Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

IV глава
ПОСЕЩЕНИЕ В ДОЛИНАТА НА ДУН

Милият ми баща бил убит от хора от рода на Дун от Баджуърти в събота вечерта, когато се прибирал от пазара в Порлок. С него имало още шестима фермери и нито един не бил пиян. Неочаквано ги спрял някакъв конник. По дрехите, оръжието и ръста му веднага познали, че е от рода Дуй и въпреки че били седем срещу един, в действителност се оказали един срещу един. Разтреперани от страх, шестимата свалили шапки и извадили кесиите си.

Само баща ми вдигнал тежката тояга над главата си и се втурнал срещу крадеца. Но разбойникът извъртял коня си и успял да избегне внезапното нападение. Преди баща ми да успее да спре своя кон и да го обърне, чуло се изсвирване и той се намерил заобиколен от около дузина мъже, някои на коне, някои пеш. Въпреки това, доколкото успявал, добре удрял и тъй като беше много едър и силен човек, за известно време имал превес. Когато трима-четирима вече лежали безчувствени на земята, останалите се оттеглили с конете си. Един от тях обаче, който бил толкова далече, че баща ми не могъл да го достигне с тоягата си, насочил пушката си срещу него и го пронизал с куршум. За останалото не съм в състояние да ви разкажа.

Смайлър се прибрал в къщи с кръв по гърба и хълбоците, а на сутринта намерили баща ми мъртъв в полето. Майка ми станала вдовица, а децата и — сирачета. Бяхме три деца и нито едно от нас достатъчно голямо, за да бъде вече полезно с друго, освен с успокоителната за мама мисъл, че тя трябва да се грижи за нас.

Аз, Джон Рид, бях най-големият и чувствувах, че това е сериозна отговорност; след мен идваше сестра ми Ани, с около две години разлика между нас, и накрая малката Елайза.

И така, преди да си отида в къщи и открия тъжната загуба — а няма момче, което да е обичало баща си повече от мен, — мама беше направила нещо толкова странно, че всички съседи твърдяха, че е полудяла. В понеделник сутринта, докато съпругът й все още лежал непогребан, тя се отправила пещ към Портата на Дун, без никому да каже нито дума.

Рано следобед стигнала до входа, където всъщност нямало никаква порта, а само мрак, през който минала. Не гръмнала нито една пушка. Само завързали очите й и някой я повел за ръка, без каквито п да било намерения да й навреди. Спомняше си единствено много неравния път, защото въпреки желанието си не могла да мисли спокойно, докато в гърба и имало опряна пушка. На края на този път развързали очите й, на които тя просто не можела да повярва.

Намирала се в началото на дълбока зелена долина сред планината, със съвършена овална форма и заобиколена със скали, високи от осемдесет до сто фута. Близо до нея изпод земята извирала малка рекичка и протичала през долината. По бреговете и растели трева и дървета, а по-надолу от двете й страни имало каменни къщи, построени така, като че рекичката е била създадена да изпълнява ролята на улица между тях. Те всички били едноетажни, а първата, която се оказала главатарската, била двойна, или по-скоро това били две къщи, съединени с дъсчен мост, прехвърлен над реката. Майка ми преброила четиринайсет къщи, които досущ си приличали и по нищо не се отличавали една от друга, с изключение на главатарската. Дълбоко там в тихата долина, далече от всякакъв шум, ако не се смята речното ромолене, те биха се сторили на всеки човек домове на обикновени и невинни хора. И все пак всяка една от тези къщи беше дом на убиец.

Двама мъже повели мама надолу по стръмни и хлъзгави стълби, които водели към къщата на главатаря. Оставили я до вратата разтреперана, но решена да изкаже всичко, което й било на душата.

Поседяла обаче малко и се замислила какво право в края на краищата имала тя, обикновената фермерска жена, да се обижда от това, че мъже от благороден произход бяха сметнали за необходимо да убият мъжа и? А както всички в Ексмур знаехме, родът Дун беше от твърде благороден произход.

Но после, когато отново се сетила за съпруга си и си спомнила как заставал до нея и я прегръщал със силната си ръка, как обичал да му бъде изпържен бекона и как нежно я хвалел, очите й отново се напълнили със сълзи.

Излязъл сър Енсор Дун, висок старец с градинарски ръкавици на ръцете, като че ли бил най-обикновен работник. И само по устата и очите му, по начина, по който ходел, и най-вече по гласа му, дори едно дете би разбрало и почувствувало, че този човек не е работник.

Той спрял и погледнал майка ми с големите си черни очи. Дългата му бяла коса галела палтото му и тя просто не можела да не му се поклони.

— Добра жено, ти не си от нашите хора. Кой те е довел тук? — попитал той.

Стоял, оглеждал я под вежди и се възхищавал на хубостта й. Това толкова обидило майка ми, че тя много се ядосала и му извикала: „Предатели! Главорези! Страхливци! Дошла съм да питам за мъжа си.“ Не могла да каже нищо друго, а само стояла и втренчено го гледала.

— Госпожо — казал сър Енсор Дун, който беше роден благородник, само че много лош, — извинявайте. Ако не бяха толкова стари очите ми, може би щях да ви позная. Но ако вашият съпруг е затворник при нас, ще бъде освободен без откуп.

Любезното му държание било прекалено много за майка ми и тя се помолила: „Моля ви, сър, разрешете ми да си поплача малко.“

Той се отстранил, като че ли знаел, че за това на жените помощ не им трябва. И по начина, по който плакала, сър Енсор разбрал, че те са убили мъжа и, и никак не й се разсърдил, а й разрешил да говори отново.

— Не зная — казала мама — наистина, сър Енсор Дун, не искам никого да обвинявам несправедливо, но аз загубих най-добрия съпруг, когото бог някога е давал на жена, а го познавах от времето, когато той едва стигаше до пояса ви, а аз до коляното ви, сър.

Тук тя отново избухнала в плач, защото знаела, че вече няма кой да избърсва сълзите й.

— Този въпрос трябва да се провери и ще бъде проверен веднага — казал старият човек леко разчувствуван, въпреки всичките си знания. — Госпожо, ако е била извършена несправедливост, повярвайте в честната дума на един Дун, че ще направя всичко възможно, за да ви помогна. Влезте вътре и си починете, докато аз разпитам каква е работата. Как беше името на добрия ви съпруг и къде и кога се е случило нещастието?

— Божичко — възкликнала майка ми, докато той любезно и дал стол, но тя не седнала на него, — в събота сутринта бях съпруга, сър, а в събота вечерта — вдовица, и децата ми — сирачета. Мъжът ми, сър, се казваше Джон Рид, както знаят всички, и в Съмърсет, и в Девън нямаше по-мил и по-добър човек от него. Връщал се в къщи от пазара в Порлок и ми носел нова рокля и нов гребен, който да забоде в косите ми. О, Джон, колко беше добър с мен!

— Госпожо, това е сериозно нещо — меко казал сър Енсор. — Знам, че момчетата ми са малко буйни, и все пак не мога да повярвам, че нарочно биха навредили на когото и да било. И все пак… и все пак вие наистина изглеждате тъжна. Изпратете при мен Съветника! — извикал той от вратата. И из долината се понесъл викът: „Изпратете Съветника при Вожда!“

Съветника дошъл още преди майка ми да успее да се съвземе, и само при вида му всичките й идеи за добро и зло я напуснали. Бил мъж с необикновена сила, но не толкова висок като баща си, сър Енсор Дун; имал дълга сива брада, която достигала чак до кожения му колан. Веждите му били гъсти и рунтави и висели над две огромни кафяви очи, които криел или показвал, пламтящи като огньове, а това безкрайно много смутил майка ми. Стоял изправен, с шапка в ръка, и тя се опитвала да Гледа в него, но той като че ли изобщо не я забелязвал.

— Съветнико — казал сър Енсор Дун, — тук е дошла една дама…

— О, не, сър, само една жена — отвърнал другият.

— Тук е дошла една дама, Съветнико, известна по тези места — повторил сър Енсор, — която обвинява хора с името Дун, че несправедливо са убили мъжа й…

— Нарочно са го убили, нарочно са го убили! — извикала майка ми. — О, сър, о, сър, вие знаете, че е така.

— Всичко, което искам да знам, е цялата истина за случая — казал старият човек — и справедливостта ще възтържествува, госпожо.

— Изложете ми случая — казал Съветника.

— Случаят е следният — отговорил сър Енсор: — Почтеният съпруг на тази дама, изглежда, е бил убит, когато миналата събота вечерта се е прибирал в Къщи от пазара в Порлок. Госпожо, поправете ме, ако греша.

— Точно миналата събота вечерта, сър — обадила се майка ми. — Понякога ми се струва, че е било само преди час, а понякога — преди година.

— Името му? — попитал Съветника.

— Джон Рид, както разбрах. Съветнико, ние често сме слушали за него като за достоен и миролюбив човек, който не се е бъркал в нашите работи. И ако някое от нашите момчета е действувало грубо, то ще отговаря за това. И все пак, трудно ми е да повярвам. Съветнико, ти знаеш всичко. Разкажи ни какво се е случило.

— О, Съветнико — извикала майка ми, — сър, вие ще постъпите честно, познавам по очите ви. Само ми кажете кой е бил и ме оставете сама да се оправям с него.

Мъжът с дългата бяла брада, когото нищо не можело да трогне, отстъпил към вратата и казал:

— За тази история са достатъчни само няколко думи. Четири-пет от нашите най-възпитани и миролюбиви джентълмени отишли на малкия пазар в Порлок. Купили някои стоки за домакинството на много висока цена и се отправили към къщи. И когато конете им отпочивали встрани от пътя (нощта била много тъмна), един разбойник с огромен ръст и сила налетял с коня си върху тях с намерение да ги убие или уплаши. Разбира се, те не можели да му предадат без бой поверените им неща. Силата на ръката му била толкова ужасна, че вече трима от нашите хора лежали безчувствени на земята. И тогава последният, нашият смел и благороден Карвър, направил опит да се защити с пистолета си и така спасил братята си и собствения си живот, и те били щастливи, че са се измъкнали.

При тези страхотни лъжи, казани в лицето й, мама била толкова удивена, че само го гледала и като че ли очаквала земята да зине и да го погълне. Но отворили се единствено големите кафяви очи на Съветника и се заковали върху лицето й. Неспособна да издържи погледа на тези очи, тя внезапно се обърнала към сър Енсор и уловила (както й се сторило) усмивка върху устните му и изражение на спокойно задоволство.

— Всички от рода Дун са джентълмени — казал старият човек мрачно и я погледнал така, като че ли за последен път се бил усмихвал като дете. — Госпожо, ние винаги сме готови да обясним всяка грешка, която селяните могат да допуснат във връзка с нас. И желанието ни е да разберете, че не обвиняваме мъжа ви в преднамерен грабеж, нито ще искаме конфискуване на имотите му. Не е ли така, Съветнико?

— Без съмнение земята му ще бъде конфискувана, ако не му простите — казал другият.

— Съветнико, ние ще му простим — заявил сър Енсор, а после се обърнал към майка ми. — Госпожо, ние ще му простим. Напълно възможно е по това време от нощта да не е бил в състояние да разграничи кое е редно и кое — нередно. В Порлок бирата е силна, а дори и честен човек може да си послужи с тоягата несправедливо в този век на беззаконие и престъпления.

На мама така й се замаяла главата, че им се поклонила, вече почти без да съзнава къде се намира, но и без да забравя добрите си обноски. През цялото време чувствувала, че правото е на нейна страна, и въпреки това не знаела как да ги накара да й повярват. Затова бързо избърсала сълзите си и излязла на студа, защото се бояла да не каже нещо, което не трябва.

Двама мъже я посрещнали пред вратата на вожда, отново завързали очите й и я извели от долината през Портата на Дун.