Маргарет Драбъл
През иглено ухо (10)

Отиде в кухнята да измие съдовете, което сега правеше винаги, преди да си легне, като по този начин се отричаше от дните, когато двамата с Кристофър падаха почти в несвяст след алкохола, обидите и яростта, насред море от ревящи тела, мръсни чинии и чаши, и се замисли за нещата, които бе споделила… Невъзможно бе наистина, защитавайки каузата си, да не послъгваш малко в своя полза. Във всеки спор човек става неизлечимо пристрастен, а сега, когато й се струваше, че самото й съществуване и цялото й минало са поставени на изпитание, тя не можеше да не бъде такава. Ставаше въпрос за всичко, в което бе вярвала, и неволно се стремеше да защити убежденията си. Пък и цялата истина невинаги беше за казване. Внимателно изплакна чиниите и ги постави на стойката да се изцедят.

Докато се приготвяше да си легне, събличаше се и решеше косата си, Роуз си мислеше за самотата, в която твърдеше, че е израсла. Да, имаше и самота, но тя силно я бе преувеличила. Разбира се, бе имала приятели, разбира се, че родителите й се бяха грижили за нея и правеха всичко, за да се чувства добре, въпреки тяхната несъвместимост. Ранното й детство всъщност беше щастливо. Колко отдавна не бе мислила за всичко това… Време на невинност и непрестанно лято, както впрочем изглеждат повечето спомени от детството. Когато навърши четири години, Норийн я заведе в селското училище, където ходи, докато навърши осем, и баща й реши, че трябва да има частни учители. Училището й бе харесало, възприела го бе съвсем естествено. Там се сприятели с едно момиченце. На тази възраст човек лесно се сприятелява. Приятелката й се казваше Джойс. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни първата им среща и как бяха станали приятелки — на пръв поглед случайно. Просто се бяха „сдушили“ съвсем спонтанно. Може би Джойс й бе предложила да станат приятелки. Или обратното. Не помнеше… Джойс бе дъщерята на селския обущар, а майка й бе огромна жена с престилка на цветя. Норийн презираше майката на Джойс и казваше, че нейната простота е истинско оскърбление — защо именно оскърбление, Роуз разбра едва години по-късно. Самата Джойс бе пълничко момиченце с къдрава руса косица, почти същата като на Роуз. Може би това ги бе свързало. Бяха играли златокосите близначки в една училищна пиеска за принцове и принцеси. После, отвън на площадката, повтаряха до безкрай тази драматизация. Любимата им дума бе отвъд, никоя от тях не знаеше какво точно значи, но много често я употребяваха:

— Къде, отиваш, сестричке? Отвъд. И от тази думичка израстваше образ, пълен с толкова приказна и загадъчна прелест: изящен устремен към небето замък, кацнал върху зелен хълм, кула над разбунтувано море, божествен град… Едната ръка на Джойс нямаше пръсти. Като бебе изгорила пръстчетата на дясната си ръка на електрическата камина и сега всичко, което бе останало, беше малка розова лапичка с пет издатини около смалената длан. На Роуз й харесваше тази малка ъгловата ръчичка и много пъти с обич я бе държала. Формата й бе някак дружелюбна — приятна и закръглена — много по-мила от обикновената ръка с пет пръста, които те хващат здраво и се пъхат навсякъде… Докато лежеше в кревата и слушаше дъжда, Роуз се върна назад и се учуди от своето отношение към тази ръчичка, защото днес всяка деформация я отблъскваше и плашеше като угроза за собствените й деца. Но тогава я приемаше с пълно и безусловно доверие и много често я държеше в своята ръка, нещо повече — така я приемаха всички в училището. Не си спомняше нито една подигравка, нито един жест на отвращение, нито един враждебен присмех. Възприемаха я съвсем естествено, такава, каквато е. Самата Джойс я възприемаше по този начин. Измежду децата в училището имаше всякакви — глупави, непослушни, палави, мръсни, някои редовно нямаха носна кърпа, но тя не помнеше мис Ейкъм да бе казала и дума по повод на течащите носове, просто държеше куп парцалчета в писалището си и бършеше носовете на всички, които се нуждаеха от това. Имаше момчета, които стъпкваха новородените птичета, паднали от гнездата под училищния покрив, и други, които забождаха сламки по гърбовете на стоножките, но макар че Роуз и Джойс не харесваха тези работи и избягваха момчетата, които ги вършеха, никога не ги осъждаха. Въобще не им идваше на ум. Мислеше си за училищния двор, за откритите тоалетни и за момчетата, които се качваха на стената и пишкаха в женската тоалетна, за желязната релса, която падна върху крака на Шърли Мадж, и за малката дупка в стената, където тя и Джойс криеха ситен пясък, който наричаха златен прах. Мис Ейкъм имаше кутии с цветни картички: градини с лалета в Холандия, оризови полета в Индия и царевични ниви в Америка. Бяха красиви, децата ги обичаха и често я молеха да ги извади и да им ги покаже. Не бяха виждали много картинки отчасти заради войната, отчасти поради това, че в къщите им нямаше почти никакви книги, а картичките на мис Ейкъм бяха същински съкровища и никой не би дръзнал да си прави шеги с тях. Това беше свят на първична простота и непринуденост. Тя се надяваше децата й да открият един също такъв свят тук, в тази тухлена, пренаселена и чудовищна градска джунгла. Безсмислена надежда, нелепо очакване, което се сбъдна. Те го откриха, същия този свят… Спомни си времето, когато Константин беше едва на пет години и всяка вечер го чакаше изнервена с количката, за да го прибере от детската градина — той тичаше към нея и започваше да й показва картинките си от дъвки, да се хвали с размените, които е направил; разказваше й за момчето, което срещу една бисквита му дало мраморно камъче и за неговите цветни снимки (изрезки от притурката на някакво списание), които мисис Гомес залепила по стените на стаята им, и за поповите лъжички, на които пораснали крачка, скочили навън и загинали под бърсалката за черната дъска. Разказваше й за онзи малък „черньо“, който го нарекъл „белчо“ и му казал, че ще му покаже бялото на очите си, и за онзи белчо, който го научил едно смешно стихче за гърците и турците. (Роуз подозираше, че това стихче е тръгнало от някой грък или турчин, но Константин се закле, че го чул от онова момченце от кръчмата на Елизиъм роуд, а то, както тя добре знаеше, се казваше Робърт.)

Кристофър, който в момент на непредпазливост бе измъкнал от нея спомените за първите й училищни години, я бе изгледал свирепо и бе казал, че ако тя мисли, че има нещо общо между едно селско училище в провинция Норфък и едно начално училище в Северен Лондон, трябва да е луда. После подкрепи това свое твърдение с няколко ужасяващи истории от собственото си минало. Единственият й отговор можеше да бъде: хората като теб винаги си търсят белята, а ти обикновено намираш това, което търсиш. Но не беше в състояние да подкрепи това с примери. И по принцип в такива случаи доводите й се основаваха на убеждения, а не на доказателства.

Спря да мисли за училищата. Нещо я тревожеше след разговора й със Саймън Камиш, но не можеше да си спомни какво. Нещо, което му бе казала или не му бе казала… Колко хубаво беше, че си лежи сама в леглото, необезпокоявана от никого, децата спят и тя може спокойно да премисля миналото. Да, ето какво беше — осемте месеца изгнание. Тя не съумя да оползотвори истински своето пътешествие, имаше неща, които никога не би могла да сподели, а хората не биха повярвали и на половината от мъките, които бе изтърпяла. Непреодолимото, непоносимо отегчение почти я бе съсипало, но как можеха хората да разберат отегчението на едно богато младо момиче, на което е предоставена възможността да види цвета на европейската култура (защото Соня разбираше от култура, не можеше да й се отрече), и което само след осем месеца — някакви си осем месеца — щеше да бъде напълно свободно. И въпреки това беше истински кошмар! Трудно й бе да го повярва сега, когато всеки неин ден, макар и понякога мъчителен, беше винаги плодотворен, благодатен и цялостен, но преди всичко интересен. А тогава бе живяла с очи, постоянно вперени в часовника. Никога не бе предполагала, че един час може да трае толкова дълго. А и непрестанно я преследваше образът на майка й, отегчена, без надежда за избавление. Единственото, което й доставяше удоволствие — и то бе крайно унизително, — беше яденето. През тези месеци разбра, че най-лошото, което може да постигне, е да живее сама, да яде и да чака смъртта. Напълня много по време на пътуването. За щастие бе доста слаба и резултатът не беше катастрофален, но ако се наложеше да прекара целия си живот така, без съмнение щеше да бъде трагичен. Живееше заради яденето. Събуждаше се нещастна и можеше да се утеши само с безброй кифлички, кроасани, намазани с масло и конфитюр. Около десет часа молеше Соня за една сметанова торта и единственото, което я интересуваше в хотелите, където отсядаха, беше менюто в ресторанта. Не я вълнуваха нито гледката, нито мястото, където се намираше. Не си спомняше почти нищо за паметниците на културата, които бе видяла, ала си спомняше, уви, за скарата или задушеното, за омарите и кнедлите, за печената гъска и пудингите. Соня беше смаяна от поведението й: смешно й стана, като си спомни сега голямото изумление, с което братовчедка й гледаше как нейната подопечна, уж чезнеща от любов, унищожава блюдо след блюдо в скъпи ресторанти, при това — с очевидна наслада. Докато челюстите й се движеха, Роуз можеше да забрави тревогата си. Нещата се свеждаха до там, но тя никога не сподели това със Соня. Всъщност Роуз успя да я „поквари“. Защото в началото Соня бе вярна на своите традиционни британски педантични и умерени възгледи — какво друго можеше да се очаква от една костелива стара мома, бивша частна секретарка, но вече твърде възрастна, за да се унижи дотам, че да работи, колкото и престижна да е работата — а на края на пътуването поглъщаше лакомо всяко ястие, което Роуз решаваше да поръча. Тя също доста напълня и се разхубави. Впрочем скоро след като се върна в Англия, се омъжи. Роуз бе много доволна и се питаше дали заслугата не е нейна. По онова време много се безпокоеше, че Соня също като нея ще прекрачи в средната възраст самотна и единственото й утешение ще бъдат кутиите с шоколадови бонбони.

И двете не пиеха много, макар че това щеше да й помогне в напрегнатото състояние, в което се намираше, но бе решила да играе играта на Соня и не искаше да я тревожи с пиенето си, а освен това от алкохола й ставаше непоносимо тъжно.

И други неща я натъжиха по време на пътуването. Едно от тях беше гобленът с изображение на Херо и Леандър^[1] в Братислава. Самата история раздвижи въображението й. По принцип то не реагираше на теми, които не засягаха Кристофър, но мисълта за огромните пространства земя и океан, които я разделяха от нейната любов, я накара да се спре пред този триптих. Първия гоблен изобразяваше как Леандър преплува Хелеспонт, вторият — щастливата среща на влюбените, и третият — смъртта на Леандър. Имаше дори една фигура, която приличаше на Соня — една довереница, която му свети с фенер, когато той задъхан излиза на брега. Начинът, по който майсторът на гоблена бе изобразил крайниците на Леандър под къдравите сини вълни, я накара да страда горчиво, бяха също като на Кристофър — здрави, гладки и бели. Като гледаше този шедьовър, я обзе такова страстно желание, че не можеше да мръдне от мястото си.

Второто, което я разстрои, бяха маймуните в Булонския лес. Бог знае защо отидоха там, може би защото денят беше хубав, но така или иначе отидоха и като чуха крясъка на пауните, установиха с пълна взаимна досада колко е странно, че подобно грациозно същество издава такива грозни звуци, после минаха да видят маймуните. Те бяха събрани в някакво каменисто голо пространство, заобиколено с ров — голяма група животни. Тъжна колония. Прегърнали малките си, майките се взираха отчаяно в изцъкленото синьо небе. Мъжкарите въздишаха и се чешеха — някаква горчива пародия на скука. Някои от по-младите си играеха равнодушно, напълно безразлични, в праха. Изглеждаха като бегълци, затворници или заточеници. Докато ги наблюдаваше, очите на Роуз се напълниха със сълзи и тя се разплака. Соня я потупа неловко по рамото, Роуз подсмръкна шумно, погледна часовника си и откри за свое удивление, че е само три и половина и трябва да убие цели пет часа до вечерята, до байонската шунка и специалитета от омари, които бе решила да опита тази вечер.

Припомняйки си тези случки, тя се чудеше как е оцеляла до завръщането си. Като се прибавят и всички ония донесения за изневерите на Кристофър, които я настигаха уж за да я развличат. Казваше си, че той навярно спи с тези момичета просто за да убива времето, както прави и тя с яденето. И може би беше права, защото единственото нещо, което не сподели с никого и никога от скромност, бе дълбокото си убеждение, че Кристофър не я желаеше заради парите. Да, основателно бе да предположи, че парите също му трябваха, дори признаваше, че това е съвсем оправдано, но дълбоко в себе си беше напълно сигурна, че всъщност той има нужда от самата нея, никой друг не можеше да разбере това. Но тя го знаеше. Такова нещо нямаше как да се сбърка. (Вярно, че хората понякога се заблуждаваха, но това обикновено бяха прекалени оптимисти, хранещи напразни надежди, готови лесно да бъдат измамени, докато тя бе неуверен и недоверчив човек, комуто постоянно бяха нужни доказателства.) Кристофър я бе пожелал и я получи… Просто не можеше да отдръпне ръцете си от тялото й. Това я учудваше и изпълваше с радост. Те безпогрешно бяха правили това, което другите правят, и бяха изпитали това, което всички изпитват. Не, не беше плод на въображението й, просто наистина й се беше случило. Но то бе свързано и с най-лошото, което никога не посмя да признае, защото бе ужасно, мъчително и тъжно. И това беше фактът, че когато се върна в Англия, всичко бе вече разрушено. Да, те останаха верни един към друг, съдбата не успя да ги раздели, преплуваха Хелеспонт, тя предано се бе върнала при него, а той, призован от вестника, предано я бе посрещнал, но раздялата — днес нямаше смисъл да го отрича, тя го знаеше, макар и години наред да се мъчеше да го пренебрегне, — раздялата ги бе отчуждила… И двамата положиха усилия да се свържат отново — тя го обичаше още повече тъкмо заради това, но онази спонтанна радост, неудържимото привличане и силните чувства бяха изчезнали, загинали, безмилостно погубени. Понякога успяваха, движени от отчаяние, необузданост или спомен, от стремежа да си възвърнат това, което някога бяха имали — а Кристофър, господи, трябваше да признае, че Кристофър умееше да оживи и камъка, но въпреки това всичко беше свършено и никога нямаше да се върне отново. Омаломощени и мокри от пот, те лежаха и се вглеждаха един в друг в онази първа година след брака и знаеха, че нещо е свършило. Не беше станало по тяхна вина, нямаше измяна или предателство, затова донякъде си съчувстваха в нещастието, протягаха ръце един към друг и накрая заспиваха така, споделили загубата. Наистина беше загуба и те не можеха да направят нищо, да възкресят мъртвия порив. Вятърът духа гдето ще и ти чуваш шума му, но не знаеш отгде и къде отива…^[2]С колко банални цитати бе претъпкан умът й. Норийн беше виновна за това, всеки ден след чая тя я караше да наизустява по няколко реда от Библията. Човек обикновено помни тези, които му вършат работа. А в нейния случай цитатите бяха жестоки: за камилата и иглата, за имащия, комуто ще бъде дадено, и за вятъра, който отлита безгрижно и нехайно от онези, които най-много го зоват и желаят.

Още на парахода, докато плаваха през Ламанша, тя бе предусетила всичко това и то разколеба вярата й. Ако вярваше безрезервно, сигурно би съумяла да потисне страховете си. Приседнала на колене в първокласния бар, тя гледаше през кръглия илюминатор тягостното сиво небе и също тъй тягостното сиво море, които се докосваха незабележимо и без видима граница, без стълкновение, а само някаква мъглива пелена от въздух и вода ги разделяше, съединяваше и сливаше едновременно — тежко, безцветно единство… И тогава осъзна, че се страхува и че Кристофър, който храбро я чакаше, също се страхува. Но упорит и до крайност непреклонен също като нея, той никога няма да се признае за победен и ще я посрещне, ще я заведе у дома и ще я задържи за добро или лошо. За лошо, както се оказа по-късно.

Журналистът, когото бе срещнала в хотела предишната нощ, празнувайки двадесет и първия си рожден ден, също беше на парахода. Нарочно, за да види какво ще се случи. Този дружелюбен и забавен младеж се опита да разсее мрачните й предчувствия и с безкрайна любезност я увещаваше, че са измислени. Купи й едно двойно бренди, на Соня също, и тя се извърна от онзи мъглив, пророчески небесен покров, за да поеме питието и да го изпие. Соня се смееше и й пожелаваше щастие. Всички й пожелаваха щастие, дори барманът. Тя самата също си го желаеше. След малко корабът акостира със скърцане, във влажната стена, Кристофър се появи заобиколен от фотографи, малко нервен, с тъмни очила. Тя слезе от трапа — свободна, вече зряла жена, и потъна в това, което някога можеше да се нарече сигурността на неговата прегръдка.