Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Schatz im Silbersee, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 41 гласа)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 4

Съкровището в сребърното езеро. Завещанието на инката

Романи

Издателство „Отечество“, София, 1989

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Павлина Пенчева

Код II 95376 6116–5–89 Немска. III издание и I издание.

Издателски №1705 Дадена за набор м. II. 1989. Подписана за печат м. IV. 1989.

Излязла от печат м. IX. 1989. Формат 16/60/90. Печатни коли 46,50.

Издателски коли 46,50. Усл. изд. коли 52,31 Цена 5,99 лева.

Държавно издателство „Отечество“ София, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

 

Der Schatz im Silbersee

Karl–May–Verlag Radebeul Bei Dresden

Der Schatz im Silbersee

Joachim Schmid — Karl–May–Verlag, Bamberg, 1952

Karl May. Das Vermächtnis des Inka

© Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1989

c/o Jusautor, Sofia. ДЧ–3


Съкровището в сребърното езеро с неговите приказни богатства — това е целта на банда трампове с главатар ползващия се с лоша слава Червения Бринкли. Винету, Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и техните спътници изминават целия път до езерото за да помагат на бели и индианци, които се намират под угрозата на престъпниците.

1. Черната пантера

Около обед в един много горещ юнски ден „Догфиш“[1], един от най-големите пътнически и товарни параходи по Арканзас, пенеше яростно с колелата си водите на голямата река. Беше тръгнал от Литъл Рок рано сутринта и скоро трябваше да пристигне в Луисбърг, където щеше да хвърли котва. Това разстояние срещу течението на реката не беше малко и параходът се клатушкаше и пухтеше усилено, като че ли искаше със старанието си да задоволи претенциите на пътниците, намиращи се на борда му.

Голямата жега беше прогонила по-заможните пътници в техните кабини и каюти. Повечето пасажери обаче лежаха на борда зад бъчви, сандъци и друг багаж, който им осигуряваше поне малко сянка. За тях капитанът бе заповядал да се направи на палубата някакво подобие на бар, над който беше опънато ленено платнище. Там бяха наредени най-различни чаши и шишета, чието съдържание съвсем не беше подходящо за изнежени гърла и езици. Със затворени очи и изтощен от жегата, зад тезгяха седеше келнерът, а главата му клюмаше от време на време. Когато клепачите му се повдигнеха, от устата му се отронваше тихо проклятие или някоя друга неприлична дума. Причината за лошото му настроение бяха двадесетината мъже, които бяха насядали в полукръг на земята пред тезгяха и предаваха от ръка на ръка чаша със зарове. Играеше се на така наречения „дринк“, т.е. изгубилият плащаше в края на играта на всеки участник по чаша бренди. Вследствие на това келнерът можеше само да мечтае за дългоочакваната дрямка.

Във всеки случай тези мъже не се бяха запознали едва тук, на парахода, защото се държаха много интимно помежду си, а от откъслечните фрази можеше да се разбере, че вече се познават много добре. На фона на тази всеобща приятелска атмосфера сред тях се открояваше един мъж, към когото останалите се отнасяха с известно уважение. Наричаха го Корнъл, едно твърде разпространено произношение на думата „полковник“ или „предводител“.

Този човек беше висок и слаб. Гладко избръснатото му лице с ъгловати и остри черти бе заобиколено от тънка, добре оформена четинеста червеникава брада. Късо подстриганата му коса също бе рижа — това се виждаше ясно, тъй като старата му износена филцова шапка беше силно килната назад. Беше обут в тежки, обковани с гвоздеи кожени обувки. Панталоните и късото му яке бяха от жълтеникав памучен плат. Не носеше жилетка, но вместо нея можеше да се види неогладена мръсна риза, чиято широка яка не беше пристегната от никаква кърпа, поради което стоеше широко отворена и показваше голите му, загорели от слънцето гърди. В черния му пояс, украсен с ресни, стърчаха дръжките на нож и два пистолета. Зад гърба му имаше една сравнително нова пушка и раница от ленено платно с два ремъка.

Останалите мъже бяха облечени също така небрежно и в мръсни дрехи, но и те бяха добре въоръжени. Между тях не се виждаше нито един, към когото човек би могъл да изпита някакво доверие още при пръв поглед. Те продължаваха да хвърлят заровете с такава комарджийска страст и да разменят помежду си такива груби изрази, че несъмнено никой що-годе почтен човек не би могъл да стои при тях дори и минута. Във всеки случай си личеше, че играта дринк продължава от доста време, защото лицата им се бяха разгорещили не само от жегата, а и от алкохола, вече поразмътил разсъдъка им.

Капитанът беше напуснал командния мостик и беше отишъл към задната палуба при кормчията, за да му даде някои необходими указания. След като свърши с наставленията си, последният го попита:

— Капитане, какво ще кажете за онези момчета, дето хвърлят заровете? Струва ми се, че са от онзи вид юнаци, които никой не приема на борда си с удоволствие.

— И аз мисля така — кимна запитаният. — Представиха се за жътвари, които отиват на запад, за да търсят работа по фермите, но не бих желал да съм фермерът, при когото ще потърсят работа.

— Well[2], сър. А аз ги считам направо за стопроцентови трампове (скитници). Дано поне тук на борда стоят мирни!

— Не бих ги посъветвал да ни досаждат повече, отколкото можем да изтърпим. На борда имаме достатъчно моряци, за да ги изхвърлим всичките в стария благословен Арканзас. Впрочем подготвяйте акостирането — след десет минути ще видим Луисбърг!

Капитанът се върна на мостика, за да даде необходимите заповеди за акостиране. Скоро можеха да се различат къщите на града, който беше поздравен от продължителния рев на параходната сирена. От кея дадоха сигнал, че параходът трябва да вземе товар и пътници. Намиращите се досега под палубата пътници се появиха, за да се поразвлекат от продължителното скучно плаване.

Не им беше предложена кой знае колко забавна гледка. Тогавашното градче съвсем нямаше значението, което има сега. На пристанището стояха неколцина безделници. На парахода бяха натоварени само няколко сандъка и пакета, а броят на пътниците, които се качиха на борда не надхвърляше числото три.

Единият от тях беше бял, с висока фигура и изключително здраво телосложение. Имаше толкова голяма и тъмна брада, че от лицето му се виждаха само очите, носът и горната част на бузите. На главата му се мъдреше стара шапка от боброва кожа, чиито косми с течение на времето бяха почти изпадали. Беше направо невъзможно да се определи някогашната й форма — най-вероятното беше да е имала вече всички възможни форми. Облеклото на мъжа се състоеше от панталони и яке от дебел сив ленен плат. В широкия кожен пояс бяха напъхани нож, два револвера и множество малки предмети, така необходими за всеки уестман[3]. Освен това той носеше тежка двуцевна пушка, към чийто приклад беше завързана дълга секира.

След като си плати билета, той хвърли по палубата изпитателен поглед. Добре облечените пътници от каютите, изглежда, не го интересуваха. Тогава погледът му падна върху онези, които бяха прекъснали играта си, за да огледат новопристигналите на борда. Той забеляза Корнъл, но погледът му се отмести веднага, като че изобщо не го бе видял. Ала докато оправяше смъкнатите кончови на високите си ботуши, измърмори:

— Behold![4] Да ме опушат и изядат заедно с подметките, ако тоя не е Червения Бринкли! Дано не ме познае!

Онзи, когото той имаше предвид, също се стъписа, като го видя. Той попита тихичко спътниците си:

— Я погледнете оня чернокос юначага! Познава ли го някой?

На въпроса му отговориха отрицателно.

— Но аз сигурно съм го виждал някъде, и то при не много радостни за мен обстоятелства. Останал ми е някакъв смътен спомен.

— Тогава и той трябва да те познава — обади се някой. — Но погледна към нас, без да ти обърне някакво внимание.

— Хмм! Може би все пак ще се сетя. Или още по-добре ще бъде да го попитам как се казва. Щом чуя името му, веднага ще знам как стоят нещата. Да му предложим един дринк!

— Ами ако откаже?

— Мислиш ли? Това би било позорна обида, както ви е известно. Онзи, на когото отхвърлят предложението за дринк, има в тази страна правото да отговори с ножа или револвера и ако убие противника си, хич никой няма да го е еня.

— Не ми изглежда човек, който би допуснал да му наложат нещо, което не е по вкуса му.

— Pshaw![5] Да се обзаложим ли?

— Да, да, обзаложете се! Който загуби, ще черпи всички по три чаши.

— Нямам нищо против — заяви Корнъл.

— И аз също — каза другият. — Но трябва да се предвидят възможности за реванш. Да направим три облога с три дринка.

— С кого?

— Е, първом с чернобрадия, за когото твърдиш, че го познаваш, без да знаеш всъщност кой е. После с някой от онези джентълмени, зяпащи към брега. Да си изберем онзи юначага, дето изглежда пред другите като великан сред джуджета. И накрая е на ред индианецът, който дойде на борда заедно с момчето си. Или те е страх от него?

Силен всеобщ смях беше отговорът на този въпрос, след което Корнъл каза презрително:

— Аз ли да се страхувам от тази червенокожа мутра? Pshaw! Ако става дума за страх, тогава по-скоро виж великана, срещу когото искаш да ме насъскаш. The devil[6], ама трябва да е страшно як! Но обикновено точно такива гиганти имат най-малко смелост, а и този е облечен толкова изискано, че сигурно е свикнал само с обществото в салоните, но не и с хора като нас. И така, поддържам облога си. По един дринк с всеки от тримата. А сега на работа!

Той изрече последните три изречения толкова високо, че те несъмнено бяха дочути от всички пътници. Всеки американец и всеки уестман познава добре значението на думата дринк, особено когато бъде произнесена с висок и заплашителен тон, както бе сторено от Корнъл. Ето защо погледите на всички се отправиха към него. Явно беше, че той и компанията му са вече полупияни, но никой не се помръдна от мястото си, защото всички очакваха някоя интересна сцена.

Корнъл нареди да напълнят чашите, взе една чаша в ръка, отправи се към чернобрадия и каза:

— Good day[7], сър! Бих желал да ви предложа тази чаша. Разбира се, считам ви за джентълмен, защото аз пия само с действително благородни хора и се надявам, че ще изпразните чашата за мое здраве!

Гъстата брада на Корнъл се разтегли встрани, а после отново се събра, по което можеше да се заключи, че по лицето на непознатия премина усмивка на задоволство.

— Well — отвърна той, — склонен съм да ви направя тази услуга, но преди това бих желал да узная кой ми оказва така изненадващо тази чест.

— Съвсем правилно, сър! Човек трябва да знае с кого пие. Казвам се Бринкли, Корнъл Бринкли, ако нямате нищо против. А вашето име?

— Името ми е Гросър, Томас Гросър, ако ви е угодно. И така, за ваше здраве, Корнъл!

Той изпразни чашата си, при което и другите обърнаха чашите на един дъх. След това върна чашата на Корнъл. Последният се почувствува като победител, огледа го от глава до пети по един презрителен начин и го попита:

— Струва ми се, че името ви е немско. Значи сте проклет дъчман[8], а?

— Не, аз съм немец, сър — отвърна той дружелюбно, без да обръща никакво внимание на неговата грубост. — Вашият „проклет дъчман“ си го запазете за някой друг. При мен не минават тия неща. Благодаря за питието и довиждане!

Той се завъртя рязко на токовете си и бързо се отдалечи, като си мърмореше тихо: „Значи наистина е Бринкли! А пък сега се нарича и Корнъл! Сигурно крои нещо недобро. Ще си държа очите отворени.“

Бринкли беше спечелил първата част от облога, но съвсем не приличаше на победител. Изражението на лицето му се бе променило, то издаваше, че се беше ядосал. Беше се надявал, че Гросър ще му откаже, и тогава той щеше да го накара да пие чрез заплахи. Ала чернобрадият се бе оказал по-умен, първо пи и после заяви открито, че е твърде благоразумен, за да даде повод за някоя свада. Това вбеси Корнъл. Той нареди да напълнят чашите отново и се приближи до своята втора жертва, индианеца.

Заедно с Гросър на борда се бяха качили двама индианци, един по-възрастен и един по-млад, който имаше около петнадесет години. Очебийната прилика в чертите на лицата им издаваше, че са баща и син. Облеклото и въоръжението им бяха дотолкова еднакви, че синът изглеждаше като подмладено копие на бащата.

Двамата носеха кожени индиански панталони, украсени отстрани с ресни. Бяха обути в жълто боядисани мокасини. Не можеше да се види дали носеха някоя ловджийска риза или елек, защото горната част на телата им бе напълно покрита от онези красиви пъстри одеяла, правени от племето зуни[9], които нерядко струваха и повече от шестдесет долара. Черните им коси бяха сресани семпло назад и се спускаха до плещите им, което им придаваше женствен вид. Лицата им бяха овални, с меки черти, а изразът им беше извънредно добродушен, което се подчертаваше още повече от ярката червенина на цинобъра, нанесен върху страните им. Пушките, които държаха в ръцете си, не струваха и половин долар, взети заедно. Изобщо двамата изглеждаха съвършено безобидни и при това тъй странни, че както вече споменахме, предизвикаха смеха на пияниците. Индианците се бяха отдръпнали плахо встрани, като че ли се бояха от хората и се бяха облегнали на голяма дървена каса от дебели дъски, чиято височина и ширина бе около човешки бой. Те седяха там, без да обръщат внимание на нищо, и сега, когато Корнъл се приближи до тях, повдигнаха очи едва когато той ги заговори:

— Ама че жега днес! Или не мислите така, червенокожи момчета, а? В това време, като пийне човек, му става добре. На, вземи старче, излей го в гърлото си!

Индианецът не се помръдна, а отвърна на завален английски:

— Не пие.

— Какво, не искаш да пиеш ли? — избухна собственикът на червената брада. — Това се казва дринк, разбра ли, дринк! Отказът на дринк се приема от всеки истински джентълмен, какъвто съм аз, за кръвна обида, на която се отвръща единствено с ножа. Как се казваш?

— Нинтропан Хауей — отвърна запитаният спокойно и скромно.

— Към кое племе принадлежиш?

— Тонкава.

— Значи си от опитомените червенокожи, които се страхуват от всяка котка, разбра ли, от всяка котка, па ако ще да е и най-малкото котенце! Няма да се церемоня много с тебе. Ще пиеш ли?

— Не пие огнена вода.

Въпреки заплахата на Корнъл тези думи бяха изговорени също така спокойно, както и предишните. Но Корнъл замахна и му залепи звучна плесница.

— Ето ти наградата, червенокож страхливецо! — извика той. — Няма да си отмъщавам по друг начин, защото такъв негодник като тебе стои много по-долу от мен.

Веднага щом рижият удари индианеца, ръката на момчето се мушна под одеялото, очевидно за да извади някакво оръжие, а погледът му се прикова в лицето на баща му, за да види какво ще каже или стори той.

Лицето на индианеца така бе променило израза си, че сега човек почти не можеше да го разпознае. Цялата му фигура изглеждаше някак по-голяма, в очите му проблясваха мълнии и чертите на лицето му се изпънаха и оживиха от внезапно избликнала вътрешна сила. Но той също така бързо сведе поглед, тялото му се сгърчи и лицето му придоби смирен израз.

— Е, какво ще кажеш? — попита Корнъл подигравателно.

— Нинтропан Хауей благодари.

— Толкова ли ти хареса шамарът ми, та ми и благодариш за него? Тогава на̀ ти още един!

Той замахна пак, но удари с ръката си сандъка, на който индианците се бяха облегнали, защото тъкмо в този миг червенокожият светкавично наведе глава. Сандъкът издаде силен кух звук. Но отвътре се дочу най-напред кратко остро ръмжене и фучене, което бързо премина в див ужасен рев, чиито зловещи звуци сякаш разтърсиха целия параход.

Корнъл отскочи няколко крачки назад, изпусна чашата и извика с изплашен глас:

— Heavens![10] Какво е това? Какъв е този звяр в дървената каса? Нима е разрешено такова нещо? Човек може да умре от страх!

Страхът беше завладял и другите пътници. Само на четирима от тях не им трепна окото: на чернобрадия, който се намираше сега най-отпред на носа на парахода, на господина с исполинските размери, когото Корнъл възнамеряваше да покани за третия дринк, и на двамата индианци. Четиримата несъмнено притежаваха голямо самообладание, придобито в безброй опасни приключения.

Ревът беше чут и в каютите. Появиха се няколко дами, които пищяха силно.

— Нищо няма, дами и господа, — извика един доста прилично облечен господин, който току-що бе напуснал кабината си. — Това е само една пантерка, една малка пантерка и нищо повече. Една миличка Felis pardus, само една черна пантерка, господа!

— Какво? Черна пантера ли? — изплака дребно човече с очила, по чиято външност си личеше, че познава дивите животни много по-добре от книгите по зоология, отколкото от личен контакт с тях. — Черната пантера е най-опасният звяр! Тя е по-голяма и от лъва, и от тигъра! Убива от чиста кръвожадност, а не само от глад. На каква възраст е?

— Само на три години, сър, не повече.

— Само? На това „само“ ли му казвате? Та тя е пораснала напълно! Боже мой! И този звяр се намира на борда! Кой носи отговорността?

— Аз, сър, аз — отвърна елегантният непознат и се поклони към всички присъствуващи. — Позволете ми да ви се представя, дами и господа! Аз съм прочутият собственик на менажерии Джонатан Бойлър и от известно време се намирам с моята трупа във Ван Бюрън. Тъй като тази черна пантера бе докарана в Ню Орлиънс за мене, аз тръгнах на път с най-опитния си звероукротител, за да я прибера. Капитанът на този добър кораб ми разреши да натоваря животното срещу висока транспортна такса. При това той постави условието по възможност пътниците да не разберат в чия компания се намират. Затова хранех пантерата през нощта и бог ми е свидетел, че винаги й давах по цяло теле, за да може да се натъпче така, че едва да се движи и да преспива целия ден. Но естествено, че ако се удря по сандъка с юмруци, тя ще се събуди и ще чуете гласа й. Надявам се, че уважаемите дами и господа няма да се сърдят заради присъствието на пантерчето, което с нищо няма да наруши спокойствието им.

— Какво? — обади се очилатият, като гласът му премина във фалцет. — Няма да наруши спокойствието им ли? Да не се сърдят ли? По дяволите, трябва да кажа, че досега от мене наистина никой не е изисквал подобно нещо! Аз да съжителствам на този параход заедно с една черна пантера! Да ме обесят, ако се съглася! Или тя, или аз! Хвърлете звяра във водата! Или свалете сандъка на брега!

— Но, сър, наистина не съществува никаква опасност — увери го менажерът. — Я погледнете колко здрава е касата и…

— Ах, касата — прекъсна го човечето. — И аз мога да разбия тази каса, а какво остава за пантерата!

— Моля, оставете ме да кажа, че вътре в дървената каса се намира желязна клетка, която не може да бъде разбита от десет лъва или пантери.

— Вярно ли е? Покажете ни клетката. Искам сам да се убедя.

— Да, покажете ни клетката, покажете я! Трябва да знаем истинското положение на нещата — извикаха десет, двадесет, тридесет гласа.

Менажерът беше янки и веднага се възползва от случая да припечели нещо от това всеобщо желание.

— С най-голямо удоволствие, с най-голямо удоволствие, — отвърна той. — Но госпожи и господа, съвсем ясно е, че никой не може да види клетката, без да види и пантерата. А това не бих могъл да разреша без известно заплащане. И за да стане рядкото зрелище още по-привлекателно, ще наредя да нахранят животното. Обикновено имаме три вида места: най-добрите струват по един долар, другите са по половин долар, а последните по четвърт долар. Но тъй като тук виждам само дами и джентълмени, аз съм убеден, че предварително ще трябва да премахнем второстепенните и третостепенните места. Или между вас има някой, който би желал да заплати само половин или дори само четвърт долар?

Естествено никой не се обади.

— И така остават само първите места. Моля уважаемите дами и господа да дадат по един долар на човек.

Той свали шапката си и събра парите, докато звероукротителят, когото извика, започна да подготвя зрелището.

Повечето от пътниците бяха янки и като такива се съгласиха изцяло с подобно развитие на нещата. Ако преди това мнозина от тях бяха възмутени от разрешението на капитана да бъде качен на парахода един толкова опасен звяр, сега те бяха бързо успокоени от добре дошлото развлечение по време на скучното пътуване. Дори и дребничкият учен беше преодолял страха си и очакваше спектакъла с голямо нетърпение.

— Слушайте, момчета — обърна се Корнъл към спътниците си, — аз спечелих първия облог, а загубих втория, тъй като червенокожият негодник не пожела да пие. Дотук сме квит. Ще сключим третия облог не за три чаши бренди, а за по един долар — колкото трябва да платим за зрелището. Съгласни ли сте?

Разбира се, че другарите му се съгласиха, защото великанът нямаше вид на човек, който ще се остави току-така да бъде сплашен.

— Добре — рече Корнъл, уверен в победата си поради голямото количество изпито бренди. — Сега само гледайте колко бързо и с какво удоволствие този голиат ще се съгласи да пие с мене!

Той си напълни чашата и се приближи до непознатия. Наистина тялото му имаше исполински размери. Той бе по-висок и по-широкоплещест от чернобрадия, представил се с името Гросър. Беше около четиридесетгодишен. Гладко избръснатото му лице бе силно загоряло от слънцето, неговите мъжествено красиви черти излъчваха смелост, а сините му очи имаха онзи особен, неподлежащ на описание поглед, с който се отличават хората, живеещи там, където хоризонтът е безкраен — моряците и обитателите на пустините или прериите. Беше облечен във фин пътнически костюм и не носеше оръжие. До него стоеше капитанът, слязъл от командния мостик, за да може да наблюдава спектакъла с пантерата.

Корнъл се приближи, застана широко разкрачен пред третата си „жертва“ и каза:

— Сър, предлагам ви този дринк. Надявам се, че няма да откажете да ми се представите, тъй като съм истински джентълмен.

Мъжът му хвърли учуден поглед, след което се обърна, за да продължи разговора си с капитана, прекъснат от този нахален тип.

— Охо! — извика Корнъл. — Да не би да сте глух или не искате да ме чуете? Не ви съветвам да вършите последното, защото не се шегувам, ако някой откаже да пие с мен. Ще ви посъветвам да си вземете добър пример от случилото се с индианеца!

Великанът повдигна леко рамене и се обърна към капитана:

— Нали чухте какво ми каза този момък?

— Да, сър, чух всяка дума — кимна запитаният.

— Well, значи сте ми свидетел, че не съм го викал.

— Какво? — разгневи се Корнъл. — Момък ли ме нарекохте? И отказвате да пиете с мене? Да не би да искате да споделите участта на индианеца, когото…

Но той не можа да продължи, защото в същия миг получи такъв силен удар от исполина, че падна на земята, тялото му се изпързаля няколко метра и накрая се претърколи. Той остана да лежи на палубата известно време като зашеметен, но след това бързо скочи на крака, измъкна ножа си, вдигна високо ръка и се нахвърли върху едрия човек.

Исполинът го очакваше спокойно, с пъхнати ръце в джобовете на панталона си, сякаш не го заплашваше ни най-малка опасност, просто като че ли Корнъл изобщо не съществуваше. Корнъл изрева:

— Куче, мене ли ще удряш? Ще ти струва проливане на кръв, и то на твоята!

Капитанът понечи да се намеси, но великанът го спря с енергично движение на главата и когато Корнъл се приближи на около две крачки от него, той вдигна десния си крак и го посрещна с такъв ритник в стомаха, че Корнъл отново се намери на земята и се претърколи няколко пъти.

— Е, ама вече стига, иначе… — извика голиатът заплашително. Но Корнъл отново се изправи, тикна ножа обратно в пояса, измъкна от там един от пистолетите си и като изрева от ярост, се опита да го насочи към своя противник. Но последният извади дясната си ръка от джоба, където бе имал скрит револвер.

— Хвърли пистолета! — заповяда той и насочи дулото на малкото си оръжие към дясната ръка на противника си. Последваха един, два, три слаби, но остри гърмежа… и Корнъл извика и изпусна пистолета.

— Така, момко! — каза великанът. — Известно време няма да можеш да раздаваш шамари, когато някой откаже да пие от чашата, в която си завирал бъбривата си муцуна. А ако все още искаш да научиш името ми, то…

— Нека бъде проклето! — пенеше се Корнъл. — Не ща и да го чуя. Но ти ми трябваш и ще те пипна. Напред, момчета, дръжте го, go on![11]

Сега стана ясно, че тези негодници бяха организирана банда, в която важеше принципът „един за всички, всички за един“. Те извадиха ножове от поясите си и се нахвърлиха към великана. Той обаче пристъпи с единия си крак напред, вдигна ръце и извика:

— Хайде да видим дали ще посмеете да посегнете на Олд Файерхенд!

Произнасянето на това име оказа светкавично въздействие.

Корнъл, който беше стиснал ножа със здравата си лява ръка, извика уплашено:

— Олд Файерхенд! По дяволите, това е съвсем неочаквано! Защо не ни казахте името си по-рано?

— Нима може само името да отърве един джентълмен от грубиянщината ви? Махайте се оттук, стойте спокойно в някой ъгъл и не ми се мяркайте повече пред очите, иначе ще ви очистя всичките!

— Well, друг път пак ще си поговорим!

Корнъл се обърна и се отдалечи с кървяща ръка към предната част на кораба. Неговите хора го последваха като пребити кучета. Насядаха встрани от другите, превързаха ръката на предводителя си, разговаряха от време на време тихо помежду си и отправяха към прочутия ловец погледи, които в никой случай не можеха да се нарекат приятелски, затова пък издаваха голямото им страхопочитание към него.

Но това известно име не бе направило впечатление само на тях. Едва ли имаше някой измежду пасажерите, който да не беше чувал нещо за този смел мъж, чийто живот изцяло бе преминал в опасности и приключения. Капитанът му подаде ръка и му каза с най-любезния тон, на който беше способен един янки:

— Но, сър, защо не ми казахте кой сте? Щях да ви отстъпя собствената си каюта. Бога ми, голяма чест е за „Догфиш“ че кракът ви стъпи на палубата му. Защо си послужихте с друго име?

— Казах ви истинското си име. Олд Файерхенд[12] е име, което ми е дадено от уестманите, защото огънят от пушката ми в моите ръце е смъртоносен.

— Чувал съм, че винаги улучвате целта си.

— Pshaw! Всеки добър уестман може да стреля като мене. Но вие видяхте ползата от едно известно бойно име. Ако моето име не беше толкова популярно, сигурно щеше да се стигне до сбиване.

— Но вие нямахте никакви шансове срещу толкова много противници!

— Така ли мислите? — попита Олд Файерхенд и по устните му пробягна усмивка. — Води ли се схватката само с ножове, не ме е страх. Сигурно щях да се държа, докато вашите хора се бяха намесили.

— Да, те нямаше да закъснеят да сторят това. Но какво да правя сега с тези вагабонти? Аз съм господар и съдия на палубата на моя кораб. Да ги окова ли?

— Не.

— Да ги сваля ли на брега?

— И това не. Сигурно не бихте желали да правите този курс с вашия параход за последен път, нали?

— Разбира се, че и през ум не ми минава! Смятам още дълги години да плавам нагоре-надолу по стария Арканзас.

— Е, тогава се пазете да не си навлечете отмъщението на тези хора! Те са в състояние да се прикрият някъде по брега и да ви изиграят някой номер, който може да ви струва не само парахода, а дори и живота.

Сега Олд Файерхенд забеляза чернобрадия, който се беше приближил и стоеше настрани. Погледът му, отправен към ловеца, издаваше желанието му да говори с него.

— С мене ли искате да говорите, сър? — попита го Олд Файерхенд и направи няколко крачки към него. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ми разрешите да ви стисна ръката, сър — отвърна немецът. — Това е единствената ми молба. После ще бъда удовлетворен и ще си отида, без да ви досаждам повече. Но през целия си живот няма да забравя този час.

Откритият му поглед и тонът, с който изрече тези думи, показваха, че той говори от сърце. Олд Файерхенд му подаде десницата си и попита:

— Докъде ще пътувате с този кораб?

— С този кораб ли? Само до форт Гибсън, а после продължавам с лодка. Опасявам се, че вие, комуто не липсва смелост, сте ме взели за страхливец, понеже приех да пия с този така наречен Корнъл.

— О, не. Мога само да ви похваля, че бяхте толкова разумен. Едва после, когато удари индианеца, реших да му дам един добър урок.

— Дано да се поучи от него. Впрочем щом му осакатихте дясната ръка, с него е свършено като уестман. Но не знам какво да мисля за червенокожия. Държа се като истински страхливец, но когато изрева пантерата, той ни най-малко не се изплаши. Никак не мога да си обясня тези неща.

— Нищо, аз ще ви ги обясня. Никак не ми е трудно. Познавате ли индианеца?

— Чух името му, когато го каза. Беше някаква дума, от която човек може да си изкълчи езика. Беше ми невъзможно да я запомня.

— Защото той си послужи с родния език. Не искаше Корнъл да разбере с кого си има работа. Името му е Нинтропан Хауей, а синът му се казва Нинтропан Хомош; това ще рече Голямата мечка и Малката мечка.

— Нима е възможно? Наистина съм чувал за тях твърде често. Тонкавите са се изродили, само двете Мечки са запазили бойния дух на прадедите си и бродят из планините и прериите.

— Да, двамата си ги бива. Не видяхте ли как синът сграбчи под одеялото ножа или томахока?[13] Едва след като забеляза безизразното лице на баща си, той се отказа да изпълни отмъщението веднага. Ще ви кажа, че за този вид индианци понякога е достатъчно един-единствен поглед, докато ние, белите, се нуждаем от дълги речи. От момента, в който Корнъл удари индианеца в лицето, неговата смърт е само въпрос на време. Двете Мечки няма да изпуснат следите му, докато не го очистят. Но след като вие споменахте името си, разбрах, че сте немец. Значи сме сънародници.

— Как, нима сте немец, сър? — попита Гросър учудено.

— Да, истинското ми име е Винтер. И аз ще попътувам още с този параход и ние все ще намерим възможност пак да си поприказваме. Отскоро ли сте в Запада?

— Е — отвърна брадатият скромно, — вече доста длъжко съм тука. Името ми е Томас Гросър, но тук обикновено се изпуска фамилното име, от Томас става Том и понеже имам такава голяма брада, са ме кръстили Черния Том.

— Как? Какво? — извика Олд Файерхенд. — Вие сте Черния Том, прочутият рафтър[14]?

— Казвам се Том и съм рафтър, но се съмнявам, че съм прочут. Но, сър, Корнъл не бива да научи името ми, защото по него би могъл да ме разпознае.

— Значи вече сте имали работа с него?

— Да, малко. Ще ви разкажа и за това. Не го ли познавате?

— Днес го виждам за първи път, но ако остане по-дълго време на борда, ще трябва да го наблюдавам по-внимателно. И с вас трябва да се запозная по-добре. Тъкмо вие сте човекът, който ми е необходим. Ако вече нямате нещо друго предвид, бихте могли да ми свършите добра работа.

— А-а — започна Том, като гледаше замислено в пода, — честта да бъда с вас е много по-ценно нещо от всичко друго. Наистина аз съм заедно с група рафтъри, които дори ме избраха за техен предводител. Но ако ми дадете време да ги уведомя, въпросът ще се реши много лесно. Но я вижте! Изглежда, че зрелището скоро ще започне.

Менажерът беше наредил в няколко редици сандъци и пакети и сега приканваше публиката с помпозни фрази да заеме местата си. Хората насядаха. И екипажът, с изключение на заетите в момента хора, получи разрешение да гледа зрелището. Корнъл и хората му не се появиха, желанието им да видят пантерата се бе изпарило.

Никой не попита двамата индианци дали имат желание да погледат. Собственикът на животното не желаеше в никой случай да бъде упрекнат, че е допуснал двама индианци сред дами и господа, всеки от които е заплатил по един долар. И така двамата стояха надалеко и като че ли не обръщаха внимание нито на публиката, нито на клетката, но от скритите им бързи погледи не отбягваше нищо.

Публиката седеше пред все още неотворената дървена каса. Повечето зрители нямаха представа как изглежда черната пантера. Животните от рода на котките, които обитават Новия свят, са значително по-малки и безопасни, отколкото хищниците в Стария свят. Например гаучото лови ягуара, наричан още „американски тигър“, с ласо и го влачи след коня си. Но той никога не би поел подобен риск с един бенгалски тигър. А американският лъв, пумата, бяга от хората дори когато я измъчва глад. Така че повечето зрители очакваха да видят някакъв хищник не по-висок от половин метър и не особено опасен. И сега, когато предната страна на дървената каса беше махната и съзряха пантерата, те зяпнаха с уста.

Пантерата бе стояла на тъмно от Ню Орлиънс. Касата бе отваряна само през нощта и сега тя виждаше дневната светлина за първи път от дълго време. Светлината я заслепи. Пантерата затвори очи и остана да лежи известно време опъната в цялата си дължина. После леко отвори очи; щом забеляза седящите пред нея хора, тя мигновено се изправи и нададе такъв рев, че повече от зрителите наскачаха, готови да побягнат.

Да, това беше напълно пораснал великолепен екземпляр, поне един метър висок и около два дълъг, без да се има предвид опашката. Тя разтърси железните пръчки на клетката с предните си лапи с такава сила, че цялата клетка се заклати. Същевременно оголи страшните си зъби.

— Дами и господа — започна да обяснява менажерът, — родината на черната разновидност на пантерата са Зондските острови. Но тези животни са дребни. Истинската черна пантера, която е твърде рядка, живее в Северна Африка, по границата на Сахара. Тя е силна като лъва, но е далеч по-опасна от него и може спокойно да сграбчи с челюстите си цяло говедо и да го отнесе. Ще имате възможност да видите на какво са способни зъбите й веднага, защото започваме да я храним.

Звероукротителят донесе половин овца и я сложи пред клетката. Щом съзря месото, пантерата като че ли полудя. Започна да скача насам-натам, да фучи и да реве така силно, че по-страхливите зрители се отдръпнаха още по-назад.

Един негър, който работеше в машинното отделение на парахода, не бе могъл да устои на любопитството си и се беше промъкнал на палубата да погледа. Капитанът го видя и му заповяда да се върне и да продължи работата си. След като чернокожият не се подчини веднага, капитанът сграбчи края на едно корабно въже и го удари. Негърът се отдалечи бързо, но при люка, водещ към машинното отделение, се спря и се закани на капитана с юмрук. Понеже вниманието на зрителите бе погълнато изцяло от пантерата, те не забелязаха тази сцена. Но Корнъл видя всичко и каза на спътниците си:

— Струва ми се, че този нигър[15] не изпитва особено приятни чувства към капитана. Ще трябва да се позанимаем с него. Няколко долара вършат чудеса сред чернокожите.

В този момент кокалестият звероукротител промуши месото в клетката между железните пръчки, огледа зрителите с изпитателен поглед и каза тихо на господаря си няколко думи. Последният поклати нерешително глава. Звероукротителят продължи да го убеждава в нещо и изглежда, че разсея съмненията му, защото собственикът на животното кимна най-после в знак на съгласие и заяви на висок глас:

— Дами и господа, вече ви казах, че имате невиждано щастие. Никой още не е видял укротената черна пантера, поне не у нас, в Щатите. През време на тримесечния си престой в Ню Орлиънс моят звероукротител се е позанимавал с пантерата и сега ми заяви, че би могъл за първи път пред публика да влезе в клетката при звяра и да седне до него, в случай че получи подходящо възнаграждение.

Пантерата се беше нахвърлила върху месото и зъбите й трошаха костите леко, сякаш бяха от картон. Тя така се беше съсредоточила в храненето си, та човек можеше да си помисли, че не би било чак толкова опасно да се влезе в клетката тъкмо в този момент.

Обади се не някой друг, а доскоро така уплашеният дребен учен, който извика възторжено:

— Чудесно, сър! Това е просто виртуозен номер, за който човек си заслужава да плати. Колко иска този човек?

— Сто долара, сър. Опасността, която го грози, не е никак малка, защото животното е само полуопитомено.

— Аха! Е, аз не съм богат, но давам пет долара. Мешърс[16], кой ще прибави още нещо?

Обадиха се толкова много хора, че сумата беше събрана бързо. Всички искаха да се насладят на зрелището докрай. Дори и капитанът бе обхванат от възбуждение и започна да сключва облози.

— Сър — предупреди го Олд Файерхенд, — не правете подобна грешка! Моля ви да забраните това безумие. Тъкмо защото този човек счита животното за полуопитомено, сте задължен да се обявите против.

— Да се обявя против ли? — засмя се капитанът. — Pshaw! Да не би да съм баща или майка на звероукротителя? Тук, в тази благословена страна, всеки има правото да рискува кожата си както му е изгодно. Ако бъде изяден от пантерата — е, това ще засяга само него и пантерата, но не и мене. И тъй, джентълмени, аз твърдя, че този човек няма да излезе от клетката така здрав и читав, както ще влезе в нея, и залагам сто долара. Кой ще приеме облога ми? Звероукротителят ще получи допълнително десет процента от печалбите.

Примерът му наелектризира публиката. Сключиха се облози за значителни суми и се оказа, че ако звероукротителят успее в рискованото си начинание, ще спечели накрая към триста долара.

Не беше уточнено дали звероукротителят ще влезе в клетката въоръжен, или не. Той донесе своя бич, в чиято дръжка имаше поставен експлозивен патрон. Ако животното го нападнеше, беше необходимо само да му нанесе силен удар и щеше да го умъртви моментално.

— Нямам много голямо доверие в този камшик — каза Олд Файерхенд на Черния Том. — По-полезен би бил някакъв фойерверк, защото ще изплаши животното, без да го убие. Ще го похваля за рискованата му постъпка, но едва когато всичко мине добре.

В това време звероукротителят се обърна към публиката с няколко думи, а после се отправи към клетката. Най-напред махна тежкото резе и после бутна встрани тясната решетка, която служеше за врата и бе висока около пет стъпки. За да влезе вътре, той трябваше да се наведе. При това беше принуден да използва и двете си ръце, за да придържа вратата, и едва след като се озовеше вече вътре, можеше да я затвори отново; ето защо той стисна камшика между зъбите си и макар и за кратко време се оказа беззащитен. Наистина вече беше влизал многократно в клетката при животното, но при съвсем други обстоятелства. Тогава пантерата не бе стояла дни наред в тъмнината, не бе имало толкова много хора наблизо, нито пък такъв шум от параходната машина и от колелата, които биеха водната повърхност. Всичко това не беше предвидено нито от менажера, нито от звероукротителя и, скоро всички видяха последиците.

Щом пантерата чу шума от отварящата се решетка, тя се обърна. Тъкмо когато звероукротителят подаде глава в клетката, последва неимоверно бързо движение от страна на хищника, просто едно светкавично стрелване и главата на звероукротителя, изпуснал от устата си бича, се оказа в устата на звяра, който за секунда я разтроши и превърна в каша.

Крясъците, разнесли се в този миг пред клетката, бяха неописуеми. Всичко живо наскача и се разбяга с неистови писъци. Останаха само трима: менажерът, Олд Файерхенд и Черния Том. Менажерът се опита да затвори вратата на клетката, но се оказа невъзможно, тъй като трупът се намираше наполовина вън. След това понечи да хване мъртвеца за краката и да го издърпа навън.

— Недейте за бога! — извика Олд Файерхенд. — Така ще излезе и пантерата. Напъхайте тялото вътре, вече няма значение — той е мъртъв. Поне ще затворите вратата!

Пантерата се бе изтегнала до обезглавения труп. По покритата й с кървави лиги муцуна се виждаха парченца от кости; беше втренчила искрящите си очи в своя господар. Сега, изглежда, разгада намерението му, защото изрева ядовито и пропълзя върху трупа, като по този начин го затисна с тежестта на тялото си. Главата й се бе приближила до вратата само на няколко сантиметра.

— Бягайте, бягайте! Ще излезе! — извика Олд Файерхенд. — Том, дайте ми пушката си! Пушката! Револверът само ще я раздразни.

От момента, когато звероукротителят бе прекрачил клетката бяха изминали десетина секунди. Цялата палуба се покри с безразборно бягащи и викащи от страх пътници. Вратите към каютите се задръстиха. Хората се криеха зад бъчви и сандъци, а после отново изскачаха, защото им се струваше, че не са на достатъчно сигурно място.

Капитанът изтича към командния мостик и се закатери нагоре, като взимаше по три-четири стъпала наведнъж. Олд Файерхенд го последва. Менажерът избяга зад клетката, а Черния Том се спусна да донесе пушката си. Докато тичаше, се сети, че беше завързал секирата си за карабината, и в момента не можеше да я използва. Той грабна пушката от ръцете на стария индианец.

— Аз стрелям сам — обади се индианецът и протегна ръка за оръжието си.

— Остави ме! — извика брадатият. — Във всеки случай стрелям по-добре от тебе!

Той се обърна към клетката. Пантерата току-що беше излязла от нея, вдигна глава и изрева. Черния Том се прицели и дръпна спусъка. Изстрелът изтрещя, но куршумът не улучи. Том грабна пушката на младия индианец, и пак стреля по животното, но… със същия неуспех.

— Лошо стреля. Не познава пушка — обади се Голямата мечка с такова спокойствие, като че ли се намираше на сигурност във вигвама си и печеше месо.

Немецът не обърна внимание на думите му. Захвърли пушката и изтича към носа на кораба, където се бяха разположили хората на Корнъл. Тези джентълмени не бяха показали особено желание да опитат силите си срещу пантерата, а бързо се бяха изпокрили.

Но ето че в близост до командния мостик се разнесе ужасяващ вик. Една жена се опитваше да потърси на него спасение. Пантерата я забеляза, сниши се към земята и после се насочи към нея с огромни скокове. Жената беше стигнала вече подножието на стълбата, когато Олд Файерхенд се намираше на петото или шестото стъпало. Той бързо я сграбчи, изтегли я до себе си, а после силните му ръце я издигнаха до капитана, който я пое. Всичко стана за не повече от две секунди, но пантерата се намираше вече до стълбата. Тя сложи предните си лапи на едно от стъпалата и сви тялото си, за да се хвърли мълниеносно нагоре върху Олд Файерхенд. Ловецът я ритна с всичка сила по муцуната и изстреля останалите три куршума от револвера си в главата й.

Този начин на отбрана бе всъщност доста смешен. Не можеш да спреш една черна пантера само с ритник и няколко револверни куршума, големи колкото едри грахови зърна, но Олд Файерхенд просто не разполагаше с по-ефикасни средства за защита. Той беше убеден, че сега животното ще го сграбчи, но това не стана. Останала в същото положение, с опрени предни лапи на стъпалата, пантерата изви бавно глава встрани, като че ли искаше да измисли нещо по-умно. Дали изстреляните в нея от такава близост куршуми не я бяха зашеметили в известна степен, макар че едва ли бяха проникнали на повече от милиметър в здравия й череп? Или пък ритникът по чувствителния й нос е бил толкова болезнен? Така или иначе тя отвърна погледа си от Олд Файерхенд и го насочи към предната палуба, където беше застанало съвсем неподвижно около тринадесетгодишно момиче, сякаш вкаменено от страх. Светлите му, биещи на очи дрехи веднага привлякоха вниманието на пантерата. Тя свали лапите си от стъпалата, обърна се и се стрелна към момичето, правейки скокове, дълги по няколко метра.

Всички, които наблюдаваха тази сцена, извикаха или изреваха, но никой не можеше да помогне. Никой ли? Все пак се намери един, и то този, от когото най-малко очакваха такава смелост и присъствие на духа — младият индианец.

Той и баща му се намираха на около десетина крачки от момичето. Щом забеляза страшната опасност, в очите му припламна огън. Огледа се наляво и надясно, като че ли търсеше начин за спасение, после захвърли пъстрото одеяло от раменете си и извика на баща си на езика на тонкавите:

— Тиакайтат, шай шойана — стой тук, ще плувам!

С два скока той се озова при момичето, хвана го за колана, пристегнат на талията му, покатери се с него по релинга, където се забави за миг, за да се огледа. Пантерата бе вече съвсем наблизо и тъкмо се готвеше за последния скок. Лапите на животното едва се бяха отделили от дъската на палубата, когато младият индианец скочи от релинга в реката, насочвайки скока си встрани, за да не се озове във водата в непосредствена близост до пантерата. Реката го погълна заедно със момичето. В същото време пантерата прелетя над релинга и падна във водата, защото силата на скока й беше много голяма и тя не съумя да се задържи.

— Стоп, стоп на място! — изкомандва капитанът в рупора към машинното отделение, без да губи присъствие на духа. Беше даден заден ход, параходът спря и витлото му заработи само с такава сила, която го задържаше на едно място, противодействувайки на течението.

Тъй като опасността за пътниците беше преминала, те побързаха да се измъкнат от всевъзможните си скривалища и да изтичат към парапетите на борда. Бащата на момичето извика силно:

— Давам хиляда долара за спасяването на дъщеря ми, две хиляди… три хиляди… пет хиляди!

Никой не го слушаше. Всички се бяха надвесили над реката, за да могат да видят какво става в реката. Пантерата, един великолепен плувец, се държеше над водата с широко разперени лапи и се оглеждаше за плячката си — напразно.

— Удавили са се, попаднали са под колелото! — вайкаше се бащата и скубеше косата си с две ръце.

Но ето че откъм другия борд се разнесе гръмкият глас на стария индианец:

— Нинтропан Хомош бил умен! Плувал под кораб, да не го види пантерата! Тук долу е!

Всичко живо се затича към щойерборда[17] и капитанът заповяда да хвърлят във водата въжетата. Наистина долу, съвсем близо до корабната стена, плуваше бавно по гръб Малката мечка, сложил припадналото момиче напреко през тялото си. Въжетата бяха спуснати бързо във водата. Момчето завърза едно от тях под мишниците на момичето, а самото то се изкатери пъргаво по другото въже.

Посрещнаха го с бурни овации, но то се отдалечи гордо, без да каже нито една дума. Само когато минаваше покрай Корнъл, който също беше видял цялата сцена, то се спря и каза високо, за да го чуят всички:

— Страхува ли се тонкава и от най-малката крастава котка? Корнъл избяга с всички негови двадесет герои, но тонкава привлякъл голямо чудовище върху себе си, за да спаси момиче и пътници. Корнъл скоро чуе още повече за тонкава!

Спасеното момиче бе изтеглено с въжето и отнесено в една каюта. Но ето че лоцманът протегна ръка към бакборда[18] и извика:

— Вижте пантерата, вижте сала!

Отново всички се втурнаха към другата страна, където пред очите им се разигра нова, не по-малко вълнуваща драма. Досега никой не беше забелязал малкия сал, направен от клони и тръстика, на който седяха двама души и се мъчеха да се доближат до кораба откъм десния бряг на реката. Те гребяха с импровизирани гребла, набързо приготвени от отсечени клони. Единият от тях беше юноша, а другият пък приличаше на жена, облечена твърде странно. Главата й бе покрита с някакво подобие на стара качулка, под която се виждаше пълно червенобузесто лице с две малки очички. Тялото се намираше в някакъв широк чувал или нещо подобно, чиято кройка и фасон сега никой не можеше да определи, тъй като тази персона не стоеше, а седеше. Черния Том бе застанал до Олд Файерхенд и го попита:

— Сър, познавате ли тази жена?

— Не. Нима е толкова прочута, че трябва да я познавам?

— Да, прочута е, но всъщност не е жена, а мъж, прериен ловец и трапер. А ето че идва и пантерата. Сега ще видите какво може да стори една жена, която е мъж.

Той се наведе над релинга и извика:

— Ало, Лельо Дрол, внимавай! Иска да те изяде!

Салът беше стигнал на около петдесет крачки от парахода. Пантерата бе плувала досега насам-натам покрай кораба, търсейки плячката си. Сега тя забеляза сала и се насочи към него. Седналата на сала мнима жена вдигна глава към палубата, позна човека, който й беше извикал, и отвърна с висок фалцет:

— Good luck[19], ти ли си, Том? Много се радвам да те видя, щом трябва! Що за добиче е това?

— Черна пантера, която скочи от борда. Гледайте да изчезнете! Бързо, бързо!

— Охо, Леля Дрол не бяга от никого, няма да избяга и от някаква си пантера, ако ще да е и черна, и синя или зелена. Може ли да застреляме животното?

— Разбира се! Но няма да успеете. Собственост е на една менажерия и е най-опасният хищник в целия свят. Бягайте към другата страна на кораба.

Палячото на сала, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да си играе с пантерата на гоненица. Той работеше с крехкото гребло наистина майсторски и успяваше да й избяга с учудваща сръчност. Докато гребеше, извика с пискливия си глас към кораба:

— Ще се справя, драги Том. Къде е необходимо да се улучи подобно създание, щом трябва?

— В окото — отвърна Олд Файерхенд.

— Well! Тогава да оставим този воден плъх да се приближи.

Той прибра греблото и взе пушката, която лежеше до него. Пантерата и салът се приближаваха бързо един към друг. Хищникът гледаше неприятеля си с широко отворени немигащи очи. Траперът се прицели бързо и даде два изстрела. След това за секунда хвърли пушката, грабна веслото и загреба в обратна посока. Пантерата беше изчезнала. Там, където всички я видяха за последен път, се образува водовъртеж, който сочеше мястото на предсмъртната й борба. После я видяха да изплува на повърхността на реката далече надолу по течението, мъртва, безжизнена: трупът й бе понесен за броени секунди от течението, след което отново потъна.

— Майсторски изстрел! — извика Том от палубата и всички пътници го подкрепиха с въодушевление, само менажерът мълчеше, защото бе разстроен от загубата на звероукротителя и скъпата пантера.

— Бяха два изстрела — отвърна загадъчната фигура от сала. — За всяко око по един. Закъде плава този параход, щом трябва?

— Дотам, докъдето ще има достатъчно вода — отвърна капитанът.

— Искаме да се качим на борда, та и затова направихме този сал на брега. Ще ни вземете ли?

— Можете ли да си платите билета, мадам или сър? Наистина не знам дали да се обръщам към вас с „мадам“, или „сър“.

— Обръщайте се с „лельо“, сър. Аз съм Леля Дрол, разбрахте ли, щом трябва? А що се отнася до билета, имам обичай да заплащам със суха пара и дори с чисти златни зърна.

— Тогава идвайте на борда! Трябва час по-скоро да се махаме от това злополучно място.

Спуснаха въжената стълба. Най-напред се изкачи момчето, което също бе въоръжено с карабина, после неговият спътник сложи пушката си на рамо, стана, хвана стълбата с ръце, отблъсна сала с крак и се покатери до палубата със сръчността на катеричка, посрещнат от всички с широко опулени очи и учудени погледи.

Бележки

[0] Мястото, където се развива действието на романа, е така нареченият Див запад, районите западно от Мисисипи, а времето на събитията — началото на седемдесетте години от миналия век. — Бел.нем.изд.

[1] Догфиш (англ.) — акула. — Б.пр.

[2] Well (англ.) — добре, да, хмм. — Б.пр.

[3] уестмани — така Май нарича опитните ловци, трапери и авантюристи в Запада („нецивилизованите“ райони в САЩ през XIX в., западно от река Мисисипи). — Б.пр.

[4] Behold! (англ.) — Я виж! — Б.пр.

[5] Pshaw! (англ.) — означава пренебрежение, неодобрение. — Б.пр.

[6] The devil! — по дяволите — Б.пр.

[7] Good day — добър ден! — Б.пр.

[8] Дъчман — презрително прозвище за немците в САЩ. — Б.пр.

[9] зуни — северноамериканско индианско племе, живеещо в щата Аризона, от което сега са останали около 2500 души. — Б.пр.

[10] Heavens — небеса! — Б.пр.

[11] Go on! (англ.) — хайде! — Б.пр.

[12] Олд Файерхенд (англ.) — Огнената ръка. — Б.пр.

[13] Томахок (инд.-англ.) — бойна брадва у индианците с различна форма. — Б.пр.

[14] Рафтъри (англ.) — дървари, които свличали дървения материал със салове. — Б.пр.

[15] Нигър — презрително наименование на негрите в САЩ. — Б.пр.

[16] Мешърс — съкращение от френската дума „messieurs“ (господа). — Б.пр.

[17] Щойерборд (нем.) — дясната страна на плавателен съд. — Б.пр.

[18] Бакборд (хол.) — лявата страна на плавателен съд. — Б.пр.

[19] Good luck (англ.) — израз на удивление. — Б.пр.