Ричард Блакмор
Лорна Дун (57)

LVII глава
ЖИВОТЪТ И ЛОРНА ОТНОВО СЕ ВРЪЩАТ

Когато момченцето се върна с камбанките, които беше успяло да намери, върху черната повърхност на тресавището нямаше и помен от баща му. С мъка и болка колкото физическа, толкова и душевна, тежко се покатерих върху коня си и погледнах невинния Енси. Нима това живо, гальовно дете щеше да се превърне в един жесток човек като баща си, който да бъде мразен цял живот, за да умре накрая от насилствена смърт? То вдигна благородното си челце, като че ли искаше да ми отговори: „Не, няма.“ Но думите, които каза бяха други: „Дон… (не можеше да произнесе Джон), о, Дон, толкова се радвам, че този лош, зъл човек си е отишъл. Заведи ме в къщи, Дон, заведи ме в къщи.“

Заболя ме. Безсилни са думите да ви опиша как ме заболя, въпреки дълбоката ми скръб, че трябва да взема на ръце детето на човека, когото току-що бях убил. Не можех обаче да го оставя там, докато мине някой друг и го намери, нито пък бях в състояние с тази рана да вървя пеш, а него да завържа върху коня.

Бях загубил голямо количество кръв и се чувствувах много слаб и отпаднал, но имах късмет, че и Кикъмс се беше оклюмал като господаря си и през цялото време вървя кротко като агънце. Когато наближихме къщата, имах чувството, че яздя в някакъв сън; гласовете на хората, които бяха изтичали да ме посрещнат, възприемах някак много отдалеч. Единствено мисълта за смъртта на Лорна изпълваше цялото ми същество.

При вратата на конюшнята по-скоро паднах, отколкото слязох от коня и Джон Фрай с огромно удивление хвана Кикъмс и го въведе вътре. Успях някак си да вляза в къщата, като дете, подкрепян от мама, която обаче се страхуваше да ме погледне в очите, а само крадешком ме поглеждаше.

— Убих го — беше всичко, което успях да кажа, — убих го, както той уби Лорна. А сега ме остави да видя своята съпруга, мамо. Макар и мъртва, тя е моя.

— Не можеш да я видиш сега, скъпи Джон — приближи се към мен Рут Хъкабак, понеже никой друг не се осмеляваше да го направи. — Ани е при нея, Джон.

— Какво общо има Ани с нея? Оставете ме да видя мъртвата си любима, а после и аз да умра.

Всички жени отстъпиха назад и започнаха да си шушукат, и да ме поглеждат крадешком. Някои се разхълцаха, понеже лицето ми беше твърдо като камък. Единствена Рут остана до мен и тръпнеща, сведе поглед. После едната й ръчица се промъкна в голямата ми разтреперана длан, другата прегърна разкъсаното ми сако и тя нежно ми прошепна: „Тя не е твоята мъртва любима, Джон. Може дори да е твоята жива Лорна, твоята съпруга, твоят дом, твоето щастие. И ти не трябва да я виждаш сега.“

— Има ли някаква надежда за нея… искам да кажа, за мен?

— Всичко е в божиите ръце, Джон. Но ако те види в сегашното ти състояние, това означава сигурна смърт за нея. Сега ела, защото и ти имаш нужда от лечение.

Послушах Рут като дете и като я последвах, й прошепнах (защото никой друг освен мен не познаваше огромната й добрина): „Господ ще те възнагради, мила, за доброто, което извършваш в този миг.“

Както научих по-късно, ако не е била бързата намеса на тази дребничка девойка, Лорна е щяла да умре веднага, за което стотици пъти я благослових. Разказаха ми, че в мига, в който съм оставил Лорна в ръцете на мама, Рут излязла напред и с твърдост и готовност се заела с всичко.

Накарала ги да я поставят на една откачена от пантите врата с възглавница под клюмналата й глава и да я занесат в къщи. Със собствените си малки ръце разкъсала булченската й премяна, цялата потънала в кръв, извадила жестокия куршум, а после промила раната с ледено студена вода. Докато правела всичко това, моята любов лежала безчувствена и бяла като смъртник. Останалите жени твърдели, че Лорна е мъртва, но Рут продължавала да слага студена вода на челото й и да наблюдава дали няма да трепнат дългите ресници върху мраморното й лице. После поставила ухо върху полузамрялото й сърце и поискала да й донесат испанско вино. Разтворила перлените й зъби и с една лъжичка сипала в устата й малко вино. После повдигнала главата й, нежно направила масаж на гърлото й и зачакала. След малко й дала още.

През цялото време Ани я наблюдавала с ужас и удивление, особено като се има предвид, че тя самата се смяташе за първокласна болногледачка. Но едно безмълвно повдигане на ръката от страна на Рут и само един поглед на блестящите й тъмни очи й казали да стои настрана. И точно когато всички вече се били убедили, че Рут е абсолютно луда, но така или иначе не може да навреди на мъртвата, едно слабо преглъщане, последвано от лека въздишка, ги накарало да останат, да гледат и да се надяват.

Дни наред Лорна беше на прага на смъртта и остана жива единствено благодарение на грижите, умението, нежността и постоянното наблюдение на Рут. За щастие Ани не отиваше много често да й пречи, защото, макар и самата тя да беше сръчна и грижовна болногледачка, вместо да й помогне, само щеше да й навреди. Но аз със счупеното си ребро (наместено от един случайно присъствувал на сватбата лекар) бях изцяло оставен в нейни ръце. И тъй като получих и силно възпаление, тя имаше достатъчно работа, за да бъде постоянно заета. Същият този доктор констатирал, че клетата Лорна е мъртва, и поради тази причина Рут заявила, че не иска да чуе за него. С цялата работа се бе нагърбила сама и с божията помощ я доведе до успешен край.

Дали причината беше в способностите на Рут, дали във вродената жизненост на Лорна, или в липсата на вълнения — защото тя не знаеше нищо за моето състояние, — оставям лекарят, който я обяви за умряла, да реши това; мога само да ви кажа, че Лорна се оправи много преди мен.

Аз от своя страна изобщо не вярвах на приказките, които ми разправяха. Бях сигурен, че моята любов лежи в църковния двор, а мама и сестрите ме лъжат. Черни мисли за живот без Лорна изпълваха болното ми тревожно съзнание, докато се обръщах и мятах в леглото, а счупеното ми ребро направо ме изгаряше с парещата си болка. Мама плачеше и се жалеше: едва се била посъвзела от огромната скръб по загубения преди десет години съпруг, когато, о, божичко, ето че и синът й бил убит като баща му!

Но нека само ви разкажа какво стана с Лорна.

Един ден седях в леглото, тъй като не можех да сляза на долния етаж, а и нямаше достатъчно силен човек, който да ме пренесе дори и да го бях позволил. Но да лежа в леглото след шест сутринта, отказвах категорично, а дори и това време за мен беше голямо лентяйство. Макар че ужасно ме болеше, бях облякъл неделния си костюм от уважение към лекаря, който отново щеше да ми пуска кръв, както редовно правеше по два пъти седмично.

Погледнах дясната си ръка и просто не можах да повярвам, че това е ръката на Джон Рид. Големите кости си бяха на място и мускулите също, и възлестите вени, но цветът й — дори Лорнината ръка не би могла да бъде толкова бяла. А за сила да не говорим — малкият Енси Дун можеше с лекота да ме надвие. Засмях се, след като напразно се бях опитал да повдигна легена приготвен за кръвопускането.

После си помислих за всички чудесни неща, които се случваха навън точно сега. Розите трябва да са цъфнали, сигурно и черешите са се зачервили, и пшеницата по нивите е изкласила — а аз седях вътре, един безпомощен инвалид, абсолютно неспособен да се наслади на тези прекрасни гледки. И нещо още по-лошо: бях загубил всякаква надежда, че някога ще съм способен да им се радвам отново.

Точно тогава някой тихо почука на вратата на мрачната ми стая и като предполагах, че е лекарят, опитах се да се изправя, за да му се поклоня. За моя изненада оказа се, че е малката Рут, която не ме беше навестила нито веднъж, откак лекарят бе поел грижите над мен. Рут беше облечена така прекрасно, та си помислих дали сега, след като Лорна е мъртва, не беше дошла да ме покорява.

Приближи се към мен със светнали очи (беше малко късогледа), но изведнъж замръзна удивена.

— В състояние ли си да приемаш посетители, мастър Рид? Господи, но те нищо не ми казаха! Знаех, че си слаб, скъпи Джон, но не съм предполагала, че умираш. За какво е този леген?

— Нямам намерение да умирам, Рут, и не желая да говоря за това. Но ако настояваш да разбереш, легенът трябва на лекаря.

— Какво! Да не искаш да кажеш, че ти пуска кръв? О, бедничкият ми братовчед! Нима е възможно още да се прави това?

— Два пъти седмично през последния месец и половина, мила. Благодарение на това още съм жив.

— Благодарение на това замалко не си умрял. Ха така! — и тя стъпи в легена с малкото си краче и го смачка. — Вече не ще получат нито капка кръв от теб. Възможно ли е Ани да е толкова глупава? И Лизи с цялата си начетеност? Да стоят и да гледат как брат им загива пред очите им!

Учудих се, че виждам Рут толкова развълнувана, след като имаше толкова спокоен и тих характер, затова се опитах да я погаля със слабата си ръка, така както беше коленичила пред мен.

— Скъпа братовчедке, лекарят трябва да знае най-добре. Ани ми повтаря това всеки ден. Нали затова е учил.

— Учил се е да убива хора! Двайсет доктори убиха крал Чарлс^[1] независимо от всички жени. Ще се оставиш ли в мои ръце, Джон? Спасих живота на твоята Лорна, а сега ще спася и твоя, което е значително по-лесно.

— Спасила си живота на моята Лорна? Какво искаш да кажеш с това?

— Само това, което казах, братовчеде Рид, макар че може би не би трябвало да се хваля. Но във всеки случай тя така казва.

— Не разбирам — немощно се отпуснах назад, — всички жени така лъжат.

— Чувал ли си ме някога да лъжа? — извика Рут, преструвайки се на ядосана, както ми се стори тогава. — Майка ти може да попресили нещо от време на време, когато смята, че е права, а и двете ти сестри също. Но ти не си способен на такова нещо, Джон Рид, нито пък аз.

И ако някога нечии женски очи са били искрени, то това бяха очите на Рут Хъкабак в този момент. Мозъкът ми заработи съвсем бавно, тъй като сърцето ми беше много отслабнало след голямата загуба на кръв.

— Не разбирам — беше единственото нещо, което бях способен да повтарям в продължение на много време.

— Ще разбереш ли, ако ти покажа Лорна? Досега се страхувах да ти я покажа заради състоянието и на двама ви. Но Лорна е вече добре, ако смяташ, че ти си добре, братовчеде Джон. Не може да не разбереш, когато видиш жена си.

Чувствувах, че всичко, което говореше, беше истина, но въпреки това не можех да го повярвам. А в последните й думи имаше толкова тъга, прозираща под престорената веселост, че си казах като в полусън: „Рут е много красива.“

Почти нямах време да се ослушам за приближаващите се стъпки. Много скоро Рут се върна, а зад нея беше Лорна. Тя бързо затвори вратата и избяга, а Лорна застана пред мен.

Но не остана там и секунда, когато видя на какво бях заприличал. С риск да развали превръзките, да събори дузина шишета с лекарства и да разпилее пиявици на всички страни, тя успя да се пъхне в ръцете ми, въпреки че те не можеха да я задържат. Притисна младата си топла гръд там, откъдето щяха да ми източат кръвта, и повдигна бледото ми лице, но не ме погледна, защото имаше по-голяма вяра в целувките.

Почувствувах как животът ми се възвръща, почувствувах радостта, че живея, и желанието да продължавам да живея. Но такъв миг не може да се опише. Този, който е изпитал подобно нещо, никога не би могъл да говори за него. А потокът на Лорнините сълзи, милувките на топлите й устни и туптенето на сърцето на моята съпруга ме накараха да усетя, че светът е добър и никога не би могъл да ми омръзне.

Почти няма какво повече да ви разкажа. Докторът беше веднага отпратен; и постепенно благодарение на добрата храна и присъствието на любимата ми невеста предишната ми сила се възвърна. Лорна нито за миг не се измори да седи и да ме гледа как ям и ям, и пак ям. А пък сърцето й е такова, че никога не й омръзва да скита с мен тук и там из разни красиви места и обвила кръста ми с ръка (поне докъдето може да стигне), да си спомня за безбройните страхове и опасности, беди и горчиви разлъки, които ни бяха сполетели.

Аз продължих да обработвам земята както и преди, а милата ми майчица беше щастлива с нас, забравила всякаква ревност покрай растящите си внуци. И всички останахме доволни, когато един ден Лизи дойде и заяви, че щяла да се омъжи за капитан Блоксхам и никой не можел да й попречи, защото от всички мъже, които познавала, той единствен бил в състояние да оцени хубавия стил, когато го видел, и правилно да напише някоя дума, когато я чуел. И при положение че сега беше наследил поста на капитан Стикълс (самият Стикълс беше повишен) и притежаваше властта да събира данъците и да задържа каквото си иска, не можехме да кажем нищо против него и се надявахме, че ще бъдат щастливи.

Що се отнася до клетия Том Фагъс, неговото нещастие е всекиму известно. Анулираха му амнистията като участник във въстанието. Всички от нашия край знаят колко пъти успяваше да се измъкне от преследващите го войници. По едно време се чу, че бедният Том е заловен и обесен, но за щастие ние знаехме истината. С предана съпруга, прекрасен кон и обожаван от целия край той съумя да държи закона на разстояние, докато дойде нов крал и Том получи нова амнистия. След това добрият и почитан Том заживя къде повече къде по-малко трезв живот и първото нещо, в което възпита децата си, беше честността.

Изпратих малкия Енси в училище „Блъндел“ на собствени разноски, но преди това му смених името от страх хората да не му направят нещо. Нарекох го Енси Джоунс и мисля, че някой ден ще се гордеем с него. А той гледа на мен като на роден баща и няма никакво желание да предявява претенции към титлата на рода Дун.

Рут Хъкабак е все още неомъжена, въпреки че след смъртта на вуйчо Рубън наследи цялото му богатство. Всъщност без две хиляди лири, които според завещанието си вуйчо Бън остави на мен за това, че преди много години съм му „лъснал ботушите“. Познавам човек, който заслужава Рут, и макар че тя вече не е много млада, я обича така, както аз обичам Лорна. Според мен накрая ще спечели сърцето й и ако изобщо възнамерявам отново да танцувам някога, то това ще бъде на сватбата на милата Рут, ако подът е достатъчно здрав.

За Лорна, за моята единствена любов и все по-обичана съпруга, няма да говоря. С всяка измината година красотата й става все по-голяма, както и добрината, нежността, истинското щастие и любов. И ако искам да я накажа за някое игриво непокорство, припомням й забравената скръб само с две думи „Лорна Дун“.