Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Needle’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-318-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14631

 

 

Издание:

Автор: Маргарет Драбъл

Заглавие: През иглено ухо

Преводач: Каталина Събева

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Христо Ботев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Лиляна Копанова

Редактор на издателството: Марта Владова

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Художник: Валентин Дончевски

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 954-445-320-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14632

История

  1. — Добавяне

По-късно, докато пиеше кафето си след вечерята, той се сети за това, което от няколко часа измъчваше паметта му. То го тормозеше от момента, в който си спомни изказването на Джеферсън, че бил неспособен да види дърветата заради гората — както впрочем го притесни и когато му го казаха за първи път. Така и не можеше да си обясни какво означава, тъй като от всяка гледна точка му се струваше, че е напълно невярно по отношение на него. Това, което винаги бе правил, беше да вижда дърветата, не гората — вникваше във всяко нещо от живота такова, каквото беше, безрезервно вярваше в емпиризма, никога не си създаваше окончателни представи и не си поставяше крайни цели, поради което се чувстваше длъжен да вярва, че е необходимо да действа така, както налага конкретното положение. Всеки, който беше свързан по някакъв начин с удивително сложния, исторически заплетен възел от проблеми на трудовото и профсъюзно законодателство, би бил крайно неразумен, ако се отнасяше към тях другояче. В едно капиталистическо общество просто нямаше начин да действаш принципно, дори и да знаеш какво значи това: оставаше само възможността да се защитават отделни, индивидуални, по-незначителни каузи — като извънредни плащания например, или компенсации за удължено работно време, договорните клаузи, условията на труд, правата по сделки. И така, нямаше такова нещо като гора, което човек може да види, имаше само дървета, а някои от тях дори не бяха нищо повече от ниски храсти. Всичко, което той и хората като него можеха да правят, бе да защитават тези дървета и ниски храсти, но дори и подобна защита лесно можеше да бъде провалена от зле настроени съдии или правителства, които подкарваха своите булдозери (или ако използваме по-класическата, архаична метафора в правото — своя конен екипаж) направо през плантацията. Така че той не виждаше как би могъл да бъде обвинен политически, че не вижда дърветата. Не беше идеалист, нямаше фиксидеи, не беше революционер. Колко дразнещ бе тоя адвокатски навик да се използват разни клишета и поговорки, точни или преиначени, за подкрепа на мисълта, сякаш употребата на една метафора сама по себе си бе вече сигурен знак за възхищение от проявеното остроумие. И той самият имаше тази привичка. Колко често в съда се чуваше раболепен смях след някой обрат на речта, толкова изтъркан, толкова изкуствен и банален, че в обикновен разговор между приятели човек само би въздъхнал или би се усмихнал снизходително.

И все пак вероятно беше истина, че той е пристрастен… Съществуваше някаква връзка, съпоставка, на косъм бе да я открие. Вярно, че често подсъзнателно клонеше на страната на работника, дори и в такива абсурдни случаи като тази нелепа двадесет и четири часова стачка, която в момента бяха обявили в Какстън — стачка против управата на фирмата, но мотивирана от факта, че поради стачки други фирми вероятно няма да могат да изпълнят доставките?! Как можеше в този момент да се обвинява ръководството на Какстън, предната вечер той видя по телевизията как стачкуващите стояха объркани пред микрофона на интервюиращия, неспособни да защитят някаква позиция, как мънкаха притеснено и се измъкваха извън обсега на камерата, и долови разбираемото негодувание сред зрителите в хотела. Тия безсловесни същества в работни дрехи! Те се опитваха да протестират срещу неправдата, ала понякога го правеха от злост, Саймън много добре знаеше това. Нито един от тях не се сети, че може да заведе дело — никой не спомена проблема за осигуровката след уволнение. Само няколко думи бяха нужни, за да покажат, че им е ясно каква съдба ги очаква, но те не ги изрекоха. Какъв смисъл имаше да защитаваш хора, които толкова упорито отказваха сами да се защитят? Но дали беше точно така: може би искаха, но не бяха способни да го направят? Да, разбира се, точно така, сега се сети, онази връзка, която се мъчеше да намери, тя се отнасяше до неговата собствена позиция, до личните му пристрастия. И отново си спомни за Роуз, Роуз със съседското бебе на колене, която заявяваше простичко, че не може да не услужи, защото бабата на бебето през това време (беше забравил подробностите) за еди-каква си малка сума трябвало да търка пода на колене, докато Роуз си седяла спокойно в креслото, и какво значение имало за нея едно бебе повече или по-малко? Изводът беше съвсем прост. Онези, които имат, не бива да отказват на тези, които нямат, не могат да обвиняват в алчност тези, които не разполагат даже и със себе си, нямат право да говорят за спадане на печалбите, след като продължават да се ширят в огромните си къщи, нямат право да седят пред телевизора в скъпи хотели, където един ден струва колкото нечия седмична заплата, и да критикуват хората в работни комбинезони, които не могат да разберат защо ще ги уволнят следващата седмица, след като нямат никаква вина. Собствениците ще имат право да се оплакват едва тогава, когато печалбите намалеят толкова, че те също бъдат принудени да застанат по ъглите в работни дрехи, да продадат втората си кола и голямата си къща. Наивността на подобен възглед бе съвсем очевидна, както и наивността на Роуз, той пренебрегваше нуждите на националната икономика, пренебрегваше простия факт, че лично тя с нищо не е задължена на това бебе и семейството му, но макар и наивен, този възглед бе основополагащ и за Саймън, от него той никога не би могъл да се откаже — тъкмо това беше гората, в която растяха дърветата. И нека техните корени един ден покрият земята, той отчаяно мечтаеше за това! Стига излишества! Той нямаше за какво друго да се надява, мисълта за други надежди беше непоносима за него. А тази бе тъй отчаяна, както и копнежът на Земята да настъпи царството небесно. Където богатите не могат да влязат, където алчността ще изчезне. Това царство не принадлежеше на този свят, но друг свят нямаше. О, господи, рече си той, вглеждайки се с невярващ поглед в чашката с кафе, господи, помогни ни да си помагаме един на друг, защото, ако не го сторим, какво сме ние и какво ще станем?

— Много си мълчалив — каза неочаквано Джули, — за какво мислиш?

Тя прекъсна разговора си със Сали и съпруга й, за да се обърне към него — в гласа й имаше заплаха, Саймън мрачно го отбеляза, и враждебност, която не предвещаваше нищо добро. Сам си бе виновен, не биваше да се самоотлъчва от компанията и да излиза на разходка.

— За какво мислиш? — повтори тя и в знак на извинение се усмихна към събеседниците си.

— Мислех си за стачката в Какстън. — Друг отговор не му дойде на ум, а този не беше на място.

— Виж ти какво било? Да не би и ти да си замесен в нея?

— Разбира се, че не съм. Пък и няма в какво да бъда замесен. Просто си мислех за нея.

— И до какви главозамайващи изводи стигна? — попита тя с дълбоко пренебрежителна, детинска ирония.

— Нищо особено. Питам се защо ли обществените отношения са толкова лоши и защо никой никога не обяснява с прости думи това, което всъщност става.

— Само, моля те, не започвай сега да ни обясняваш — прекъсна го Джули. — Сигурна съм, че на Сали и Хауърд не им се слушат твоите разсъждения за състоянието на нацията. А пък аз съм се наслушала за цял живот — не можете да си представите какво съм длъжна да слушам — додаде тя, като се обърна към новите си познати, които се усмихваха, обхванати вече от неудобство.

— О, не знам дали е точно така — отговори шеговито Саймън, опитвайки се да разведри атмосферата, макар и убеден, че вече беше твърде късно. — Не зная. С повечето от нещата не те занимавам. Мисля, че не съм ти изнасял лекция от времето на последния пакет с предложения на Форд, така ли беше?

— Ами ти току-що започна нова! — отвърна му Джули.

— О, не съвсем. Просто си мислех. И ти казах за какво си мисля, защото ти ме попита… И с това така ме изненада, че нямах време да предложа друга, по-вълнуваща тема. Но ако искаш, мога да го направя. Или пък ти ми кажи за какво си говорехте и аз ще се включа.

— Да си слушал — отсече Джули. — Не можеш просто да седиш тук и да си мислиш.

В гласа й прозвуча такова язвително презрение, че Сали се зае да налива по още една чаша леденостудено кафе, а съпругът й посегна към вестника.

— Ето, виждаш ли какво направи — просъска Джули, гневът й явно нарастваше опасно. — Развали всичко. Хауърд започва да си чете вестника, защото ти не искаш да говориш за нищо интересно. Знам, че съм скучна, но не ми е приятно да седя тук, потънала в мисли — достатъчно много го правя у дома, пък и освен това цял ден си се разхождал сам, можеш поне да се опиташ да бъдеш по-общителен вечерта.

— Не бях сам — отговори Саймън — Взех Кейт, ако си спомняш. И ти също можеше да дойдеш, ако искаше.

— Какво! В това време! Човек трябва да е луд, за да излиза в такова време… Каква отвратителна дупка!

— Мислех, че ти харесва тук — рече Саймън, като едва устоя на изкушението да й припомни, че именно тя настояваше да дойдат.

— За какво да ми харесва! — каза Джули. — Не идвам на почивка, за да седя сама по цял ден.

Саймън не искаше да намесва Сали, изтъквайки, че не е била сама, а със Сали. Така че не каза нищо. Но Джули не се укроти. Той се досещаше, че готви последния си удар, който не закъсня:

— Макар че защо ли се оплаквам, че си излязъл? Твоята компания и без това не е особено приятна.

Саймън запали цигара. Бурята отмина. По-лошо не можеше да стане, значи трябваше да се очаква, че ще стане по-добре. Сали се усмихна нервно. Хауърд продължи да си чете вестника. Джули седеше с лице, зачервено от препирнята. В такива моменти, а те се случваха редовно между тях, Саймън понякога се чудеше докъде ли могат да стигнат нещата, ако се поддадеше. Но истината бе, че никога не стигаха по-далеч. Това бе границата. Е, така можеше да се живее, в края на краищата.

— Утре времето, изглежда, ще бъде по-хубаво — вметна Хауърд накрая, като вдигна очи от вестника и се огледа, сякаш нищо не е чул.

— Дано да е така — обади се с облекчение Сали.

— Тогава всички ще можем да се разходим — рече Саймън. И без да му мисли много, безразсъдно и весело додаде: — Знаеш ли, Джули, щом веднъж излезеш, ще ти хареса. Спомняш ли си онази разходка, когато бяхме на почивка в Шотландия?

Погледна я — тя продължаваше да седи все така сковано, леко наклонена напред, дишайки ускорено. Гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Той чакаше напрегнато, изведнъж нещо като че ли излезе от нея, сякаш някакъв зъл дух я напусна, тя се размърда в креслото си, отпусна се, усмихна се малко разсеяно и после каза:

— Да, да, наистина, беше много хубаво. — И точно тъй, както си слага палто или червило, си „сложи“ нова осанка, наклони се към Сали и й каза: — Прекарахме чудесна почивка тогава, и знаеш ли кой беше отседнал в същия хотел… — Саймън слушаше и потвърждаваше техните минали срещи и приключения. Това беше всичко, което се очакваше от него. Хауърд също слушаше учтиво. Горкият човек, помисли си Саймън, обзалагам се, че не смее да си чете вестника от страх да не би сега пък да се нахвърли върху него и да го попита за какво мисли. Това донякъде го успокои. Дори го развесели. Така му се пада, каза си той, макар и да не знаеше точно защо.