Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Geist des Llano Estacado, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Сред лешояди

Избрани произведения, том 12

Издателство „Отечество“, 1993

Unter Geiern (Band 35)

История

  1. — Отделяне като самостоятелен текст, беше при № 3435

1. глава
Блъди Фокс

Двама мъже, един бял и един негър, яздеха покрай потока. Белият беше облечен твърде странно. Носеше индиански мокасини и кожени панталони, а заедно с тях и някакъв страшно избелял и протъркан фрак с високи маншети, който някога с бил тъмносин. Имаше дебели подплънки на раменете и добре излъскани месингови копчета. Дългите му поли висяха от две i с страни на коня като крила. На главата на ездача се мъдреше грамадна черна дамска шапка за езда, украсена с едно жълто боядисано изкуствено щраусово перо. Това дребно, слабичко човече беше въоръжено с двуцевна карабина, която носеше па рамо, с един нож и два револвера, за гъкна ги в колана му. Освен това по колана се виждаха няколко торбички, предназначени навярно за мунициите му, както и за най-различни други необходими дреболии. Сега обаче те изглаждаха полупразни.

Негърът беше висок и широкоплещест. Той също носеше мокасини и светли панталони от калико. Но към облеклото на долната част от тялото никак не подхождаше облеклото от кръста нагоре — то се състоеше от военна куртка па някакъв френски кавалерийски офицер. Сигурно тази дреха бе достигнала до Мексико по време на френското нахлуване в тази страна, а после по някакви неведоми пътища беше попаднала погрешно на гърба на чернокожия. Куртката бе твърде къса и твърде тясна за огромния негър. Тя не можеше да се закопчава, тъй че се виждаха широките голи гърди на ездача, който може би не носеше никаква риза само затова, защото тук, в Запада, няма нито перачки, нито гладачки. Но пък в замяна на това около врата му имате голяма кърпа на червени и бели квадратчета, вързана отпред на грамадна джувка. На главата си не носете танка, за да могат хората да се възхищават на неговите безбройни мънички къдрици, блестящи от мазнина, изкусно подредени о т самия него. Този човек беше въоръжен също с двуцевка, освен това с нож, с байонет, попаднал му кой знае откъде, и кавалерийски пистолет, чиято рождена година несъмнено се губеше нейде в далечното минало.

И двамата имаха добри коне. По вида на жребците си личеше, че през този ден бяха изминали дълъг път, но въпреки това все още крачеха толкова мощно и бодро, сякаш носеха ездачи те си само няколко часа. Бреговете на потока бяха покрити със зеленина, ала само донякъде. Извън една определена граница вирееше само суха юка, месесто агаве и бизонова трева, чиито листа и стебла могат да устоят на всяка суша.

— Лоша местност! — обади се белият. — На север ни беше по-добре. Нали, Боб?

— Да — потвърди запитаният, — масса Франк имат право. Тук не много харесва на масер Боб. Дано само скоро стигнат Холмърс Хоум, защо масер Боб гладен като кит, кой гълта къщи.

— Китът не може да погълне къща — обясни Франк на чернокожия, — защото има много тясна глътка.

— Тогава нека широко разтварят глътка, както разтваря Боб, кога яде! Колко път още до Хелмърс Хоум?

— Не знам точно. По описанието, кос го ни дадоха днес рано сутринта, трябва скоро да достигнем целта си. Но я виж, оттам не се ли задава някакъв конник?

Франк посочи надясно отвъд потока. Боб спря коня, сложи длан над очите си, за да ги засенчи от лъчите на ниско спусналото се на запад слънце, отвори широко уста по своя си маниер, сякаш така можеше да вижда още но-добре, и след малко отговори:

— Да, съм някакъв ездач, малък човек на голям кон. Той идват насам към масер Боб и масса Франк.

Ездачът, за когото ставаше въпрос, се приближаваше в бърз тръс, но не се беше насочил точно към двамата, а, изглежда, имаше намерение да пресече пътя им на известно разстояние пред тях. Нищо в поведението му не издаваше, че ги с забелязал.

— Голям чудак! — измърмори Франк. — Та нали човек се радва когато срещне някого тук, в Дивия запад. А тоя, изглежда, хич не държи да се запознае с нас. Или с някой мизантроп, или пък съвестта му не с чиста.

— Да му извикат ли масер Боб?

— Извикай му! Много по-скоро ще чуе твоята ерихонска тръба, отколкото моя зефирен гласец.

Боб сложи дланите си около устата и изрева:

— Ехей, ехей! Стой, чакат! Защо бягат от масер Боб?

Наистина негърът имаше такова гласище, което можеше да възкреси и мъртвите. Ездачът дръпна юздите на коня си. Двамата побързаха да го настигнат.

Щом го наближиха, разбраха, че пред тях се намираше не някой дребен на ръст мъж, а юноша, оставил съвсем наскоро момчешките години зад себе си. Беше облечен изцяло в дрехи от кожата на женски бизон, също като калифорнийските каубои. Всички шевове бяха украсени с ресни. На главата си носеше широкополо сомбреро. Вместо колан около кръста му бе увит ешарп от червена вълна, чиито краища висяха от лявата му страна. В ешарпа бяха втъкнати ловджийски нож и два пистолета, чиито дръжки бяха украсени със сребро. Напреки върху коленете си държеше тежка кентъкийска двуцевка, а отпред от двете страни на седлото бяха прикрепени но мексикански маниер защитни парчета кожа, които предпазваха краката от попадения на стрели и удари на копие.

Лицето му беше силно загоряло от слънцето и въпреки младостта му — загрубяло от дъжд и вятър. От горния ляв ъгъл на челото му та чак до дясното око преминаваше напреки кървавочервен белег, широк два пръста. Това му придаваше изключително войнствен вид. И изобщо той никак не правеше впечатление на някой неопитен младок. Ръката му държеше тежка та карабина с лекота, сякаш беше паче перо, тъмните му очи оглеждаха двамината с открит и ясен поглед. Той седеше на коня си гордо и сигурно, съвсем като възрастен мъж.

— Good day, my boy![1] — поздрави Франк. — Познаваш ли тази местност?

— Rather — горе-долу — отвърна ездачът с леко иронична усмивка, може би защото го бяха нарекли „момче“.

— Знаеш ли къде се намира Хелмърс Хоум?

— Yes!

— Дълго ли има да яздим до там?

— Колкото по-бавно, толкова по-дълго.

— Zounds! Не си много приказлив, момчето ми!

— Защото не съм мормонски проповедник[2].

— Аха! Е, тогава извинявай! Може би ми се сърдиш, понеже те нарекох „момче“?

— Нищо подобно. Всеки може да си избира обръщение, което му харесва, само че след това ще трябва да се примири с отговора ми.

— Хубаво! Значи се разбрахме. Ти ми харесваш. Ето ти моята ръка, но сега ми отговори както подобава! Тук идвам за първи път, а трябва да се добера до Хелмърс Хоум. Надявам се, че няма да ме насочиш по погрешен път.

Франк подаде ръка на юношата. Младежът я стисна, засменият му поглед се плъзна по фрака и дамската шапка за езда на Франк и той отвърна:

— Не съм подлец, който нарочно заблуждава хората! Тръгнал съм към Хелмърс Хоум. Ако искате, елате с мен!

С тези думи той отново подкара коня си, двамата се отклониха от потока и го последваха, насочвайки се вече на юг.

— А ние се канехме да продължим ездата по потока — подхвърли Франк.

— И той щеше да ви отведе при стария Хелмърс — обясни момчето, — но по много обиколен път. Вместо за три четвърти час щяхте да пристигнете за два часа.

— Тогава сме късметлии, че те срещнахме. Познаваш ли собственика на това поселище?

— Много добре.

— Що за човек е той?

Двамата конници яздеха от двете страни на юношата. Той ги огледа изпитателно и заяви:

— Хелмърс лесно различава всеки негодник и строго държи на неопетненото име на своя дом.

— Тези негови качества ми харесват. Значи няма защо да се боим от него, така ли?

— Няма, ако сте почтени хора. В такъв случай той ще е готов да ви направи всякаква услуга.

— Чух, че имал магазин.

— Да, но не за да печели, а за да бъде в услуга на уестмъните, които се отбиват при него. Има всякакви стоки, от които се нуждае ловецът, и ги продава на възможно най-ниските цени. Но ако някой не му хареса, няма да получи от него нищо, даже и за цял куп пари.

— Значи е някой чудак, а?

— Не, но винаги се стреми на всяка цена да държи далеч от себе си онази долна паплач, която прави Запада толкова опасен. Но нали ще се запознаете с него. Само още едно нещо искам да ви кажа, макар че навярно няма да го разберете, а може и да се разсмеете: той е немец, и то от стария калибър. А това изчерпва всичко.

Франк се изправи на стремената и извика:

— Какво? Нямало да го разбера ли? Щял съм да се разсмея? Какви ги дрънкаш! Напротив, страшно се радвам да намеря свой сънародник тук, на самата граница на Ляно Естакадо.

Лицето на водача им беше подчертано сериозно. Дори и усмивката, плъзнала се по него на два пъти, изглеждаше така, сякаш изобщо не умееше да се смее. Сега той отправи дружелюбен поглед към Франк и попита:

— Какво? И ти ли си немец?

— Естествено! Нима не го забеляза веднага?

— Не! Не говориш английски като немец, а по външност съвсем приличаш на някой чичо янки, изхвърлен през прозореца от племенниците си.

— Heavens! Що за хрумване! Аз съм немец до мозъка на костите си и който не го вярва, ще се види нанизан на цевта на моето пушкало!

— За тази цел и ножът би ти свършил работа. Но щом е така, старият Хелмърс ще се зарадва, защото и той е дошъл отвъд океана и много държи на своето отечество и на родния си език.

— Вярвам го. Немецът никога не забравя тези две неща. Сега се радвам двойно повече да посетя Хелмърс Хоум. Всъщност би трябвало да се сетя, че той е немец. Някой янки би нарекъл поселището си Хелмърс Ранч или нещо подобно. Обаче Хелмърс Хоум! С такова название може да си послужи само немец. Наблизо до него ли живееш?

— Не. Нямам нито ранчо, нито домашно огнище. Аз живея като птиците във въздуха или животните в гората.

— Въпреки младостта си? А нямаш ли родители?

— Нямам нито един роднина.

— Хмм. Ами как се казваш?

— Наричат ме Блъди Фокс.

— Блъди Фокс? Но това говори за някакви кървави събития.

— Да, родителите ми са били избити в Ляно Естакадо заедно с цялото ни семейство и всички техни спътници. Само аз съм останал жив. Намерили са ме със зееща рана на челото. Тогава съм бил горе-долу на осем години.

— Боже мили! Ти наистина си нещастно същество! Нападнали са ви, за да ви ограбят, нали?

— Да.

— Значи не ти е останало нищо друго освен живота, името и страшния спомен!

— Дори по-малко! Хелмърс ме намерил проснат на пясъка, вдигнал ме на коня си и ме отнесъл у дома си. Лежал съм с месеци, обхванат от треска, а когато съм дошъл на себе си, не съм помнел нищо, абсолютно нищо. Бил съм забравил даже и името си и до ден-днешен не мога да си го спомня. Само мигът на нападението е останал ясно врязан в паметта ми. Щях да бъда по-щастлив, ако се беше заличил и той, защото тогава неутолимата жажда за отмъщение нямаше да ме кара непрекъснато да кръстосвам из ужасната пустиня.

— Ами защо тогава са ти дали името Блъди Фокс?

— Защото съм бил целият облян в кръв и по време на трескавото си бълнуване често съм споменавал думата „фукс“[3]. Хората си помислили, че това несъмнено е моето име.

— Тогава родителите ти са били немци, а?

— Сигурно, защото, когато се съвзех, говорех английски и немски, но немския владеех значително по-добре. Хелмърс ми беше като баща, обаче не ме свърташе при него. Дивата пустош ме зовеше неудържимо. Бях също като сокола, чиито родители са разкъсани от лешоядите и той не престава да кръжи пад мястото па кървавата драма, докато не му се удаде да срещне убийците.

Ясно доловимо Фокс изскърца със зъби и така силно опъна поводите па коня си, че той се изправи па задни те си крака.

— Значи белегът на челото ти е още оттогава? — попита Франк.

— Да — потвърди мрачно юношата. — Но да не говорим повече за това! Този спомен ме възбужда толкова много, че може в миг да ме види те как препускам напосоки, оставяйки ви сами да яздите към Хелмърс Хоум.

— Добре, пека поговорим за собственика на това поселище! Какъв е бил той отвъд на стария континент?

— Лесничсй.

— Как… ка… ка… кво? — възкликна Франк. — Аз също! Блъди Фокс направи движение, изразяващо изненадата му, отново огледа внимателно събеседника си и после каза:

— И ти ли? Виж каква радостна среща!

— Да. Но щом е имал тази хубава професия, защо я е зарязал?

— Имал е неприятности. Бил с главен лесничей. Гората, за която отговарял, била частна собственост, а господарят му — горд, безскрупулен и избухлив човек. Двамата се скарали и Хелмърс получил от него лоша характеристика, тъй че не успял да си намери друга работа. Тогава решил да замине колкото може по-надалеч. Виждаш ли отсреща ей онези гъсталаци от червен и обикновен дъб?

— Да — кимна Франк, поглеждайки r указаната посока.

— Там ще се натъкнем отново на потока, а зад гората започват нивите на Хелмърс. Досега ти ме разпитваше, но и на мен ми се иска да задам няколко въпроса. Този славен негър не голи наричат Слайдинг Боб?

Боб подскочи на седлото, сякаш се канеше да слезе от коня.

— А! О! — възкликна той. — Защо масса Блъди Фокс ругаят добър храбър масер Боб?

— Нито те ругая, нито искам да те обидя — успокои го юношата. — Надявам се да стана твой приятел.

— Защо тогаз наричат тъй, как наричал него индиън, защото по онуй време масер Боб все плъзгал от кон на земя? Но сега масер Боб яздят като дявол!

За да покаже, че е казал истината, той пришпори коня си и препусна в галоп към споменатите дървета.

И Франк бе изненадан от въпроса на младежа.

— Нима познаваш Боб? — обади се той. — Но това е почти невъзможно!

— О, не е! Познавам и тебе.

— Хайде бе! А как се казвам?

— Хобъл Франк.

— Good luck! Така е! Но, момче, кой ти го е казал? През целия си живот не съм се мяркал в тази местност.

— О — усмихна се юношата, — хората познават прочутите уестмъни.

Франк се изпъчи така, че фракът изведнъж му отесня, и каза:

— Аз? Прочут? И това ли знаеш вече? Кой ти е говорил за мен?

— Един мой познат, Якоб Пфеферкорн, наричан обикновено само Дебелия Джими.

— Behold! Моят добър приятел! Къде си разговарял с него?

— Преди няколко дни на север край реката Вашита. Каза ми, че сте си уговорили среща тук, в Хелмърс Хоум.

— Вярно е. Ами ще дойде ли?

— Да. Тръгнах на път преди него. Той сигурно скоро ще ме последва.

— Чудесно, великолепно! Значи ти е говорил за нас?

— Разказа ми за похода ви към Йелоустоун. И когато преди малко спомена, че и ти си бил лесничей, веднага разбрах с кого си имам работа.

— Сега ще ми повярваш ли, че съм свестен човек?

— Не само това, но и че си изобщо голям добряк — усмихна се младежът.

— Значи Дебелия не ме е очернил?

— Нищо подобно. Та как ли би могъл да злослови по адрес на своя добър приятел Франк!

— Ами знаеш ли, понякога спорехме за неща, които е трудно да бъдат схванати само с едно гимназиално образование. Но за щастие той проумя, че ние взаимно се превъзхождаме, и сега вече по целия свят не можеш да намериш такива добри приятели като нас двамата… Но ето го Боб, ето го пред нас и гъсталака… Накъде продължава пътят?

— През потока и отсреща между дърветата! Това е най-правият път. Ездачи като Боб не се нуждаят от утъпкана пътека.

— Да, вярно! — съгласи се негърът с гордост. — Масса Блъди Фокс сме видели, че масер Боб яздят кат индиън. Масер Боб минават през огън и вода.

Прегазиха потока, прекосиха горичката, в която нямаше ниски храсти между дърветата, за да им пречат, а после навлязоха между оградени царевични, овесени и картофени ниви. Тук на места имаше от онази плодородна черна песъчлива почва, типична за тексаските хълмисти райони, която осигурява богата реколта. Водата на потока беше голямо предимство на поселището. Той течеше съвсем близо до жилищната сграда, зад която се намираха оборите и стопанските постройки.

Къщата бе строена от камък, беше дълга, просторна и без втори етаж, но откъм двете фронтонни страни имаше по две малки тавански помещения. Пред вратата се издигаха четири грамадни сенчести дъба, под чиито клони бяха направени няколко обикновени маси и пейки. Веднага се забелязваше, че от дясната страна на входа се намираше жилищното помещение, а вляво беше магазинът, споменат от Блъди Фокс.

На една от масите седеше възрастен мъж с лула в устата, който изпитателно се вглеждаше в тримата приближаващи се конници. Той имаше висока яка фигура и обветрено загрубяло лице, обрасло с гъста голяма брада. Беше истински уестмън и по ръцете му си личеше, че е работил здравата и е създал много нещо.

Щом разпозна водача на двамата непознати, той се изправи и още отдалеч му извика:

— Welcome[4], Блъди Фокс! Най-сетне реши отново да ме навестиш. Има новини за теб.

— Откъде? — попита юношата.

— Ей оттам. — Човекът посочи с ръка на юг.

— А какви са новините? Добри ли?

— За жалост, не. Вероятно пак са се появили „лешояди“ в Стейкт Плейн.

Американците, говорещи английски, наричат Ляно Естакадо Стейкт Плейн. И двете наименования имат един и същи смисъл: равнина със забити из нея колчета.

Тази новина, изглежда, направо наелектризира Блъди Фокс. Той скочи от седлото, бързо се приближи до човека и каза:

— Веднага трябва да ми разкажеш всичко с най-големи подробности!

— Онова, което знам, е твърде малко и може да се разкаже накратко. Но преди това ще бъдеш ли все пак тъй учтив да ме представиш на тези двама джентълмени?

— И за това не трябва много време. Ти си мистър Хелмърс, собственикът на тази ферма, а тези господа са мистър Хобъл Франк и масер Боб, които идват при теб, за да си накупят туй-онуй.

Хелмърс огледа двамата и направи следната забележка:

— Преди да търгувам с тях, искам да ги опозная. Досега не съм ги виждал.

— Можеш спокойно да ги подслониш. Те са мои приятели.

— Е, тогава са ми добре дошли.

Хелмърс протегна ръка на Франк и на чернокожия и ги покани да седнат.

— Първо конете, сър — каза Франк. — Нали знаете първото задължение на всеки уестмън.

— Добре! От загрижеността ви за вашите животни разбирам, че сте свестни хора. Кога се каните да продължите?

— Може би ще се наложи да останем тук няколко дни, понеже очакваме добри приятели.

— Тогава отведете конете зад къщата и повикайте негъра Херкулес! Той ще ви бъде на разположение за всичко.

Двамата последваха неговата подкана. Поклащайки глава, Хелмърс се загледа подир тях и като се обърна към Блъди Фокс, каза:

— Големи чудаци си ми довел! Някакъв френски ротмистър с черна кожа и някакъв джентълмен с ostrich-feather-hat[5] отпреди петдесет години. Двамата бият на очи даже и тук, в Далечния запад.

— Не се заблуждавай, старче! Ще ти спомена само едно-единствено име и тогава ще им имаш доверие. Те са добри познати на Олд Шетърхенд, когото очакват да дойде тук.

— Какво каза? — извика фермерът. — Олд Шетърхенд щял да дойде в Хелмърс Хоум? От кого го чу? От тези двамата ли?

— Не, от Дебелия Джими.

— И него ли срещна? Пътищата ни са се пресичали само два пъти и много ми се иска пак да се видим.

— Скоро ще ти се удаде удобен случай. Той и Дългия Дейви са от онази група хора, които двамата ще чакат при теб.

Хелмърс смукна бързо няколко пъти от лулата си, която се канеше да угасне. После със светнало от радост лице извика:

— Брей, че радостна новина! Веднага трябва да изтичам при моята миличка Барбара, за да й съобщя, че…

— Чакай! — прекъсна го Блъди Фокс и го задържа за ръката. — Първо искам да чуя какво се е случило в Ляно!

— Разбира се, престъпление — отвърна Хелмърс, обръщайки се отново към него. — От колко време не си идвал при мен?

— Почти две седмици.

— Тогава не си виждал тук четирите семейства, които се канеха да минат през Ляно. Тръгнаха оттук преди повече от седмица, обаче не са стигнали оттатък пустинята. Уолъс, търговецът, дойде тук от отвъд. Той би трябвало да ги е срещнал.

— Колчетата в ред ли бяха?

— Не. Ако Уолъс за двадесет години не беше опознал така добре пустинята, щеше да загине.

— Къде е той сега?

— Лежи горе в малката стаичка и си почива. Когато пристигна, беше ни жив, ни умрял от глад и жажда, но въпреки това не сложи нищо в уста, само и само да може веднага да заспи.

— Трябва да отида при него и да го събудя, въпреки че е изтощен. Трябва да ми разкаже всичко!

Младежът възбудено се затича и изчезна във входа на къщата. Фермерът отново седна и продължи да си пуши лулата. Учудването му от голямата бързина на юношата се изрази само в леко поклащане на главата и толкоз. После по лицето му се изписа израз на кротко задоволство. Причината за това можеше лесно да се разбере от думите, които той промърмори под носа си:

— Дебелия Джими! Хмм…! А и Олд Шетърхенд! Хмм…! А такива мъже водят със себе си само славни юначаги! Хмм…! Ще пристигне цяла компания! Хмм…! Но нали исках да кажа на моята Барбаричка, че…

Хелмърс скочи на крака, за да съобщи на жена си радостната новина, но отново се спря, защото в този момент иззад ъгъла на къщата се появи Франк и се отправи към него:

— Е, сър, намерихте ли негъра? — попита го Хелмърс.

— Да — отговори Франк. — Боб е при него и аз им предоставих конете. Преди всичко трябва да ви кажа колко много се радвам, че намирам тук свой колега. — Той говорете на английски, изобщо всички разговори до този момент бяха водени на този език.[6]

— Колега ли? — попита фермерът. — Ами къде е той?

— Тук! Вас имам предвид! Блъди Фокс ми каза, че сте бил главен лесничей.

— Вярно е.

— Значи сме колеги, защото и аз бях апостол на лесничейската наука.

— Ах! Ами къде, драги приятелю?

— В Германия, даже в Саксония.

— Какво? В Саксония? Значи сте немец? Ами защо говорите тогава на английски? Служете си с вашия хубав роден език!

Тези думи бяха казани от Хелмърс на немски и Хобъл Франк веднага поде на същия език:

— С най-голямо удоволствие, господин главен лесничей! Щом стане въпрос за моя наследствен роден език, то аз начаса минавам на него. Казвам ви с гордост: аз бях помощник-лесничей в Морицбург край Дрезден, нали знаете, там, където се намира замъкът с прочутите шаранови езера.

Отначало Хелмърс беше малко слисан от начина на изразяване на дребничкия саксонец. Той стисна приятелски протегнатата ръка на „господин колегата“, покани го да седне и се опита да спечели време, като влезе в къщата, за да донесе нещо освежително за пийване. Когато се върна, държеше в ръцете си две бутилки и две бирени чаши.

— Дявол да го вземе, каква приятна изненада! — възкликна Франк. — Бира! Да, това вече ми харесва! С помощта на благородната ечемичена напитка най-лесно се отварят шлюзите на мъжката речовитост. Та нима и тук, в Тексас, се прави бира?

— Даже в големи количества. Трябва да ви кажа, че в Тексас има над четиридесет хиляди немци, а където отиде немецът, там сигурно започва да се произвежда бира.

— Да, хмел и малц, и двете на Бог са от ръцете! Сам ли си правите тази хубава божа благодат?

— Не! Когато има удобен случай, поръчвам да ми донесат нови запаси от Коулмън сити. Наздраве, господин Франк!

Хелмърс беше напълнил чашите и се чукна с Франк. А сак-сонецът каза:

— Моля ви, господин главен лесничей, не се притеснявайте и карайте без официалности! Аз съм извънредно общителен човек. Затова не е необходимо да ме титулувате с „господин Франк“, а казвайте просто „господин колега“! Така ще се разбираме най-добре.

— Нямам нищо против! — кимна засменият Хелмърс. — Вие сте тъкмо човекът, който несъмнено може много да ми допадне.

— Естествено! Но къде изчезна нашият знаменит Блъди Фокс?

— Отиде при един мой гост, за да събере някои сведения. Къде се срещнахте с него?

— Край потока, горе-долу на един час път оттук.

— Мислех, че сте прекарали заедно по-дълго време.

— Това ни най-малко не е необходимо. У мене има нещо толкова привличащо и симпатично, че с всичко живо се сприятелявам винаги много бързо. По най-загадъчен начин този млад човек ми довери вече цялата си биография. Не знаете ли някакви подробности за него?

— Щом ви е разказал цялата си биография, не знам нищо повече.

— Всъщност от какво живее Фокс?

— Хмм. От време на време ми носи по няколко нъгитс[7]. От това си вадя заключение, че нейде е открил малко златно находище.

— Радвам се за него, още повече че вероятно е немец. Сигурно е ужасно да не знаеш на кой паралел и меридиан се е намирала бебешката люлка на дадена личност.

В този миг Блъди Фокс излезе от къщата и се приближи към двамата. Изразът му беше още по-сериозен отпреди. Той се обърна към Хелмърс:

— Уолъс ми разказа ужасни неща! Сега не мога да мисля за нищо друго освен за онези нещастни хорица, избити в Ляно Естакадо.

— Хора ли са убити? — попита добродушният Франк, изггьлнен със състрадание. — В Ляно? Кога?

— Не се знае. Преди осем дена са тръгнали оттук, обаче не са стигнали другия край на пустинята. Значи са загинали.

— А може и да не са. Навярно са поели в друга посока, различна от първоначално избраната от тях.

— Тъкмо от това се опасявам. Оттук има само един-сдипст-вен път, по който е възможно да се премине през Ляно. Тази пустиня е също тъй опасна, както, да речем, Сахара или Гоби. В Ляно Естакадо няма нито кладенци, нито оазиси, нито пък ездитни камили, способни да понасят жажда в продължение на много дни. Ето кое прави преминаването през нея толкова опасно, въпреки че тя е по-малка от голямата африканска или азиат-ска пустиня. Няма утъпкан път. Ето защо посоката, в която единствено е възможно преминаването на кон, е обозначена със забити колчета, откъдето и пустинята е получила името си. Който се отбие настрани от колчетата, е загубен. Неизбежно умира от жажда и глад. Жегата обезводнява мозъка му, той изгубва способността си да мисли и започва да язди в кръг дотогава, докато конят му рухне на земята и самият той повече не е в състояние да продължи пътя си. Малцина са онези, които познават Ляно толкова добре, че могат да се оправят и без колчетата. Ами ако колчетата са разместени в погрешна посока от ръцете на убийци?

— Би било сатанинско! — подскочи ужасеният Франк.

— Наистина — намеси се Хелмърс, — но въпреки това се с случвало. Има банди от престъпници, които изваждат коловете от земята и ги забиват в погрешна посока. Който тръгне по тях, е загубен. Коловете неочаквано свършват и ездачът с изправен пред гибел без никаква надежда за спасение.

— Ами защо не се върне обратно по коловете? — Не му остава време за това, защото с навлязъл вече твърде навътре в Естакадо. Не е в състояние да се добере до районите, където расте трева. Изобщо не е необходимо разбойниците да го убиват. Те просто изчакват, докато умре от жажда, и после обират трупа. Повтаряло се е вече неведнъж.

— Но не с ли възможно да се обезврсдят тези негодяи? Тъкмо Хелмърс се канеше да отговори, вниманието му беше привлечено от някакъв човек, който току-що се бе появил иззад ъгъла на къщата. Беше облечен изцяло в дрехи от черно сукно, а в ръката си носеше малък вързоп. Високата му фигура имаше тесни рамене, а лицето му беше мършаво и с остри черти. Високият му клак[8], кипнат силно назад, заедно с тъмните дрехи му придаваше вид на духовник, още повече че носеше и очила.

Той се приближи с особена, дебнеща походка, докосна леко периферията на шапката си и поздрави:

— Good day, мешърс! Дали наистина съм попаднал в дома на ескуайър[9] Джон Хелмърс?

Хелмърс го огледа с поглед, от който си личеше, че не му беше допаднал особено много, и отвърна:

— Да, Хелмърс се казвам, но титлата „ескуайър“ можете спокойно да си я спестите. Нито съм мирови съдия, нито пък изобщо обичам подобни „отличия“. Приличат ми на репеи, които истинският джентълмен не обича да лепят по него. И понеже знаете името ми, ще бъдете ли тъй любезен да ми кажете вашето?

— Защо не, сър? Казвам се Тобайъс Прайзегот Бъртън и съм мисионер на Светците на последните дни.

Непознатият изрече тези думи със самоуверен и патетично-мазен глас, но, изглежда, не направи желаното впечатление на фермера, защото Хелмърс вдигна рамене и каза:

— Значи сте мормон? Това в никой случай не с добра препоръка за вас. Наричате се Светци па последните дни. Звучи доста претенциозно и високомерно, а тъй като аз съм скромно човешко същество и не разбирам вашата самомнителност, най-добре ще с, ако вашите богоугодни мисионерски ботуши веднага ви понесат пак по пътя ви. Не мога да търпя в къщата си търговци на души.

Думите му бяха съвсем недвусмислени, дори обидни. Обаче изразът на лицето на Бъртън остана любезен, той отново докосна учтиво шапката си с ръка и отвърна:

— Заблуждавате се, сър, ако мислите, че имам намерение да въвеждам в друга вяра обитателите на тази благословена ферма. Отбих се при вас само за да си отпочина и да утоля глада и жаждата си.

— Аха! Е, ако желаете само това, ще получите каквото ви с необходимо, но естествено при условие, че сте в състояние да си платите. Надявам се да имате пари!

Хелмърс отново огледа непознатия с остър, изпитателен поглед, след което направи такава физиономия, сякаш бе видял нещо не съвсем приятно. Мормонът вдигна поглед към небето, прокашля се и заговори:

— Наистина съвсем не притежавам от богатствата на този грешен свят в прекомерно големи количества, но все пак мога да си платя за храна, пиене и нощувка. Вярно, че подобни разходи не ми влизаха в сметките, понеже ми беше казано, че този дом е извънредно гостоприемен.

— Ах! От кого пък го научихте?

— Чух го в Тейлърсвил, откъдето идвам.

— Казали са ви истината. Но, изглежда, са забравили да добавят, че гостоприемството ми е безвъзмездно само за онези хора, които са ми добре дошли.

— Тогава навярно нещата с мен не стоят така?

— Не, съвсем не стоят така.

— Но аз нищо лошо не съм направил.

— Възможно. Обаче, като ви поогледам по-подробно, започва да ми се струва, че от вас биха могли да се очакват само неприятности. Не ми се сърдете, сър! Аз съм искрен човек и имам навика всекиму открито да казвам какво мисля за него. Вашата физиономия не ми харесва.

Даже и сега мормонът с нищо не показа да се е почувствувал засегнат. За трети път допря ръка до шапката си и каза с кротък глас:

— Съдбата на праведниците на този свят не е да бъдат оценявани от хората. Нямам никаква вина за физиономията си. Нима мога да я сменя затова, че не ви харесва?

— Не, но не бива да позволявате да ви го казват! Необходимо е човек да е лишен почти изцяло от чувство за чест, та да приеме спокойно подобно нещо. Впрочем ще ви призная, че всъщност нямам нищо против самата ви физиономия, а не ми харесва само начина, по който я разнасяте по широкия свят. И освен това ми се струва, че туй съвсем не е истинското ви лице. Предполагам, че то има съвършено друго изражение, когато останете сам със себе си. А и още нещо не ми допада чак толкоз много.

— Ще ви помоля да ми кажете кое е то.

— Ще ви го кажа и без да ме молите. Хич не ми харесва, че идвате от Тейлърсвил.

— Защо? Да нямате там врагове?

— Нито един. Но я ми кажете за къде сте тръгнали?

— На север, към форт Елиът.

— Хмм! И да не би най-краткият път да минава покрай моя дом?

— Не, обаче слушах толкова хубави неща за вас, че от сърце ми се прииска да се запознаем.

— Оставете това желание, мистър Бъртън, защото може да не ви се харесам! Но да продължим! Къде е конят ви?

— Моят кон? Но аз нямам кон. Пристигнах пеша.

— Охо! Я не се опитвайте да ме метнете! Скрили сте го някъде наоколо и аз съм почти сигурен, че причината за това не е много почтена. Тук яздят всички: мъже, жени и деца. Без кон никой не може да се придвижи из тази местност. Всеки непознат, който скрива коня си, а после отрича, че притежава такова добиче, несъмнено крои нещо лошо.

Мормонът плесна с ръце в знак на тържествено уверение и възкликна:

— Но, мистър Хелмърс, заклевам ви се, че действително нямам кон. Вървя из страната на краката на смирението и никога досега не съм се качвал на седло.

Ето че сега Хелмърс се надигна от пейката, приближи се към непознатия, сложи тежко ръката си на рамото му и го скастри:

— Човече, на мен ли ще разправяте тия, на мен, дето живея от толкоз години тук, на границата[10]? Да не мислите, че съм сляп? Нали виждам, че вътрешната страна на крачолите ви е излъскана от езда? Забелязах и дупките за шпори на вашите ботуши, а…

— Това не е никакво доказателство, сър! — прекъсна го мормонът. — Купих ботушите на старо. Вече си имаха тези дупки.

— Тъй! Ами колко време ги носите?

— Два месеца.

— В такъв случай дупките отдавна би трябвало да са се запълнили с прах или кал. Или може би всеки ден си правите удоволствието да прочиствате дупките за шпори? През нощта валя дъжд. След един толкова голям преход целите ви ботуши щяха да бъдат изкаляни. Обаче те са чисти, което е сигурно доказателство, че сте яздили. Впрочем от вас лъха миризма на кон и я виж ти какво имало тук! Когато някой път пак решите да напъхате шпорите си в джоба на палтото, внимавайте някое от колелцата да не остава навън!

Той посочи към месинговото колелце на шпора, подаващо се от джоба на непознатия.

— Тези шпори ги намерих вчера — защити се мормонът.

— По-добре да ги бяхте оставили на мястото им, нали нямате нужда от тях. Впрочем хич не ме засяга дали яздите, или се придвижвате хаджипешовата. Нямам нищо против да обикаляте по света и на кънки. Щом можете да ми платите, ще получите и ядене, и пиене, но после си вървете по пътя! Не желая да оставате да нощувате. У дома си приемам само такива хора, които не изглеждат подозрителни.

Хелмърс се приближи до прозореца, подвикна в стаята няколко думи на полувисок глас, а после отново се върна на мястото си, привидно без повече да се интересува от непознатия. Мормонът се настани на съседната маса, остави върху нея вързопчето си, сключи ръце, поклати глава, след което смирено я сведе и кротко зачака онова, което щяха да му поднесат. Придаде си вида на човек, комуто незаслужено бе причинена болка.

Хобъл Франк бе следил разговора внимателно. Сега обаче, след като той приключи, не обръщаше повече никакво внимание на мормона. Но Блъди Фокс се държеше съвсем иначе.

Още при появяването на мормона очите на юношата се бяха широко разтворили и оттогава той не беше отмествал поглед от него. Фокс не беше сядал, защото се канеше да напусне фермата. Конят му стоеше все още край него. Сега обаче той посегна с ръка към челото си, сякаш напразно се мъчеше да си припомни нещо. После бавно я отпусна и без да бърза, се настани срещу фермера, така че да може внимателно да наблюдава мормона. Стараеше се другите да не забележат, но не му се удаваше да прикрие възбудата си.

Ето че от къщата излезе възрастна, добре закръглена жена. Тя донесе хляб и голямо парче печено говеждо филе.

— Това е жена ми — поясни Хелмърс на Хобъл Франк на немски, докато с мормона беше разговарял на английски. — Разбира немския не по-зле от мен.

— Страшно се радвам — обади се Франк, като й подаде ръка. — Доста време измина, откакто за последен път съм плавал с някоя лейди из водите на родния си език. Приемете моите най-сърдечни поздрави, мила госпожо Хелмърс! Да не би и вашата родна люлка да е била в татко Рейн или в сестра Елба?

— Не е била точно там — отвърна тя засмяно, — защото и в родината ни отвъд океана няма обичай люлките да се поставят във водата. Но въпреки това съм немкиня.

— Е, туй, дето го казах за Рейн и Елба, естествено не бива да се разбира толкоз дословно. Често обичам да се изразявам красиво и изискано. Що се отнася до мен, то аз за пръв път съм зърнал красивата майка земя недалеч от Флоренция на Елба, както математикът географ нарича Дрезден.

Добрата женица изобщо не знаеше какво да отговори на това странно човече. Тя погледна въпросително мъжа си и Хелмърс й помогна да се отърси от смущението си, като обясни:

— Господинът е мой мил колега, лесничей, който отвъд океана сигурно е щял да направи добра кариера.

— Несъмнено! — намеси се бързо Франк. — Лесничейската наука беше стълбата, по която щях да се изкатеря с ръце и крака, ако съдбата не ме беше сграбчила отзад и не ме беше повлякла към Америка. Надявам се, многоуважаема госпожо Хелмърс, че ще се опознаем бързо и добре!

— Убедена съм! — отвърна му тя, кимайки с глава.

— Впрочем бирата ми свърши. Мога ли да получа още една чаша?

Тя взе чашата му, за да я напълни отново, и използва случая да донесе на мормона хляб, сирене, вода и малка чашка с бренди. Той се зае със скромната си храна, без да се оплаче, че не беше получил никакво месо.

Появи се и негърът Боб.

— Масер Боб сме готов с коне — съобщи той. — Масер Боб също ядат и пият заедно!

В същия миг погледът му падна върху Светеца на последните дни. Боб се спря, няколко секунди го оглежда внимателно, после извика:

— Какво виждат масер Боб! Кои седят тук! Това сме масса Уелър, крадецът, кой откраднали всички много пари на масса Бауман!

Мормонът скочи от мястото си и втренчи изплашения си поглед в чернокожия.

— Какво каза? — попита Франк, изправяйки се също така бързо на крака. — Нима този човек е онзи Уелър?

— Да, той са. Масер Боб него точно познават. Масер Боб него много добре огледали.

— Lack-a-day! Каква мила среща. Какво ще кажете, мистър Тобайъс Прайзегот Бъртън?

Мормонът бе превъзмогнал моментната си уплаха. Той направи презрително движение с ръка по посока на негъра и отговори:

— Изглежда, този чернокож не е с всичкия си! Не го разбирам. Не знам какво иска!

— Но думите му бяха достатъчно ясни. Нарече ви Уелър и каза, че сте обрали господаря му, някой си Бауман — обади се Хелмърс.

— Не се казвам Уелър.

— А може би някога сте се казвали така, а?

— Откак се помня, името ми е било Бъртън. Този нигър, изглежда, ме бърка с някой друг.

Боб пристъпи заплашително към него и възкликна:

— Какво сме масер Боб? Масер Боб сме негър, а не damned нигър. Масер Боб сме coloured gentleman[11]. Ако масса Уелър още веднъж кажат „нигър“, тогава масер Боб го повалят с юмрук, както масса Шетърхенд са му показали!

Хелмърс веднага застана между двамата и каза:

— Боб, никакво насилие! Ти обвиняваш този човек в кражба. Имаш ли доказателства?

— Да, Боб имат доказателства. Масса Франк също знаят, че масса Бауман били ограбен. Той могат бъдат свидетел.

— Така ли е, мистър Франк?

— Да — потвърди дребосъкът. — Мога да свидетелствувам.

— А как стана кражбата?

— Моят приятел Бауман, наричан от онези, които го познават, Ловеца на мечки, имаше на север, близо до южния ръкав на Шайен Ривър, хубав „store“, a аз му бях съдружник. Отначало търговията вървеше много добре, понеже често ни посещаваха златотърсачи, съсредоточили се по онова време на Черните хълмове. Печелехме добри пари и често криехме у дома си значителни суми в монети и нъгитс. Един ден трябваше да предприема пътуване до златотърсачите, за да събера някои дългове. Когато на третия ден се завърнах, научих, че междувременно Бауман е бил ограбен. Бил сам с Боб и някакъв непознат на име Уелър останал да пренощува при него. На сутринта заедно с Уелър изчезнали и всички пари, а от преследването нямало никаква полза, понеже дирята на крадеца била заличена от проливен дъжд. Сега Боб твърди, че в този Светец на последните дни е разпознал разбойника, и никак не ми се вярва да се лъже. Боб умее да си отваря очите и има много добра памет за лица. Още тогава ни уверяваше, че бил огледал подробно онзи човек. Това е, което имам да казвам засега, мистър Хелмърс.

— Значи вие самият не сте виждали крадеца?

— Не.

— Но в такъв случай не можете да свидетелствувате, че пред вас е действително онзи крадец. Боб остава сам със своето твърдение. Какво следва да се направи сега, знаете също тъй добре, както и аз.

— Масер Боб точно знаят какво трябва направи! — извика негърът. — Масер Боб пречукат негодник. Масер Боб не заблуждават.

Той се накани да избута Хелмърс настрани, за да се добере до мормона. Обаче фермерът го задържа и каза:

— Стой! Не мога да търпя извършването на подобно насилие на моята собствена земя.

— Добре. Тогава масер Боб чакат, докато негодник махнат от собствена земя, но после него обесят на най-близко дърво. Масер Боб тук седят и добре внимават кога тръгнат разбойник.

Боб си седна, но така, че да не изпуска из очи мормона. Личеше, че бе изрекъл заканата си сериозно. Бъртън оглеждаше великанската фигура на негъра боязливо и не след дълго се обърна към Хелмърс:

— Сър, аз наистина съм невинен. Този чернокож мастър се припознава в мен и аз се надявам, че ще мога да се осланям на вашата закрила.

— Не се осланяйте твърде много на мен! — гласеше отговорът. — Доказателства не бяха дадени, пък и кражбата изобщо не ме засяга, защото не изпълнявам никакви служебни функции. Следователно можете да бъдете спокоен, докато се намирате при мен. Но вече ви казах, че в най-скоро време ще трябва да си обирате крушите. А какво ще става после, ми е безразлично. Не мога да оспорвам правото на Боб да уреди тази работа с вас на четири очи. Ако това може да ви утеши, ще ви уверя с удоволствие, че няма да изпадна в безсъзнание от ужас, ако утре сутринта ви срещна под някое дърво, чийто най-дебел клон се е попривел под вашата тежест.

С тези думи въпросът бе временно приключен. Мормонът продължи да се храни, но сега ядеше много бавно и с чести прекъсвания, за да продължи колкото е възможно повече времето на гарантираната си безопасност. Неспокойно въртящите се очи на Боб почти не се откъсваха от него, а Блъди Фокс, който външно се бе държал кротко и мирно, го наблюдаваше все така съсредоточено, както и преди.

Бележки

[1] (англ.) — Добър ден, момчето ми! Б. пр.

[2] Мормони — членове на реакционна религиозна секта в САЩ, основана през 1830 г. от Джо Смит и наречена на името на „пророка“ Мормон. Б. пр.

[3] Фукс (нем.), равнозначно на „фокс“ (англ.) — лисица, — среща се и като фамилно име. „Блъди“ (англ.) — кървав. По тогавашния маниер на „кръщаване“ момчето се е казвало Кървавата лисица. Б. пр.

[4] (англ.) — Добре дошъл! Б. пр.

[5] (англ.) — шапка с щраусово перо. Б. а.

[6] Горната забележка е необходима за авторовия текст, тъй като, когато Франк говори на немски, той си служи по твърде комичен начин с елементи от саксонския диалект. Б. пр.

[7] (англ.) — зрънце или парче самородно злато. Б. пр.

[8] (фр.) — цилиндър, който може да се сгъва. Б. пр.

[9] (англ.) — титла, която може да се даде на мирови съдии, кметове, адвокати и чиновници. Б. пр.

[10] Под граница тук се разбират районите между „цивилизованата“ и „нецивилизованата“ част на Северноамериканския материк около средата на XIX век. Б. пр.

[11] (англ.) — цветнокож джентълмен. Б. пр.