Маргарет Драбъл
През иглено ухо (27)

Всъщност Майър нямаше намерение да постигне кой знае какво. И никога не бе имал. Късно същата вечер, когато се обади на Емили по телефона, за да й каже, че Кристофър Василиу и Саймън Камиш са се срещнали, той не мислеше, че е създал някому затруднения, че е оскърбил някого, защото не можеше да възприеме себе си като виновник. Тази роля, Майър бе твърдо убеден в това, не му подхождаше. Смяташе се за жертва, тъй като бе израснал в условия, които му бяха създали опасно чувство за непълноценност, и то заради неговото единствено оръжие — интелектът. И макар че обстоятелствата се промениха, макар че той вече не беше оная смачкана, поругана жертва на собствените си способности, която се криеше от бруталния присмех, злобата и презрителните подигравки на другите, все едно — вече не беше в състояние да погледне на себе си другояче: като момче беше непълноценен, значи трябваше да си остане такъв и всичките му опити да нарани другите не бяха нищо повече от усилия да възстанови едно невъзможно равновесие. Самият той — наранен с неизлечима и кървяща рана и кървящ, грубо осакатен от най-ранна детска възраст, лаян от кучета и ръфан като уловено животно, плахо се опитваше да засегне неуязвимите и както на него му се струваше — да ги ощипе, да ги подразни малко само за да си вдъхне увереност, да се утеши, като види, че жегнати, и те кървят, без да има други намерения, освен леко да подразни, защото и без това се смяташе неспособен за нещо повече. Не можеше и да се извинява, въпреки че понякога обидата беше явна и пред очите на всички. Смяташе се за безобиден. И като не съзнаваше своята язвителност, не знаеше и кога да спре, не можеше да усети победата си и често заприличваше на гарван, кацнал на бойното поле, върху труповете на жертвите, черен, гибелен, грозно грачещ, който кълве и разкъсва, без да съзнава, че всъщност се храни с мърша, без да разбира, че отива много по-далеч от борбата за живот. Хората се ужасяваха от него и когато той го забележеше, приемаше го като лична обида, като подигравка, защото според него всяко глуповато студентче, всяка безпросветна съпруга или изкуфял старец владееха по-добри оръжия.

Емили години наред бе патила от него, но знаеше много добре какво му е в главата. Знаеше, защото самата го бе правила. Но тя отказваше да кърви, отказваше да стане жертва, на удара отвръщаше с удар. Той нямаше нищо против, получаваше от нея онова, което очакваше, а тя по неповторим начин оправдаваше представата му за света и за самия себе си. Любовта за него нямаше други измерения. Отначало тя не го обичаше, дълги години смяташе това за невъзможно, после един ден си рече, какво пък, има нещо между нас, което може да бъде наречено и любов. И така, каза си, че го обича — на себе си, не на него, и после се почувства много по-добре. Една дума може да значи много неща, често си повтаряше Емили. И в името на любовта злословеше срещу него зад гърба му, нападаше го открито, измъчваше го с привързаността си към други и злорадо му предаваше цялата злъч срещу него, която самата тя предизвикваше у хората, където и да отидеше. В името на любовта всички тези действия не изглеждаха злонамерени.

— Няма смисъл да ме питаш какво мисля за Саймън Камиш — каза му тя рязко по телефона късно същата вечер, след като отправи кисела физиономия към съпруга си: „Господи, това е Майър!“, който пък й отговори с въпросителна, неодобрителна, сънена гримаса. — Не го познавам, виждала съм го само веднъж в живота си, какво трябва да мисля за него. Нищо не мисля. А ти какво мислиш за него?

— Има ужасна жена — рече Майър.

— Да, той изглежда така, като че ли наистина има ужасна жена, но кой ли няма. Какво представлява тя все пак?

— Проста, заядлива крава — отвърна Майър със задоволство.

— О, мили боже — възкликна Емили, — колко тъжно. За какво се е оженил за нея тогава? Видя ми се доста разумен човек.

— Оженил се е заради парите й — заяви Майър. — Много е богата, поне така разбрах. Като приятелката ти Роуз. Сигурно не е безразличен към тези неща.

— Не замесвай Роуз. Какво искаш да кажеш с това, че не е безразличен? Той няма нищо общо с Роуз.

— Трябваше да го видиш в момента, в който се срещнаха с Кристофър. Изглеждаше, като че ли се запознава с Джак Изкормвача.

— О, не ставай глупав, не ми се вярва. Той е просто приятел, това е всичко. Съвсем безобиден човек ми се стори, и много любезен при това.

— Всичките приятели на Роуз изглеждат безобидни. Това й е номерът!

— Виж какво, предупредих те, не закачай Роуз. Ти не я познаваш, не знаеш най-важното за нея.

— Напротив, навремето доста често, дълго и интимно си беседвахме с нея.

— Е, това още веднъж показва колко добър и търпелив човек е тя. Случва й се да беседва дълго и интимно с всякакви хора, защото не иска да засегне чувствата им. Нищо друго.

— Може би точно поради това не мога да я възприема.

— Може би. Ти предпочиташ хора, гадни като теб. — Тя без малко не каза гадни като мен, и щеше да го направи, ако съпругът й не слушаше. — Както и да е — продължи Емили — разкажи ми за Кристофър. Той поне е достатъчно гаден. Какво прави?

— Изглежда добре. Двамата със Саймън Камиш излязоха заедно.

— Наистина ли? — въпреки намеренията си, тя не скри своето любопитство. — Наистина ли излязоха? Странно. Колко чудати са хората…

— И май че доста си допаднаха.

— Хората лесно харесват Кристофър. На мен самата също ми допада. Дори имам някаква слабост към този човек.

— Пък аз си мислех, че според тебе е гаден.

— Да, такъв си е, но въпреки това имам слабост към него. Ако човек харесва само добрите, за никъде не е. — При тези думи съпругът на Емили стана и напусна стаята, след което тя продължи: — Ако човек харесва само добрите хора, ти за къде си?

— Излезе, нали? — попита Майър, свикнал с тези промени в интонацията.

— Да.

По-нататък разговорът се изроди, от клюки премина към взаимна размяна на лични обиди. Въпреки всичко, когато най-сетне затвори телефона, Емили си мислеше за Кристофър, а не за Майър, и той го знаеше. Мислеше си, че наистина от години има слабост към Кристофър Василиу. Въпреки — или може би тъкмо поради това, че бе чувала най-лоши неща за него, най-страшни обвинения от най-осведомения и авторитетен източник — неговата съпруга. Емили отлично знаеше какво бе привлякло приятелката й към Кристофър — това бе една смесица от скука и мазохизъм, и въпреки че го знаеше, не й ставаше по-добре, напротив, измъчваше се все така. Незабелязано от никого тя го наблюдаваше, чакаше да се появи, изслушваше описанията на неговите безбройни прегрешения; отнасяше се към него със същото безцеремонно презрение, с каквото се отнасяше към повечето мъже, и слушаше съчувствено и с обич за страданията на Роуз, но в същото време си мислеше, че на нейно място не би мечтала за по-голямо щастие от това, да получи по главата един от неговите яростни удари, резултатът от които обаче й причиняваше толкова много искрена мъка, когато го видеше във вид на отоци и синини върху тялото на Роуз. Тя би умряла щастливо от неговата ярост, дори би легнала и би я призовала. Ала всичко това бе крила дълго и по необходимост, докато най-сетне то замря и угасна в нея от само себе си. Сега вече го нямаше, тя не чувстваше нищо такова, останало бе само едно носталгично изумление как е могла да вложи толкова чувства за нещо тъй нищожно и противоположно на убежденията й. Би трябвало да съм доволна, рече си тя, че успях да убедя и Роуз, и Кристофър, че не го одобрявам и дори се възмущавам от него. И още по-доволна трябваше да бъде, че и досега гледаше на него по същия начин, дори още по-осъдително. Беше се държала както подобава, мълчеше си и така постепенно бе убила в себе си неподобаващите чувства, сега те наистина бяха мъртви и не можеха да се съживят. Ако се наложеше да общува днес с Кристофър, това щеше да я притесни, унизително да й напомни колко глупава е била. И все пак беше тъжно, тъжно беше, че хората са такива… Тя стана, прокара ръка по черната си вълнена пола и въздъхна, свали очилата си и потърка очи. Беше много сложно, чувстваше се уморена, остаряваше. Познаваше се добре. На тази възраст нямаше вече никакво извинение, ако се държиш лошо, но не беше в състояние да се бори със себе си, за да се държи добре. Тя бе спечелила една нерадостна победа. Дори Майър бе превърнала от заплаха в семеен шут, в законен дразнител. Човек дори не можеше да съжалява за такава „победа“, защото нищо по-добро не беше възможно. Тя въздъхна още веднъж, протегна се и отиде да си легне.