетът, заминаването, багажът в куфара… Това беше видение и откъде можеше да знае дали е изкушена от бога или от дявола?… На два пъти преди това бе имала подобни видения, които също се сбъднаха. Бе видяла как се омъжва за Кристофър, противно на здравия разум. И това видение я бе завело в гражданското отделение, то също се бе оказало по-силно от волята й за противодействие. По-късно се видя как подписва онзи чек. Видя как ръката й изписва инициалите и подписа. Сякаш господ я водеше и движеше пръстите й. Написа: Роуз Върчу Василиу, после продълговатото парче хартия й бе отнето и превърнато в огън и дим… Решила бе да не допуска повече такива видения, въобразяваше си, че е намерила начин посвоему да ги отхвърля. Мислеше: вече съм твърде стара за такива халюцинации, няма да построя втора къща върху пясък. Но ето че това решение се провали. Какво става, какво е това — питаше се тя, докато кафето й изстиваше, — което предопределя действията ми и какво мога да направя, освен да се подчиня на подтика, след като се появи.

Реши — първо ще обмисли всичко в подробности… Ще провери полетите, необходимите ваксинации. Ще потърси разумни аргументи. Каза си — ще отида там и ще заживея тихо, докато дойдат парите, ще започна някаква работа, ако успея да си намеря, и докато парите пристигнат, вече ще знам какво да правя с тях. Този път ще бъда по-умна и няма да позволя да изгорят. Първо ще проуча къде има най-голяма нужда от тях, къде могат да бъдат оползотворени. Това е най-важното, ще зная как да бъда действително полезна. Дотогава ще съм пътувала из страната много повече, отколкото ще пътувам някога — по пътищата на самотата и нищетата: ще вляза в тъмната вътрешност, ще задоволя своя духовен порив и ще видя как изглежда животът там, в оня друг свят, света на крайната нужда и на лишенията, за който сигурно съм създадена, и там, в онази отвратителна черна мизерия, която днес и на това място не мога да си представя, ала която там не ще може да скрие лицето си от мен — защото какво ли друго ще намеря, освен нищета, — ще видя това, което не мога тук да си представя. То е там, то ме вика, аз трябва само да стигна до него, аз и никой друг! Нещо ме влече към това пътуване, как мога да се откажа? Избрана съм била да тръгна по тези пътища, иначе нямаше да ме зоват така, да ме мамят със своята далечна неизвестност. Ако не замина, ще залинея и ще загина, задето не съм отишла. Не ще мога да понеса това, че съм отхвърлила видението. То се ражда в мрака на душата ми. Това е единственият начин да угодя на бога, който упорито ме преследва с тези видения и изпраща подир мен разгневени ангели с пляскащи криле. Бог винаги е искал жертви. Той поиска Исак. Невинният от върха на планината. Той ще вземе децата ми. А на онова мръсно летище, където ще пристигна болна, злочеста и самотна, той ще вземе и мен. И там ще го намеря… Това е единственият начин да го намеря. Той ще бъде там, в онова изгубено и усамотено място, в онези нощи на терзания. Там ще отида. Малцина тръгват за там, но аз ще отида в тази земя.

Тя потъна в своето видение, изглеждаше реално, непоклатимо, пълно с живот. След това, за да го провери, тя извика във въображението си образите на децата си, те също бяха действителни и живи. Но несъвместими, несъвместими с него… Не можеше да си представи образите им да избледнеят, личицата им да се замъглят в съзнанието й, те бяха все така действителни, все така неизменно реални. Мислите й пак почнаха да се разделят на две, непоносимо, болката пламна отново. Някога беше чела, че умът се състои от две половини и че при някои хора тези половини са отделни и дясната ръка не знае какво прави лявата. Тя също преживяваше раздвоение. Но при нея двете страни не се изключваха взаимно, те се сблъскваха и продължаваха да съществуват заедно. Беше непоносимо. Усещаше как по кожата й избива студена пот. Молеше за ангела, който се явил на Якоб. О, боже, боже, повтаряше тя, избави ме, бъди милостив, изпрати ми един ангел със сабя, кажи ми какво да направя. Изцери ме, изцери ме, не мога да понеса нито миг повече… Те ще плачат, ако ги напусна, боже, ще плачат за мен, те ме обичат, аз ги обичам. Махни видението, което си ми пратил. Махни го от мен!

Но бог не бе особено милостив. Вместо това той й изпрати път, водещ към пустинята.

(Уджухудиана беше предимно пустинна, безплодна земя. Равнини от пропукана кал, суша и прах, където живееха дребни хора и смирено се миеха като светци в собствената си урина, вонящи, беззащитни. А над границата се бе надвесил Човекът Убиец и прегърбен размахваше дългите си ръце.)

Ако не изоставиш съпруга, майка и деца и не ме последваш, говореше той безжалостно, жестоко, няма да ти се удаде да влезеш в царството небесно…

Сигурно полудявам, рече си Роуз, тръсна глава и задъвка от марулята. Трябва да отида на психиатър.

Внезапно си помисли: не желая това видение! Наистина не го желая. То е празно и глупаво. Какво ще помогнат 20 хиляди лири на такова изостанало стопанство? Другото видение е по-добро! Да се преместя в Мидъл роуд и да заживея като тих и нормален човек. Какво не ми харесва в него? Дали това, че е прекалено приятно? И не е достатъчно мелодраматично? Може би в мелодрамата е цялото изкушение. Не мога ли да се убедя, че само неврозата е причина за всичко? Бъди разумна, разбира се, че е неврозата. Какво друго може да бъде? Виж произхода си, глупава жена. Погледни театралната безполезност на всеки свой жест. Защо си мислиш, че този ще бъде по-различен? Нищо подобно, и той е част от хода на нещата. А сега би могла да нарушиш този ход, ако се опиташ. Можеш да устоиш, както казва Саймън. Да не се поддадеш. Би могла, ако пожелаеш, да не чуеш нищо от това, което пак те мами, не си вече млада. Просто да го заличиш!

Жената на летището си оставаше невъзмутима. Седеше мрачно и упорито отказваше да изчезне.

Ти естествено съзнаваш какво си направила, майка на три деца, за онзи омразен „мъченик“, неверен мисионер! Просто се обрече на най-ужасното самоотричане, което умът ти можа да роди. Това е всичко, което направи. Не е ли глупаво, не е ли безсмислено?

Жената от летището вдигна поглед от прашните си обувки и със сурова, невъзмутима и пренебрежителна усмивка каза. Не, не, не се обрекох аз. Кристофър и бог ме обрекоха, те не ми предоставиха никаква друга възможност, помниш ли?

Не ти вярвам, отвърна мислено Роуз.

Е, каза жената. Не вярвай. Напусни ме. Твоя воля.

О, господи, мислеше си Роуз, като гневно дъвчеше салатата… Не ме интересува! Дори и да умреш. Сега се връщам вкъщи и после ще отида да прибера Маркъс и Мария от училище.

Жената се изправи пребледняла и застена. Роуз я чуваше как стене, като грешна душа от дъното на ада. В деня на страшния съд… тя виеше и кършеше ръце през континентите.