Ричард Блакмор
Лорна Дун (49)

XLIX глава
ДЖОН — ПЛЕННИК

Започнах да се възхищавам на вярната кобила, като че ли беше моя. Тя ме заведе до нисък черен навес, явно построен за складиране на сено, и лекичко и нежно изцвили за поздрав, надявайки се да получи отговор от господаря си. Отговор обаче не последва и затова тя влезе вътре. Скочих от гърба на Кикъмс и влязох след нея, за да я видя как нежно, но силно развълнувано, душеше тялото на Том Фагъс. Клетият Том вероятно вече се беше превърнал в труп и аз се извърнах, неспособен да сдържам повече сълзите си. Уини обаче отказваше да го повярва. Тя наведе дългия си врат и нежно прокара устните си по лицето му, а после ме погледна, като че ли искаше да ми каже: „Всичко е наред.“

Като видях това, посъбрах смелост и изправих нещастния Том. Той слабо изстена. От дясната му страна видях голяма отворена рана, като че ли беше откъснато цяло парче от тялото му. Превързах го с бельото си доколкото можах — поне да спра кръвта, докато намерим лекар. После му дадох малко слаба ракия, разредена с вода, която той веднага изпи и ми направи знак, че иска още. Но тъй като не знаех, дали е правилно да се дава ракия в такива случаи, поднесох му чиста вода, като смятах, че е прекалено зле, за да забележи разликата. Явно обаче бях сгрешил, тъй като Том Фагъс поклати глава и се намръщи. Дори и пред прага на смъртта отказваше да пие питието на Адам. Нямаше как, трябваше да му дам още ракия.

След това като че състоянието му се подобри и бузите му леко възвърнаха цвета си; погледна Уини и я позна. Подпря се на ръката ми, седна и се огледа наоколо, сякаш се събуждаше от някакъв лош сън. После успя да прошепне: „Уини ранена ли е?“ Като чу, че Уини е добре, Том каза: „Тогава и аз съм добре. Качи ме на гърба й, Джон. Ние двамата ще умрем заедно.“

Бях удивен от този фатализъм (тъй като цялата тази работа ми приличаше точно на това), за който и преди беше проявил симптоми, но никога не ги бях приемал сериозно. Не знаех какво да правя. Струваше ми се истинско убийство да покача човек в такова състояние върху седлото, където дори и да успееше да се задържи, кръвта му неминуемо щеше да изтече. Той обаче ми заяви с много паузи и на пресекулки, че ако не изпълня нарежданията му, ще разкъса всички превръзки и няма да приеме никаква помощ от мен.

Докато все още се двоумях, няколко конника прелетяха покрай нас като вихрушка. Само ниският жив плет ни скри от кръвясалите им очи. „Сега е моментът — каза братовчед ми Том. — Ако тръгна след тях, аз съм спасен, Джон, само Уини да е до мен. Уини и аз ще умрем заедно.“

Като видях, че с нищо не мога да го убедя да се откаже от тази идея, свалих дългия шал от собствения му врат и здраво го завързах около ранения му кръст. После го покачих върху Уининия гръб, пъхнах треперещите му крака в стремената и му казах: „Наведи се напред. Том, така раната ти няма да кърви.“ Той легна върху врата на кобилата и погледът му стана съвсем различен, когато разбра, че отново е върху Уини.

— Господ да те поживи, Джон, аз съм спасен — прошепна той. — Кой може да се приближи до моята Уини? Една миля галоп върху нея струва колкото десет години живот. Гледай ти да се оправиш, Джон Рид. — И кобилата литна, лека и бърза като лястовица.

„Така — помислих си аз и погледнах Кикъмс. — Извърших добро дело и трябва да съм благодарен на случая. Но как ще се измъква невредим с всички тези войници наоколо, е съвсем друг въпрос. Общо взето сигурно по стар обичай отново съм се държал като глупак. Нищо чудно, че Том ми каза «Гледай ти да се оправиш!» Ще гледам през решетките на затвора с въже около врата. Ох, какво ли ще си помисли Лорна за мен?“

Реших да остана малко там, където ме беше захвърлила съдбата, понеже конят ми и без друго се нуждаеше от хубава почивка, преди да потеглим обратно към дома. И макар че бях гладен, сънят ме повали. Затова реших да изпуша една лула и да поспя, преди слънчевите лъчи да са събудили мухите.

Трябва да съм спал около три часа, че и повече, когато грубо разтърсване ме върна към действителността. Отворих очи, юнашки се прозинах и видях около двайсетина войници пехотинци под навеса.

— Този навес не е ваш — казах им. — Каква работа имате тук, добри хора?

— Работа, която ще свърши зле за теб — отвърна ми един, която ще те заведе ей до онова дърво там, бунтовник такъв.

— Искате ли да разберете откъде се излиза? — попитах много тихо.

— Ние ще ти покажем изход — рече един.

— Изхода от този свят — добави друг.

— Но не и вратата към рая — допълни трети.

— Ще си оставите ли оръжието навън? — попитах. — И да се опитаме да поиграем честно.

Искрено ненавиждах тези хора и исках да им дам хубав урок. Видът им беше толкова нехристиянски — с лица с цвят на кафе и големи мръсни бради. Щях обаче да постъпя по-разумно, ако не се бях занимавал с тях, както ще разберете по-късно. Тези свирепи мъже се изсмяха при мисълта, че изобщо се надявам на някакъв шанс срещу двайсет души. Аз обаче знаех, че бях в благоприятна позиция, тъй като между нас имаше нещо като ограда и едновременно не можеха да ме нападнат повече от двама. И трябваше съвсем да не съм във форма, за да не мога да се справя с двама като тези. Оставих настрани пушката и двата си пистолета, а те с много груби шеги по мой адрес излязоха и подредиха оръжието си покрай стената, след което запретнаха ръкави. А после започнаха да се колебаят.

— Ти върви пръв, Боб — чух ги да казват, — ти си най-едрият сред нас, а Дик, борецът, ще дойде с теб. Ние сме зад гърба ти, момче.

— Няма да му оставя нито един зъб — рече Боб, — но запомнете, за честта на полковник Кърк и храбрите му войници всеки от вас ще ме черпи по чаша уиски.

А после той и още един се втурнаха срещу мен. Боб се затича насреща ми по най-глупав начин, като дори не знаеше къде да си дене ръцете. Затова здравата го ударих отзад по врата и го захвърлих над главите на другарите му. Междувременно другият се беше вкопчил в мен и се канеше да ми показва изкуството си, но тъй като беше от леките категории, само след миг и той летеше след приятеля си.

Тези двамата пострадаха толкова лошо, че другите загубиха всякакво желание да се бият с мен. Стояха скупчени, шепнеха си и преди да са успели да вземат решение, аз се втурнах сред тях. Атаката ги свари съвсем неподготвени и те се пръснаха като стадо овце, нападнато от вълк, така че единственият ми проблем беше да не се спъна в някой от тях. Бях си взел пушката, но пистолетите ми останаха под навеса. Затова реших, че имам пълно право да си взема от въоръжението на войниците на Кърк. После скочих на гърба на Кикъмс, който отново беше способен да тича в галоп, и им извиках за довиждане. Те обаче бяха толкова подли, че гръмнаха няколко пъти след мен. Бях благодарен, че се отървах толкова лесно. Тези хора щяха да ме обесят на най-близкото дърво без всякакъв съд, както ги чух да си приказват, и видях дървото, което бяха избрали. Вървяхме напред с пълна скорост, тъй като сега пътят ни водеше право към къщи. Никой не можеше да ме обвини, че не съм изпълнил дълга си и не съм спасил Том Фагъс (ако изобщо можеше да бъде спасен) от опасността, до която го беше докарала любовта му към приключения. И колко щеше да се гордее мама с мен, и… о, както и да е, сега нямаше кой друг да се гордее с мен.

Но докато си мислех всички тези неща и огладнявах все повече и повече, попаднах в ръцете на други кралски войници, откъдето измъкване нямаше. Тези ме посрещнаха с няколко бурета сайдер, строени насред пътя като оръдия.

— Ние спечелихме победата и имаме намерение да я отпразнуваме — извикаха те. — Слизай от коня и изпий чаша сайдер, огромни бунтовнико.

— Не съм никакъв бунтовник. Казвам се Джон Рид. На страната на краля съм и искам да закуся.

Тези приятели наистина бяха гостоприемни, това поне мога да кажа за тях. Получих закуска, за която човек, минал през всички мои перипетии, само би могъл да мечтае, а после пушихме някакъв прекрасен тютюн и изобщо се разбирахме чудесно, докато не пристигнаха хората на полковник Кърк, проявили се по-скоро като страхливци, отколкото като смелчаци, в онзи навес, за който ви разказах.

И те объркаха цялата работа. Моите партньори по закуска и другари по чашка се кълняха, че не съм никакъв бунтовник, а Най-преданият поданик и най-добрият човек, когото изобщо са имали щастието да срещнат. Онези от навеса пък се кълняха, че съм бунтовник, и понеже всички бяха малко или повече пияни, караницата скоро премина в бой.

Докато се биеха, имах пълната възможност да се кача на коня си и да си замина. И това щеше да е най-умното нещо и щеше да ми спести сума пари. Но някак ми се струваше много подло да се измъкна по този начин. И докато се колебаех, а онези си чупеха главите, пристигна един висш офицер с почервеняло от гняв лице. Скоро ми стана ясно, че това е самият полковник Кърк.

— Какво! — изрева той. — Така ли ми прахосвате времето и парите, вместо да заловите стотици пленници, всеки от които ми струва десет лири? Кой е този младеж тук? Говорете, сър, какъв сте и колко ще даде за вас добрата ви майка?

— Майка ми няма да плати нищо за мен — отвърнах аз. — Защото, моля ви, ваша милост, аз не съм бунтовник, а честен фермер, верен на краля.

— Ха, ха! Фермер, а? Тези винаги най-добре плащат. Добри фермере, иди там до онова дърво, тъкмо ще вземе да ражда повече.

Полковник Кърк направи знак на хората си и преди още да си помисля за някаква съпротива, целият бях омотан с въжета. По трима души от всяка страна ме поведоха към дървото. Лицето на полковника беше кораво и неумолимо като дъбова кора и въпреки че може би някои от мъжете ме съжаляваха, трябваше да се подчинят на заповедта, за да не увиснат те самите на въжето. Затова аз лично се обърнах към полковника, като го умолявах да не беси един невинен човек, който е направил добра услуга на Негово величество краля. Полковникът обаче само заповяда да ме ударят през устата, нещо, което Боб, когото бях изхвърлил от навеса, извърши много вещо и енергично. Но понеже знаех за предстоящия удар, оголих зъбите си, на които добрият ми приятел окончателно разплеска кокалчетата си.

Не съм в състояние да ви предам и половината от мислите, които ми минаха през главата, докато вървях към фаталното дърво, където вече висяха двама души, може би невинни като мен. И въпреки че полковникът ми заповяда да гледам право в тях, не можах. Нарече ме страхливец и обеща панталоните ми на онзи, който се изплюе в лицето ми. Боб смело пристъпи напред и изпълни заповедта, без съмнение, разчитайки на въжетата, с които бях вързан. Но за най-голямо негово нещастие за миг дясната ми ръка се оказа свободна и му нанесох такъв удар в лицето, че завинаги го лиших от дар слово. Като видяха и чуха звука от удара, останалите отстъпиха назад, а полковник Кърк, вече почернял от ярост, заповяда да ме разстрелят и да ме хвърлят в близкия ров. Войниците вдигнаха пушките и ги насочиха в очакване на заповедта за стрелба. Що се отнася до мен, аз бях съвсем зашеметен от бързата смяна на събитията, съвсем неподготвен да мра. През главата ми объркано се мяркаха образите на мама и на Лорна и се чудех какво ли щяха да си кажат за мен. Покрих лице с ръцете си, тъй като не бях толкова смел както някои и наивно се надявах, че ще успея някак ей да прикрия сърцето си с лакти. Чувах дишането на всички около мен, чувах съвсем ясно как войниците докосваха спусъците си. Целият плувнах в студена пот, когато полковник Кърк, удължавайки удоволствието си, бавно започна да изрича „Огън“.

Но докато проточваше о-то, някакъв конник изхвърча от пътя и се хвърли между пушките и мен.

— Капитан Стикълс! — извика гневно Кърк. — Как се осмелявате, сър, да заставате между мен и законния ми пленник?

— Изслушайте ме за момент, полковник — отвърна старият ми приятел Джереми и прегракналият му глас беше най-нежният звук, който чувах от дни наред. — Във ваша полза е да ме изслушате, — Изглеждаше толкова сериозен с важните си сведения, че полковник Кърк направи знак на хората си да не стрелят до второ нареждане. После двамата със Стикълс се отделиха настрана. Въпреки цялото ми желание не можах да чуя какво си говорят, но ми се стори, че името на Председателя на Върховния съд Джефрис се спомена не веднъж.

— Тогава го оставям във ваши ръце, капитан Стикълс — каза накрая Кърк, така че всички да чуят. — И ще ви държа отговорен за този пленник.

— Полковник Кърк, аз отговарям за него — отвърна Стикълс и мрачно се поклони, сложил ръка на гърдите си. — Джон Рид, вие сте мой пленник. Последвайте ме, Джон Рид.

Войниците се обърнаха да си вървят, оставяйки въжето все още омотано около мен, и някои се радваха, а някои съжаляваха, че не ме видяха да се люлея на дървото.

И тъй като вече свободно можех да служа с ръцете си, повдигнах шапка на полковник Кърк, както съответствуваше на чина и опита му. Той обаче не отвърна на поздрава ми, защото вниманието му беше привлечено от друг пленник, от когото би могъл да спечели пари.

Благодарих на Джереми Стикълс за верността и добрината му, а той почти се разплака (откакто го раниха, много лесно се вълнуваше) и ми отговори: „Услуга за услуга, Джон. Ти ми спаси живота от разбойниците Дун, а аз спасих твоя от много по-лоши разбойници. Нека сестра ти Ани знае това.“