Маргарет Драбъл
През иглено ухо (20)

На Великден както обикновено беше студено. В Корнуол дори валя сняг, едрите бели снежинки се стапяха в голямото сиво море. Във фоайето на хотела възрастни двойки седяха и четяха криминални романи, други на средна възраст въздишаха от отчаяние и се оплакваха взаимно от своите неблагодарни, присмехулни и раздразнителни, отегчени и своенравни тийнейджъри, които толкова много обичаха да идват тук преди пет години, а сега вече — не, по-малките деца непрекъснато пускаха монети от по шест пенса в ротативките и играеха безспир тенис на маса, доволни по своя невинен детски начин от тези чудесни развлечения. Млади майки седяха на бара, пийваха си и тихо и благоприлично играеха на комар, а Саймън седеше в стаята си, когато не я подреждаха или чистеха, и се взираше мрачно в глава шеста от своята книга и в досието на следващото си дело. Искаше му се да бъде като онези добри бащи, които храбро извеждаха малчуганите си навън, екипирани с ботуши, анораци и широки пуловери, да се разходят по скалите или по ледените плажове. Той се възхищаваше от тяхната енергия и знаеше, че ще му хареса, ако последва примера им, но не можеше да намери в себе си сила за първоначалния тласък. Пък и не се осмеляваше да се обърне към собствените си деца. Боеше се, че ще му откажат. Чувстваше се откъснат от тях. Обикновено ги наблюдаваше от разстояние, с чувство за вина. Дан го тревожеше — смущенията в развитието му много го безпокояха, той постоянно се питаше дали не прекаляват с консултациите при лекари, или трябва да ги увеличат. Средната, Хелън, също го безпокоеше — тя удивително приличаше на Джули. Също като майка си, казваха хората, а двете с Джули непрестанно бяха вкопчени в смъртна схватка. Той не смееше да се намесва. Но от време на време улавяше Хелън как поглежда към него за подкрепа, усетила примката да се затяга. Малко нетърпелива, осемгодишна, в един от редките за тази възраст моменти на откровение тя веднъж му каза: „Тате, може ли хората да пораснат такива, каквито искат, или не зависи от тях?“. „Разбира се, че може — отговори той, като излъга смело. — От тях зависи.“ Тя му се усмихна малко невярващо, но доволно, и продължи да се кара с майка си. Колкото до Кейт, тя беше още много малка. Струваше му се, че е разумна. Мислеше, че ще се справи с живота. Възлагаше надежди на Кейт.

Добре поне, че Джули харесваше хотела. Тя се чувстваше прекрасно и това, в края на краищата, никак не беше малко. Завърза приятелство с една жена на нейна възраст, майка на две малки момченца, и още като я видя, Саймън си каза, че Джули щеше да бъде същата като нея, ако не робуваше на лъжовните си представи — сърдечна, дебеличка, блага, весела, искрено щастлива от всяко питие, което й предлагаха, всяко блюдо, което й поднасяха, от всеки, който я заговореше. На вечеря сядаха на една маса — тя, съпругът й, Саймън и Джули. Освободена от домашните си задължения и преизпълнена с чувството, че е безспорна победителка по елегантност и блясък, Джули беше в стихията си. Притесняваше го с неутолимата си страст да споменава известни имена, но приятелката й Сали приемаше това толкова непредубедено и така искрено изразяваше възторг и интерес, че дори и тези разговори не бяха мъчителни, каквито можеха да бъдат. Съпругът, химик от Ай Си Ай, голяма химическа фирма, също беше симпатичен — наричаше жените „момичета“ и им подхвърляше закачки заради непрестанните клюки и нестихващия им апетит, което, както изглежда, им беше много приятно. Саймън се опита да възприеме престорената му веселост, но скоро се отказа, защото го правеше много неестествено. Когато се провали и последното му усилие, той долови, че съпругът на Сали го гледа със симпатия и съчувствие, с поглед на човек, който разбира затруднението му, възхищава се от неговия провал и малко се срамува за собствения си успех.

В понеделник след Великден, след почти тридневно затворничество, Саймън реши, че е дошло време и той да се покаже на външния свят: като ученик бе прекарвал ваканциите си по спартански — трепереше по цяла седмица в някоя неотоплена мебелирана квартира някъде в Нортъмбърлън или на Йоркширското крайбрежие, и сега, когато седеше и чакаше следващото ядене, храносмилайки предходното, у него започна да се поражда чувство за вина (както си и знаеше), достатъчно силно, за да го подтикне към действие. Предложи на децата да излязат заедно на разходка, но Хелън го погледна с ужас, като разбра, че трябва да се отдели от масата за пинг-понг. Дан пък се отказа да напусне играта на монополи, започната още преди два дни, и само най-малката, Кейт, се съгласи да дойде с него. Джули се ужаси от самата мисъл да излезе на студа и той знаеше, че ще бъде невъзможно да я изведе, защото тя се опираше на моралната подкрепа на Сали, която също избягваше всякакво усилие. Само веднъж, когато ходиха в Шотландия, бе успял да убеди Джули да излезе. Тогава това й се стори в реда на нещата, може би защото цялото отбрано общество в хотела, колкото и чудно да бе, се състоеше не от лентяи, а от хора, запалени по разходките, и те убедиха Джули да се присъедини към тях. Достави й удоволствие — крачеше бодро, ликуващо, разгорещена и доволна от комплиментите на по-опитните пешеходци, спомни си своето детство в провинцията и провинциалната си закваска, от която тъй дълбоко се страхуваше. И ги надмина лесно, всичките онези момичета от аристокрацията, които се занимаваха дори и с конен спорт. Той много се гордееше с нея. Здрава жена бе Джули. Дори не обърна внимание на дъжда. Но сега, като нямаше такава силна светска причина, която да я подтикне, инерцията в нея победи. И така, сутринта той се отправи на поход с Кейт и пакет суха храна за обяд.

Валеше, но не силно — ситен, хладен дъждец, който не ги притесняваше. Хотелът беше на хребета на скалата и те тръгнаха първо по този хребет, а после постепенно се спуснаха надолу към морето. Тревата под краката им беше къса и жилава, малки подплашени птици току излитаха нейде отблизо, стреснати от приближаването им. Чайки се спущаха с крясък от сивото небе. Отначало Кейт тичаше напред, търсеше следи от зайци, събираше като всички деца камъчета и цветя, но след около час се умори и се върна при Саймън, хвана го за ръка и започна да му говори — един дълъг монолог, объркан и неподправен, за училището и за една нейна приятелка, която заминала за Франция, и защо майка й никога не й разрешава да се грижи за училищното морско свинче през почивните дни, и какво е адвокат и има ли то нещо общо с авокадо, ако не, защо не и дали той си спомня, когато ходиха в Шотландия и отидоха до онази стара кула, и там живееше онази хубава бабичка, дето си гледаше риба треска в един басейн, който наистина беше част от морето, и когато бабичката дойде да нахрани рибите, те се събраха и си подадоха главите над водата и бабичката ги погали и тя, Кейт, също ги погали, и на тях това много им хареса, те бяха много дружелюбни същества, а не може ли и тя да си гледа риба треска, не, сигурно не можеше, в Хампстед нямаше никакво море, може ли поне да си гледа златна рибка, те имаха златни рибки в училище, и как сънувала ужасен сън, че Клеър няма да им даде да играят на монополи с нейната приятелка, и когато се събудила, той се сбъднал и защо да не може да вечеря в ресторанта, до гуша й дошла тази риба с пържени картофи и отвратително блудкаво желе в стаята й. Саймън изслуша всичко това очарован, поласкан от нейното доверие, решен да я слуша по-често, и през цялото време морето в подножието на скалата гърмеше, бумтеше и плющеше, а пътечката ставаше все по-тясна и по-тясна и се приближаваше до ръба на скалата — той премести Кейт от вътрешната страна, хвана я за ръка и неспокойно погледна надолу, представи си как те двамата се спъват и падат, и се учуди кой дявол го бе накарал да доведе тук такова малко дете, и тъкмо се канеше да се откаже и да се върне (макар че връщането също щеше да бъде неприятно, също като слизането по стълба, по която току-що с огромно усилие си се изкачил), пътеката започна да се спуща, и при всяка стъпка той си казваше, е, сега е по-добре, и да паднем, поне ще бъде от четиридесет стъпки, не от петдесет. Но те не паднаха, а благополучно стигнаха до брега, прекосявайки малък дървен мост над поток, пълен с пореч — той позна, че е пореч, беше очевидно, но въпреки това не разреши на Кейт да го опита, защото се страхуваше, да не би да излезе някакъв лъжлив, отровен пореч, израснал нарочно, за да съблазнява невежи градски жители като тях, и си спомни нещо, което майка му някога му казваше, че човек никога не трябва да яде пореч, освен ако не е изкуствено отгледан, защото дивият всмуква със стъблата си всичката вредност на водата (Каква вредност? Какъв беше този смъртоносен пореч, дето растеше по „каналите на Лета“ в Тийсайд?) — помисли си за майка си и за сивите птици, чието име не знаела, погледна чайките наоколо, чиито разновидности въобще не познаваше, и си спомни как веднъж като дете бе написал за предаването „Детски час“ по радиото списък на различните морски птици и указания как да се различават, а сега не можеше да си спомни нищо. Това, което майка му бе казала за пореча, сигурно беше вярно, тя не беше неука жена и винаги беше права.

Каменистият бряг обграждаше малък залив — големи вълни се разбиваха в огромните скални отломъци и пещери, надвиснали над водата. Мястото не беше пусто, имаше още две семейства, всъщност и те не бяха в пълен състав — един друг баща с децата си го поздрави приятелски. Саймън седна на една скала да погледа играта на водата, а Кейт ровеше наоколо и търсеше камъчета с техните измамни воднисти цветове и изненадващи лъжливи отблясъци. В подножието на скалата, където седеше, бяха полепнали черни и пъстри миди. Наблюдаваше мъничката фигура на Кейт на фона на просторния пейзаж, облечена в австрийския си анорак, с черна косица, хваната на две миши опашки, и зачервени от вятъра бузки. Всъщност той съвсем не познаваше децата си. Бе отишъл твърде далеч в политиката си на ненамеса, изоставил ги бе на съдбата и вече беше много късно да се приобщи към тях. Някога си мислеше, че те ще се върнат към него в юношеството си, с пълно доверие, осъзнали защо дотогава се е държал настрана, но сега се запита: защо да се връщат, за какво? Какво беше направил за тях, освен че просто съществуваше. А може би, помисли си той, докато седеше така на скалата, гледаше Атлантика и се питаше какво ли има в пакета за обяд, сигурно съм толкова лош баща, защото аз самият съм нямал баща, защото съм смятал, че и без баща може, защото нямах пример, който да следвам, нямах представа за живота, който трябва да създам около себе си. И все пак има разлика, защото майка ми, каквото и да се говори за нея, както и да я упрекват — поне бе сериозен човек, грижеше се за цялото семейство, бореше се с трудностите, гледаше на живота сериозно, докато Джули не вдъхва нищо друго, освен неудовлетвореност, не иска нищо друго, освен децата да си играят своя пинг-понг и да не я закачат, независимо на каква цена. Тя не ги обича истински. Изглежда майчински загрижена, но всъщност не обича децата си. Понякога те са полезен придатък, тя би се чувствала неловко, ако ги нямаше, но това, което действително иска, е удоволствия, младост, приятели, които аз не мога да поддържам заради нея, самоувереността, която „съм й отнел“ и никога няма да си възвърне, никога. Какво остава от такъв човек за децата му? Нищо, защото самата тя е безкрайно незадоволена.

Той беше несправедлив към нея в мислите си и го знаеше. Това му достави злорадо удоволствие.

Повика Кейт. Те седнаха неудобно на скалата върху мокрите и грапави ръбове и изядоха сандвичите си, парчето пиле, доматите и бананите. Когато привършиха, си спомниха за друга приятна забележителност на северното Йоркширско крайбрежие и тръгнаха да търсят анемони. Видяха няколко, прилепнали и трептящи под водата, иззад пихтиестите, твърди, враждебни на вид топки на изхвърлените на брега техни роднини, и ги нахраниха с парченца от останалата шунка. Анемоните обхващаха късчетата и лакомо ги всмукваха. Кейт бе във възторг. Той никога не я бе виждал толкова омаяна. А тя никога не бе виждала по-вълнуващо зрелище в живота си — начинът, по който тъмночервените мускулести реснички с форма на цветя сграбчваха влакънцата месо и се затваряха след тях, беше истински спектакъл, удоволствие за гледане. Кейт не искаше да се отдели от тях — въртеше се наоколо и когато шунката свърши, опита да им даде хляб, но те плюеха хляба, изхвърляха го рязко и презрително заедно с едри песъчинки и той, наквасен, се разпадаше и замъгляваше чистата вода. „Не го искат, не го искат“ — викаше тя, очарована от техните разграничителни способности, и после веднага, в желанието си да продължи удоволствието до безкрайност, добавяше: „Не можем ли да дойдем тук и утре, бихме могли да им купим малко скариди, а можем да дойдем и да им донесем една кутия сардини?“. Той знаеше какво я кара да говори така, как можеше човек да се откаже от такава находка, от такова рядко удоволствие, как да й обясни, че на следващия ден може би няма да й се види толкова забавно. Насочи разговора към темата за бисерните миди.

Не след дълго им стана студено и Саймън предложи да си тръгват: можеха да продължат нататък, вместо да се връщат по същия път — да се изкачват на скалата и да стигнат следващото село, след това да поемат към хотела. Ала на Кейт никак не й се тръгваше. Тя трепереше цялата в овлажнелите си дрехи, личицето й бе изпъстрено с червени петна, а устните й бяха посинели, но не й се искаше да изостави това толкова ценно съкровище, да напусне вълнуващото зрелище, макар че студът разваляше донякъде удоволствието. „Пак ще дойдем някой път“ — каза той, а тя прие със съмнение обещанието му, усещайки, че не е сигурно, но дори и да беше, тогава можеше да бъде вече друга или зрелището вече нямаше да е тъй колоритно и интересно. Накрая все пак се престори, че му вярва, и го последва. Пътеката нагоре беше стръмна и хлъзгава от падналите напоследък дъждове и затова той я накара да върви отпред, в случай че се подхлъзне. Задъха се, докато стигнат върха, и почувства, че още малко и Кейт ще захленчи, но за щастие пред тях се показа селото — следващата им цел — и те бързо се съвзеха. Кейт дори си затананика, малко невярно, една френска песничка, която бяха учили в училище и от която не разбираше нито дума — за нея това беше нещо като заклинание: многозначително, тъкмо защото бе неразбираемо. Саймън отново усети прилив на надежда за дъщеричката си. Не биваше да се съмнява в нея. В този момент се разминаха с една двойка, която идваше срещу тях, мъжът се усмихна, свали шапката си, поклони се на Кейт и поздрави с добър ден. Селото беше по-далеч, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и последните петнадесет минути му се наложи да я увещава да не спира, обеща й бонбони, обаче тя заяви, че иска сладолед, а той не можа да повярва: как й се ядяло сладолед в такова студено време! Тя го изгледа учудена — какво значение имаше времето за едно толкова силно желание. Първата постройка, до която стигнаха на хребета на скалата, беше малък параклис — спряха пред входа и Саймън, който изведнъж си припомни ония минали години на ревностно разглеждане на забележителности с познавателна цел, си рече, че няма да е лошо да влезе. Майка му беше страстен любител на такива места — църкви, замъци, старинни къщи, римски стени, — водеше ги всички вътре, изоставяйки баща му в малкия форд, неподвижен, вторачен в еднообразните английски паркинги, също като някоя престаряла бабичка, изведена да вземе въздух. Кейт малко нервно го последва през входната арка и се залепи на щанда с картичките и книгата за посетители, надявайки се да й купят картичка, а в това време той бавно обиколи църквичката. Нямаше кой знае какво за гледане, беше мрачна и пуста, стъклата на прозорците бяха бели. По стените имаше гравирани плочки в памет на удавени моряци, вътре се мъдреше модел на спасителна лодка и един разпокъсан флаг, спасен от корабокрушение преди двеста години. Беше толкова парцалив и овехтял, че само от едно духване би се разпаднал на прах — изтънял и потъмнял, също като сух лист или крило на прилеп. Имаше една гравирана плочка от осемнадесети век в памет на дъщерята на местния скуайър, която умряла на двадесет и пет години и нямала равна на себе си по способности и добродетели; изящни извивки върху мрамора и красиво изписан на ръка текст с тънък, наклонен и украсен с винетки почерк, свидетелстваха за това, как тя е напуснала този живот. Под надписа имаше цитат в кавички, но от неизвестен автор, който гласеше: „Те страдат, ала не като ония, без надежда“. Саймън го прочете, спря се и отново го прочете. Стори му се, че отекна в него, но защо, не можеше да каже. „Те страдат, ала не като ония, без надежда“… А каква надежда можеха да имат тези, които бяха загубили дъщеря си? И какво представляваше страданието им тогава, какво го отличаваше от неговото? Той се причисляваше към хората, дето нямаха надежда. Беше бял стих, ямбически пентаметър, дали затова му въздействаше така силно и извикваше тоя странен ек в душата му? Не, едва ли, имаше и нещо друго, щеше да си го спомни по-късно.

На излизане купи на Кейт картичка с подсилени, крещящи цветове, пейзаж с изкуствено, ярко небе и гробище, осеяно с цветя. Тя я хареса, зарадва се и изрази учудването си, че се плащаше на доверие: „Но ние можем да ги вземем всичките и никой няма да узнае“ — прошепна Кейт, изумена от доверието на църквата, докато пущаше монетата от шест пенса в украсената метална кутийка. „Кому са нужни всичките?“ — каза той, когато излизаха на светло и в същия миг съжали за думите си, като я видя как здраво стисна плячката си и потрепна, щом разбра, че не е чак толкова ценна и не си струва кражбата. Нейната свенливост, чувството й за достойнство и способността й да се радва на толкова малко, го изпълваха със задоволство, но то бе леко помрачено, когато спряха пред първото селско магазинче за сувенири и тя се опита да го убеди да й купи един бухал, направен от мидени черупки, или едно ужасно на вид малко моряче с пружинени стави. „Но те са ужасни!“, рече той, без дори да се поколебае. Като видя обаче как потрепва долната й устничка, а веждите й се начумерват, припряно добави: „Както и да е, днес е понеделникът след Великден и магазинът е затворен. Ела, ще ти купя бонбони“.

„Искам сладолед, искам сладолед“, хленчеше Кейт кисело, през сълзи, уморена и мокра, като се мъкнеше подир него и за щастие не забеляза, че магазинът, разбира се, беше отворен с напразната надежда да привлече несъществуващите великденски туристи. Тя плака непрестанно, докато се озоваха пред бакалията на селото. Саймън на няколко пъти й каза, че не бива да яде сладолед, но щом стигнаха, вече беше толкова раздразнен, че й купи каквото искаше и каза: „Сърди се на себе си, ако премръзнеш сега!“. След това трябваше да застане на тротоара и да я наблюдава как яде сладоледа си, като при всяка хапка все повече посинява; беше си загубила ръкавиците, голите й ръце потъмняха и се вкочаниха, устните й станаха бледовиолетови, а цялото й тяло почна да се тресе от студ, докато сладоледът капеше по анорака й. Веднага щом свърши, почна да скимти, страхуваше се да го каже, ала не можеше и да го скрие:

— Студено ми е, студено ми е, студено ми е.

— На ти сега! Какво ти казвах; нали те предупреждавах! — ядоса се Саймън, но после, пак така изведнъж, омекна: бедното малко същество изглеждаше тъй сърцераздирателно, застанало пред него засрамено, но упорито: през цялото време бе знаела, че сладоледът ще я довърши, но въпреки това не беше в състояние да устои — той взе ръцете й и ги разтри, коленичи пред нея, загърна я с палтото си и се опита да я сгрее. Тя се поуспокои в мига, в който баща й омекна, зарови лице в якето му и почувства топлия въздух около себе си. Саймън усети телцето й — малко, мокро и слабичко: някога беше доста закръглена, но откак почна училище миналата година, крачетата й се издължиха и тя се изтъни, както често ставаше с децата. Той я обичаше слабичка — така повече приличаше на него.

— А сега трябва да поемаме обратно — каза той, след като я постопли малко. — Ако стоим още тук, и двамата ще настинем. Тръгваме ли?

— Да, да тръгваме — и тя хвана ръката му. Поеха по обратния път, много по-къс от този, по който бяха дошли. За известно време под тях се виждаше пътеката, по която бяха минали, и малките фигурки на хората по нея, присвити от вятъра, който все повече се засилваше: сигурно скоро щеше да завали сняг. Той й показа двойката, която бяха срещнали и мъжът й беше свалил шапка — изглеждаха съвсем мънички и много далече. „Не са стигнали чак толкова далече“ — рече храбро Кейт, като се опитваше някак си да сгрее вцепенените си крака в ботушките и се ядосваше, че ги е намокрила в онова вирче до скалата. Не след дълго стигнаха до друга пътека, която водеше надолу по скалата — на върха беше спряла кола направо на тревата, голяма и скъпа кола, мерцедес, неподходяща за такава екскурзия. Саймън се взря, опитвайки се да разбере кой е дошъл с нея и дали наистина пътниците й са излезли да се разхождат в това време, изоставяйки всичките й удобства. Около половин миля надолу по пътеката видя мъж и три деца. Мъжът носеше най-малкото, а двете по-големи тичаха напред и крещяха възторжено. Виковете им достигаха до него приглушени, също като крясъка на чайките, разпилян от вятъра. Стори му се, че позна Константин Василиу — същата светла коса, същата фигура, същите движения. Спря и се загледа. Сигурен беше, че са те. А мъжът, който вървеше срещу вятъра с детето на гърба си, бе Кристофър Василиу. Взираше се нататък, но разстоянието бе толкова голямо, че не беше съвсем сигурен. Това русокосо дете, което тичаше към морето, можеше да бъде всяко друго, неизвестно защо в ума му проблесна мисълта, че са те. Обърна поглед към голямата кола, паркирана край пътя само на десетина метра зад тях. Ако беше сам, можеше да се върне и да погледне през прозорците дали няма да познае някои техни вещи, но сега, заради дъщеря си, нямаше как да го направи. Изправи се и извика: „Константин!“, ала вятърът, както и очакваше, грабна вика от устата му и го отнесе далеч към вътрешността. Ако вятърът духаше в обратна посока, той нямаше да извика, а пък ако децата се бяха обърнали, нямаше да го познаят. Но те не се обърнаха. Продължиха да бягат към морето. Мъжът, който може би беше Кристофър, спря, а детето, което може би беше Мария, слезе от раменете му и изтича след другите. Появиха се първите снежинки — падаха косо, но вихрушката ги разпръскваше. Колата беше нова, ала доста изкаляна. Без очила Саймън не можеше да види номера, беше си ги свалил, не му бяха нужни в такова време.

— Кой беше това, тате? — попита Кейт, която се бе спряла до него, послушна като кученце, сломена от изтощение.

— Никой — каза Саймън. — Помислих, че е един човек, когото познавам, но съм сбъркал.

— Заваля сняг — каза Кейт.

— Да, наистина. Хайде бързо да се прибираме. — И той ускори крачка, хванал за ръка Кейт, която едва се тътреше подире му: след около стотина метра отново взе да скимти заради мокрите си крака, затова Саймън я сложи на раменете си, също като мъжа, който може би беше Кристофър и бе изчезнал в мрачния пейзаж. Тежеше му и затова и Саймън като вероятният Кристофър не издържа дълго.

В хотела завариха Джули да седи там, където я бяха оставили — пиеше чай със Сали във фоайето. След такава освежителна екскурзия той почти очакваше да го посрещнат като завърнал се астронавт и забеляза как по лицето на Джули премина сянка на някакъв подтик да стане, да се засуети, да възкликне, да вземе да ги окайва заради мокрите дрехи, лошото време, студа, но леността надделя. Тя седеше толкова отдавна, че вече нямаше сили да стане.

— Здрасти — каза тя, като издуха цигарен дим. — Върнахте се, а? Хубаво ли беше? Пийнете чай, ще донеса още чаши. Тортите са отвратителни, тъкмо казвах на Сали — останалата храна е много добра, учудващо е, че не могат да правят по-хубави торти.

— По-добре да се качим горе и да се изсушим — Саймън не можа да скрие укорителните нотки в гласа си. Тя ги долови, но предпочете да не им обърне внимание.

— Да дойда ли да ти намеря сухи дрехи, Кейти? — попита вяло, без да има намерение да става.

— Не, не, аз ще я оправя — обади се Саймън, като пребъркваше джоба си, за да открие изпотените очила. — Така или иначе се качвам.

— Добре тогава — рече Джули, като се отпусна отново и съвсем отклони вниманието си от тях, потъна в креслото, сякаш бе пуснала корени в него.

— Хайде — подкани Саймън дъщеря си и те се отправиха към асансьора. Той се сети да й отстъпи да натисне копчето. Първо отидоха в нейната стая. Кейт бе почнала вече да се затопля и разкисва — носът й течеше, оплакваше се, че ръцете й са изтръпнали. Седна на леглото, Саймън коленичи, за да й свали ботушките, а тя се пресегна за книгата си — беше я взела от библиотеката долу, казваше се „Корабът на приключенията“. Много обичаше да чете, за разлика от другите две деца. Той свали ботушите и мокрите й вълнени чорапи и се загледа малко уплашено в белите й, почти безкръвни крачета — бяха ледени и твърди, с някаква жълтеникаво восъчна белота. Тя цялата миришеше на мокра вълна — все още нямаше своя телесна миризма, плътта й все още лъхаше на свежа детска чистота. Ноктите на крачетата трябваше да се изрежат. Той сложи стъпалцата й в топлите си ръце, сега съжали, че я бе накарал да ходи толкова много, че толкова се бе раздразнил от плача й. Крачетата й лежаха в шепите му като две живи същества. Тя обърна една страница от книгата си.

— Да ти приготвя ли топла вана? — попита разкаян, но тя не го слушаше. Поразтри пръстите й, за да ги отпусне, краката й изглеждаха крехки и беззащитни, също както (не можеше да не направи сравнението) ги рисуваха по разпятията. — Кейт — повтори той, — не ти ли е студено, не искаш ли да се сгрееш?

— Добре съм — каза тя, като затвори за момент книгата в знак на внимание към него. — Много съм добре, наистина.

Саймън донесе топла хавлия от затоплената преграда за кърпи в банята, изтри косата и краката й, даде й сух пуловер и една рокля. Тя започваше да се съвзема. Усмихна му се. „Брадавичката ми ме сърби.“ Тя се гордееше с тази своя брадавица, това бе почетен знак, чисто училищна придобивка, посвещаване в света на шестгодишните. Саймън загрижено я разгледа — малък кръгъл, малко мръсен израстък, който си растеше необезпокояван в средата на петичката й.

— Как се развива? — попита той, а Кейт се усмихна, подхващайки закачката му за нейната гордост, и заяви:

— Благодаря, много добре!

— И аз имах една, когато ходех на училище, но я отрязах сам с бръснарско ножче.

Каза това и си спомни настойчивите й корени, упоритостта, с която я дълбаеше нощ подир нощ, и задоволството, което изпита, когато една нощ тя падна, оставяйки малка дупчица на мястото, където настойчиво бе дълбал. После разбра, че сигурно е изсъхнала от само себе си, както обикновено става, и че тази хирургическа намеса над собственото тяло не е подпомогнала с нищо окончателното й загиване. Но все още си спомняше усилията си с известно задоволство.

— Аз не искам да режа моята — рече Кейт. — Тя ми харесва.

— Ти си едно глупаво момиче.

— Не съм — отвърна тя и пак се пресегна за книгата си, но преди да почне да чете, вдигна поглед към него и отбеляза: — Долу на рафтовете има една книга от баба, знаеш ли?

— Наистина ли? — каза той, но Кейт вече беше далеч, с палец в уста, с брадичка, потънала в синьото поло, а босите й крака се клатушкаха насам-натам.

— Отивам да се изсуша — каза й той. — Сложи си някакви сухи чорапи, преди да слезеш долу, чу ли?

Тъй като не му отговори, Саймън я остави и отиде в съседната стая. Някой бе подредил книжата му. Оставил ги бе разхвърляни върху масата. „Те страдат, ала не като ония, без надежда“, си каза, преди да вземе един душ. Запита се дали и други бащи като него използват празника, за да осъществят краткия задължителен и много приятен контакт с децата си тук, в тази сграда и из цялата страна. Помисли си за Кристофър Василиу, за Роуз и техните ужасни разногласия. По едно време му хрумна, че би могъл да се обади по телефона на Роуз, за да види как е и дали има някакви новини — преди да тръгне, смяташе, че е съвсем възможно да й се обади, дори твърде вероятно и очакваше този момент, но сега му стана неудобно, почувства, че би било неестествено, би нарушил уговорката им, би показал липса на коректност. Съзнаваше, че иска да се обади не заради нея, а заради самия себе си, че използва нейните грижи, за да поддържа връзката си с нея, по същия начин, както можеше да се използва паричен дълг, забравен куфар или семейни връзки. Нямаше за какво да й звъни, всъщност не можеше и да има причина точно сега — адвокатите, като всички други хора, не работят по великденските празници и това изключваше всякаква вероятност да се е случило нещо! Би било безсмислено от негова страна да я пита. И въпреки това Роуз, изглежда, никога нямаше нищо против неговите въпроси — като че ли имаше нужда от тях, харесваше и желаеше общуването с всеки друг. А може би бе подразбрала неговата нужда и не той, а тя използваше своите тревоги като удобен претекст. За нея вероятно беше все едно, вероятно приемаше да разговаря с всеки, който се обади по телефона, тъй както приемаше и съседските бебета в скута си. Може би за нея той бе просто още едно задължение, както чуждите деца, неомъжените майки, актуалните проблеми на Африка и методистките приюти за работници инвалиди. Към този списък бе добавила и него, проявявайки незабелязано и вещо присъщата си доброта и скрито съчувствие. Как можеше да разбере дали е така, тя никога не се издаваше?

Саймън се облече, седна на масата, отвори чантата си и се вгледа в досието на следващото си дело. Не му стана много приятно. Не го привличаше особено мисълта да препрочете за хиляден път Наредбата за извънредни плащания. Подозираше, че това няма да е от най-интересните дела, макар да знаеше, че щом веднъж го започне, неминуемо ще се заинтригува. Винаги ставаше така. Вместо с това дело, без малко не се захвана с друго, което се отнасяше до един от филиалите на компанията на бащата на Роуз — иск за някакви тежкотоварни камиони и дали са официално или нелегално наети. Изглеждаше интригуващо, но смътни съображения го накараха да се откаже от него, обяснявайки, че предпочита да не се заема по лични причини. С голямо удоволствие употреби израза „лични причини“. А може би отхвърли делото само за да каже този израз. Това бе стигнало до ушите на шефа на кантората, Джеферсън, който според Саймън бе реагирал доста неуместно. Размисли се за Джеферсън. Напоследък ставаше все по-особен. Отначало се държеше към Саймън с преливащо добросърдечие и фамилиарност, като често, едва ли не всеки път, когато се срещнеха, споменаваше за техния сходен произход, насърчаваше го и го хвалеше, но постепенно взе да става все по-трудно да му се угоди: заяждаше се за дреболии, възлагаше на Саймън съвсем тривиални случаи, а веднъж дори си позволи да му направи забележка за цвета на ризата. Тази зима веднъж се срещнаха в съда, Джеферсън се закова на място, изгледа Саймън, направи няколко чудновати физиономии и най-сетне каза: „Да-а, времената се менят, но какво би станало все пак, ако срещнеш някой важен човек в тази розова риза?“. Намръщи се, енергично се почеса по ухото и отмина надуто, без да дочака отговор. Саймън не можа да разбере дали това беше шега, или не, и престана да носи единствената си розова риза. Не му се искаше случката да се повтори, независимо дали това беше шега, или сериозна забележка. И други колеги се оплакваха от подобни нападки, така че можеше да се предположи, че това беше резултат на известна докачливост и раздразнителност, а не на лично отношение, но Саймън толкова отдавна бе свикнал да се смята за негов любимец и достоен наследник, че беше сериозно разтревожен от новите чудачества на шефа си и се чувстваше особено задължен да ги уравновесява или предотвратява. Веднъж тази пролет побързаха да му предадат, че Джеферсън казал на Бейкър нещо от рода на: „Няма смисъл да питаш Камиш, от гората той не може да види дърветата“. Саймън остана озадачен и дълго си блъска главата, чудейки се какво можеше да значи това: дали се отнасяше за подхода му в работата, за интелектуалните му способности, или за политическите му пристрастия? По различни поводи Джеферсън се бе изказвал за възможността Саймън да се кандидатира за Парламента. „Всичко ти е наред — казваше той, — ти си дипломиран фабиан^[1] от работническата класа, какво повече искаш?“ И отново Саймън не можеше да разбере дали говори сериозно, или с ирония. Знаеше, че самият Джеферсън също се бе кандидатирал за Парламента, но бе пропаднал на изборите през 1946 година и още не бе простил на своите съпартийци, че уж злословили зад гърба му по негов адрес и така провалили кампанията му. Оттогава отношението му към политиката беше толкова саркастично, че не можеше да се определи каква беше действителната му позиция. В работата си по принцип се проявяваше като социалист и тъкмо поради това Саймън веднага след университета, с помощта на своя научен ръководител се озова в неговата кантора, но въпреки това отношението му към „работниците“, както той винаги се изразяваше за тях, далеч невинаги беше благосклонно: когато привидно защитаваше интересите им, той говореше за тях с дълбока, презрителна враждебност, а когато работническата класа по недотам приятен начин изразяваше възгледите си, като например манифестацията на докерите в защита на Инок Пауъл^[2], той коментираше с явно злорадство.

Изглежда, че основателният стремеж на човека да бъде предпазлив и да не надценява хората, се бе подхранвал от твърде много оправдания, и бе станал определено убеждение, насадено тъй дълбоко в мисленето, че всяко доказателство, противоречащо на такава ниска оценка, вече не беше добре дошло. И Джеферсън сега се защитаваше с ирония, с цинизъм и присмех от прогресивните политически възгледи и се обявяваше срещу идеи, които всъщност поддържаше. Дори му правеше удоволствие от време на време да се заема с дела, които бяха в разрез с неговите позиции и с предишните му пледоарии, като твърдеше, че постъпвайки по този начин, доказва святата безпристрастност на закона — един чудесен принцип, заслужаващ одобрение, но явно удоволствието, което Джеферсън извличаше от такива дела, далеч не бе безпристрастно. Както и да е, рече Саймън, прочитайки за десети път едно изречение за мястото и характера на наемния труд, известно е, че законът далеч не е безпристрастен и че адвокатската професия е една от най-пристрастните в страната, а Джеферсън би трябвало най-добре да го знае. Това, което лично той бе постигнал, се равняваше на перце във везната на противника и на човек му ставаше смешно да го гледа как с уродлива и лукава усмивка скача от време на време в по-тежката везна, настанява се надуто там сред камарите злато и се прави, че уж бил скочил заради равновесието. Може би, помисли си Саймън, някой ден ще напиша друга книга за класовата структура в британската законодателна система, макар че тя би ме лишила от работа до края на живота ми. Полза от нея няма да има, дори в сравнение с книгата за практиката на различните трейдюниони, но поне ще бъде интересна. Тъкмо се канеше да вземе химикала и да запише нещо, когато телефонът иззвъня. Помисли си, че сигурно е Джули, която иска да й донесе цигарите или книгата, но не беше тя, обади се момичето от рецепцията и му каза, че го търсят от Лондон. Беше Роуз.

— Здравей — каза тя. — Реших да ти позвъня. Надявам се, нямаш нищо против.

— Разбира се, че не.

— Как си? Добре ли е там?

— Горе-долу. Всъщност — доста добре. — И тъй като тя мълчеше, той й разказа за разходката си с Кейт, колко му е харесало и колко лошо е било времето. — А ти какво правиш? Как прекарваш Великден? — попита, тъй като тя продължаваше да мълчи.

— О, излизах няколко пъти — каза тя — на вечери и разни такива неща. И сега се каня пак да излизам. Реших да ти звънна, преди да изляза. Не че имам кой знае какво да ти кажа. Просто исках да си поговорим. Как изглежда хотелът?

И той й разказа за хотела и за това, че колкото по-малко неща върши човек, толкова по-мързелив става, и колко е глупаво да седиш и да ядеш непрекъснато.

— Идиотско, нали? — завърши той, като че ли се извиняваше.

— Защо, не е лошо — рече Роуз — поне за разнообразие. — И Саймън се съгласи, че не е лошо. Не можеше да разбере само защо се обажда, макар че, когато каза: „Децата ги няма. Заминаха с Кристофър за един-два дни“, усети, че тя търси успокоение, но не схвана истинската й тревога, че може би няма да й ги върнат обратно, и само каза:

— Е, сигурно е добре да ти се махнат от главата за един-два дни.

— Да, в известен смисъл — отвърна Роуз и въздъхна.

— Къде може да ги е завел? — попита той, като се чудеше дали е видял тях, и ако е така, дали да й каже. В отговора й долови засилваща се тревога.

— Ами, там е работата, точно това ме притеснява, не съм съвсем сигурна къде са, разбираш ли?

— Не ти ли каза къде отива?

— Не, пък и не беше съвсем редно да питам.

— Кога ще се върнат?

— На сутринта, така каза той.

— Е, значи скоро ще бъдат при теб — окуражи я Саймън.

— Надявам се. Трябваше да го попитам… Не ми е приятно, като не знам къде са. Може да ги е завел при моите родители, кой знае. Понякога ги води там.

— Не се тревожи, скоро ще се върнат — повтори той.

— А ти кога ще се върнеш? — оживи се Роуз: опасенията й се бяха поразсеяли, след като ги сподели. — В края на седмицата ли?

— В петък. Ще ти се обадя, щом пристигна. И ще дойда да те видя, ако мога.

— Ще ми бъде много приятно. Надявам се, че не ти попречих с моето обаждане. Исках да говоря с някого. А къщата изглежда толкова пуста.

— Знаеш ли, радвам се, че се обади. Аз самият мислех да ти позвъня.

— Наистина ли — явно се зарадва тя. — Щеше да бъде много хубаво от твоя страна.

— Ами тогава ще ти се обадя утре вечер, за да се уверя, че децата благополучно са пристигнали, може ли?

— Да, разбира се, ще бъде мило, ако няма много да те затрудни — от гласа й разбра, че не е сбъркал, че тя желае точно това.

— Ще се обадя — каза Саймън, сбогуваха се и тя затвори, а той се чудеше дали се е държал подходящо, дали нямаше нещо, за което не се досети или не каза, или пък тя наистина се бе обадила просто защото искаше да си поговорят. Сега си спомни, че преди Великден доста подличко й се бе оплаквал какво бреме е за него идването в този хотел и колко мрази да седи и да бездейства, когато има куп неща, с които би трябвало да се заеме: може би се беше обадила, за да го ободри. Тази мисъл го зарадва. Не си спомняше да й е казвал името на хотела — със сигурност не й го бе записал, най-много да го е споменал мимоходом, и се запита какво ли значи това, че го е запомнила. Макар че може и да го е научила от домашната прислужница, оставена у тях да храни котката. Така или иначе, беше доволен. Голям късмет имаше, че я свързаха направо с него. Но може би не беше така? Може би момичето от рецепцията е изпратило някого във фоайето да каже на Джули, че някаква жена търси съпруга й от Лондон. По-добре беше да слезе и да провери сам.

Долу Джули вече чакаше, за да го разпита.

— Кой звъня по телефона?

Като разчиташе, че е твърде невероятно момичето от рецепцията да е уточнило пола на позвънилия, подхвърли в отговор името на най-досадния човек, за когото се сети — Хиндли. Хиндли беше чиновникът в тяхната кантора, за Джули името му навяваше такава дълбока скука, че тя никога нямаше да си даде труда да попита нещо повече.

— Не го оставят на мира дори по празниците — каза тя на Сали с въздишка, в която странно се преплитаха презрение и гордост.

— Наистина ужасно — рече Сали, без да я слуша. От известно време не слушаше всичко, което Джули казваше. Колко мъдро, помисли си Саймън, погледна часовника си и реши, че е време да ги попита дали не желаят да пийнат нещо. Те, разбира се, желаеха и така се реши съдбата на още четиринайсет шилинга и шест пенса.