Маргарет Драбъл
През иглено ухо (3)

В колата, карайки на север, Саймън се чудеше дали да заговори Роуз. Изглеждаше уморена и сигурно не й се говореше. Но може би, от друга страна, й се искаше да разговарят. Как би могъл да разбере? Никога не би му хрумнало да реши този проблем, като заговори не за друго, а защото на него му се говори, или пък като си мълчи просто защото на него му се иска да помълчи. Такава елементарна простота не му бе присъща, напротив, бе му толкова чужда, че дори не я възприемаше, когато понякога с известно учудване я откриваше у другите. Смутен, той си помисли, че и нея сигурно я притеснява същият проблем, и се почувства страшно неловко от принудителната им близост в такова тясно пространство. Така че когато след около пет минути тя проговори, гласът й го стъписа не по-малко от думите й. Прозвуча така, сякаш досега тя бе мислила не дали да каже нещо и какво, а как точно да произнесе това, което казваше. И тя го изрече бавно и отмерено, сякаш се бе съсредоточавала върху това през всичките пет минути.

— Казахте, че сте юрист? Адвокат?

— Точно така.

Тя въздъхна тежко и добави:

— Тъкмо от адвокат имам нужда сега.

— Едва ли ще мога да ви помогна — каза той. — Индустриалното право надали ще ви бъде полезно.

— Е, не съвсем — отвърна тя малко разсеяно, потънала в собствените си мисли. — Не, не съвсем. — А после каза, отчаяно и безразсъдно, като че се хвърляше от голяма височина върху голите скали на неговото благоволение: — Днес получих писмо от моя адвокат. За децата. Съпругът ми е заявил, че ги иска. Половин час по-късно получих писмо и от него. Пише, че желае да ги постави под съдебна опека.

— Какво да ги направи? — попита той, почти не вярвайки на ушите си.

— Повереници под съдебна опека — повтори тя. И тъй като не продължи, той се почувства задължен да реагира по някакъв начин.

— Това е невъзможно — каза малко неловко. После по-уверено: — Не може да бъде сериозно, сигурно е някаква заплаха.

— Това си казвам и аз — отговори тя. — Но в края на краищата може да се окаже сериозно. Вие не познавате съпруга ми. Не знаете на какво е способен.

Това очевидно беше самата истина и той не намери какво да каже. Отново настъпи тишина, после Роуз продължи:

— Писмата дойдоха по куриер. Което ме кара да мисля, че работата е сериозна. И спешна. Но аз не направих нищо. Не знаех какво да направя.

— А може би — предположи той — става дума за някакъв каприз, моментно настроение?

— Възможно е — съгласи се тя. — Но вие нямате представа колко упорити са тези негови настроения. След като веднъж му хрумне нещо, не го изоставя и това ме плаши. Машинката се задвижва и вече няма спиране. Колелото се завърта и помита всичко…

— Много хора — поде той без особена вяра в думите си — обичат… да се изхвърлят. Залавят се с неща, които нямат намерение да завършват. Или заплашват с нещо, което въобще нямат желание да изпълнят. Често съм го установявал.

— Да — каза тя, — знам, че има такива хора. Но ние не сме от тях, винаги сме стигали до края, независимо какъв е той. Пък и законът като че ли те подтиква, трудно е да спреш, след като веднъж си започнал. Понякога се страхувам… — Гласът й, който до този момент бе твърд, изведнъж стана по-плътен и влажен. — Понякога се боя, че вече сме стигнали твърде далече, за да можем въобще да се въздържаме от нещо… Що се отнася до него, заплахите му незабавно се осъществяват. Той не желае да разсъждава. Никога не проявява разум… — Тя заплака. — Страхувам се, че всичко това му харесва. Адвокатите. Писмата. Цялата публичност. Твърдо е решил да спечели… О, господи, помогнете ми, страшно съжалявам, че хленча така, простете ми, знаех, че няма да мога да издържа и ще ви разкажа всичко още от момента, в който ми предложихте да ме изпратите, дори всъщност доста преди това, защото от самото начало стана ясно, че ще ми предложите да ме откарате. И щом седнах в колата, усетих, че ще се разплача и ще плача през целия път. Такава съм си, винаги разказвам всичко и на всеки. Ужасен навик, наистина…

— Всичко е наред — заяви той. — Не ме притеснявате.

— Сигурно ви притеснявам — отговори тя, — но сте твърде любезен, за да го признаете, а пък аз, откровено казано, съм толкова измъчена, че не ме е грижа.

Тя се изсекна и вдигна очи към него, с лице, обляно от сълзи.

— Всъщност — поправи се Роуз, след като срещна, макар и за кратко неговия поглед, — не че не ме е грижа, а съм толкова измъчена, че не мога вече да спра… Наистина съжалявам, но трябваше да кажа на някого, трябваше да споделя с някого, а там, пред всички тези хора не можех да го направя.

— Нямам нищо против — повтори той глуповато, но този път тя се хвана за думите му и отвърна почти въодушевено, като че ли бе проявил някаква рядка щедрост.

— Наистина ли? Колко мило от ваша страна!

После отново настъпи тишина. Роуз продължаваше да ридае и хлипанията й, вместо да затихват, набираха сила. С известно закъснение той внезапно осъзна, макар и не напълно, цялата сериозност, с всичките мъки и радости на това, което предстоеше да изживее с нея. Разбрал бе, както си седеше там в колата, че трябва да се впусне в това преживяване, да позволи то да се случи… Тази съвсем неочаквана връзка. И каза:

— По-добре ми разкажете цялата история.

— Много ли ще ми се сърдите, ако го направя? Може да изчакаме малко и като пристигнем, ще ви покажа писмото, а вие ще ми кажете какво мислите за него.

— Разумно предложение — съгласи се той. — А сега, моля ви, спрете да плачете, защото започвам да се чувствам ужасно.

— Наистина ли? Извинете ме. Искате ли цигара? — Тя бръкна в чантата си и извади пакет „Удбайнс“, цигари, които при други обстоятелства би отказал, но сега си взе една. Тя гледаше как трепери ръката му, докато я палеше.

— От друга страна, бих могла да започна да ви разказвам още сега, защото и без това вече е невъзможно да си говорим за друго.

— Както искате.

— Само че не знам откъде да започна.

— От самото начало.

— Как може човек да си спомня началото? Имам чувството, че този ужас продължава вечно, като че ли цял живот съм се борила със съдебни кошмари. Първо непоносимата история, когато исках да се омъжа за него, после разводът и всички караници за ония пари, а сега и това… Не мога да издържам повече. Ще трябва да наема друг адвокат, няма да мога да погледна досегашния в очите. Не бихте ли ми препоръчали някого? О, боже, съвсем измокрих тази кърпичка, нямате ли случайно книжни салфетки или нещо подобно?

— Отзад има цяла кутия — каза той и Роуз се пресегна да я вземе, а после започна да вади салфетка след салфетка, за да бърше лицето си, но сълзите не спираха.

— Никога не съм виждал подобно нещо — възхити й се той, — направо неотразимо.

— То е особена дарба — усмихна се през сълзи тя. — Умея да го правя и след това винаги се чувствам по-добре, но всичко става страшно мокро.

— Хайде — подкани я той, като подкара колата по мокрия и блестящ асфалт, след като бе изчакал на един светофар. — Разкажете ми кога се разведохте. Кой поиска развода и защо, какво реши съдът относно децата.

— Колко сте делови — отговори тя с благодарност. — Повторете всичко, моля ви.

— Кой поиска развода и защо?

— Аз се разведох с него. Поради жестокост.

— Той призна ли се за виновен?

— Не, разбира се. И стана страхотен скандал!

— Съжалявам, сигурно мислите, че би трябвало да съм в течение, но аз не се зачитам много в скандалните истории по вестниците.

— Така ли? Аз пък чета за всяко бракоразводно дело, което ми попадне. И за всеки процес за съдебна опека. Е, когато стигнат до вестниците, разбира се… Трябваше да се досетя и да го очаквам…

— Защо не се призна за виновен?

— Не зная. Защо хората не признават вината си? От чувство за отмъщение. От обида. Не знам, но беше прав в едно — винаги нещо ще те компрометира, колкото и невинен да си, а той много добре знаеше как да ме накара да страдам, аз не мога да го обвиня, че е искал да ме накара да страдам, нали?

— Това не знам. Все още не са ми известни много подробности.

Изведнъж тя се усмихна мило.

— Бедничкият, обзалагам се, че никак не ви се ще да се занимавате с това сега? Сигурна съм, че единственото ви желание в момента е да сте си у дома в леглото.

— Не съвсем. Не отричам, че вие ме разстройвате, но сигурно не би ви допаднало, ако бях безразличен, нали?

— Да, така е. Но не бива да се разстройвате, в края на краищата случайно попаднах на вас, а не на някой друг.

Тук той замълча, питаше се дали наистина му е все едно че тя омаловажава ролята му на арбитър, като изтъква случайността, която можеше да й позволи да се усъмни открито в неговото съчувствие, а след това — учтиво и свенливо, да му постави още по-големи изисквания, твърди и неумолими. Усетила сдържаността му, тя продължи:

— Разбира се, ще ми е приятно, ако проявите съчувствие, но исках просто да знаете — аз разбирам, че се чувствате длъжен да го сторите. Не бих искала да мислите, че имам навика да досаждам на хората със собствената си персона. Макар че май наистина досаждам, и то много. А също… — тук гласът й секна, като че ли не беше в състояние да довърши изречението, но след малко продължи, вече с доста студен и леко приповдигнат тон — знам също, че съществуват различни гледни точки и във всеки процес винаги има две страни. Не сте длъжен да се съгласите с моята позиция. Ако не сте съгласен, трябва да ми го кажете.

— Скъпа госпожо — обърна се към нея той (неизвестно защо, по този начин) — не мислете, че ще проявя интерес към друго мнение, освен вашето. Това засега не ми е нужно. Но ако все пак решите да ми разкажете някои факти, бих могъл да ви предложа по-полезна форма на съчувствие, не мислите ли?

— Нещо като юридически съвет? Адвокатите ме ужасяват, знаете ли… като казахте, че сте адвокат, едва не припаднах, помислих си… не знам какво си помислих, но реших, че сигурно той ви е изпратил или че Ник и Даяна по някакъв начин са узнали за всичко и са ви поканили със същата цел, после разбрах, че това са глупости, всичко се случи едва днес и никой не би могъл да знае… а и онзи журналист, нямам вяра в журналистите.

— Скоро ще трябва да ми показвате пътя — напомни й той, докато се взираше в непознатите улици. — Не познавам тази част на Лондон.

— Разбира се — никой не я познава — засмя се тя. — Това е едно от нещата, заради което всички са против мен. Мислят, че не съм добре, след като живея на такова място, но на мен ми харесва, наистина ми харесва. Завийте наляво.

— Откога живеете тук?

— Откак се омъжих. Вече единадесет години. Веднага дойдохме тук. И сега не бих могла да го напусна… Следващата — вдясно.

— Не ви ли потиска? — запита той, сам потиснат от редиците еднакви къщи, безкрайните завои на улиците, грозните портали с недодялани фронтони, мрачния дух на градско еднообразие, евтина ексцентричност и разруха.

— Да ме потиска? Не, в никакъв случай. Та то ми е близко.

— Това има ли значение?

— Разбира се. В началото години наред го ненавиждах, но повярвах в него и сега го обичам. — Тя поривисто махна с малката си ръка към бягащите улици. — Знаете ли, всичко това съм го пресъздала вътре в себе си… Камък по камък и стъпка по стъпка. Прониквах в него, създавах го с вяра, с упование и тогава бавно, постепенно, то започна да съществува. И сега съществува. То е нещо като бог. Има нужда от моята вяра.

Не й отвърна нищо. Заслушана в мълчанието му, тя пак тъй внезапно и доста свенливо, като човек, свикнал да търпи поражение, добави:

— Ако разбирате какво имам предвид…

— Не разбирам, но въпреки това е удивително да се чуе такова нещо.

— Нали не ви отегчавам? — попита тя малко неспокойно, но без да се безпокои истински. — Интересно ли ви е? Но дори и да не ви е интересно, трябва да ме изслушате. Моля ви.

— Да — отговори той.

— Следващата пресечка вляво. Номер осемнадесет.