Ричард Блакмор
Лорна Дун (20)

XX глава
ОТНОВО ВУЙЧО БЪН

Докато все още се двоумях дали да влизам в гостната след всичко, което бях чул за Сали, Ани леко ме блъсна вътре. При това положение реших добре да я огледам и да се опитам да я поухажвам, просто за упражнение. Но като видях колко богато бяха облечени младите госпожици, какви реверанси взеха да ми правят и как заговориха за кралския двор, за последните рокли на еди коя си херцогиня и за профила на незнам коя си графиня вместо за мляко, сметана, яйца и други неща, от които разбираха, усетих, че в стаята има и друг човек освен нашите съседи.

И така си и беше. Зад пердетата близо до прозореца, полузадрямал, седеше не кой да е, а самият вуйчо Бън, а редом с него — едно дребно момиче: тихо, но много наблюдателно. Мама ме заведе при вуйчо Бън, а той пое ръката ми и промърмори нещо от рода, че съм бил по-голям от всякога. Попитах го как е, а той каза: „Горе-долу добре, въпреки шума, който вие, великани такива, вдигате.“

— Съжалявам, ако сме ви обезпокоили, сър — отвърнах учтиво, — но аз дори не знаех, че сте тук. А и трябва да имате предвид, че сега е жътва.

— Да, изглежда е така — отвърна той, — но имам предвид и че много се позволява, включително пиянство и разсипничество. А сега, това е моята внучка и наследница — тук той погледна мама, — моята наследница, малката Рут Хъкабак.

— Радвам се да се запознаем, Рут — отговорих и й подадох ръката си, която тя като че ли се побоя да поеме. — Добре дошла в „Могилата на дъждосвирците“, скъпа братовчедке Рут.

Братовчедката Рут само стана, направи ми реверанс и според мен малко поуплашено повдигна големите си кафяви очи.

— Ела да те заведа в кухнята, мила, и да те подхвърля до тавана — казах й просто, за да я поокуража. — Винаги правя това с малките момиченца, за да могат да видят как шунката и беконът висят под комина.

Тук вуйчо Бън избухна в смях, а Рут се извърна изчервена.

— Ти знаеш ли тя на колко е години, глупчо? — сухо каза вуйчо. — Тя, сър, миналия юли навърши седемнайсет.

— На първи юли, дядо — прошепна Рут все още с гръб към мен, — но много хора не могат да го повярват.

Тогава мама ми дойде на помощ, както често обичаше да прави, и каза: „Дори и синът ми да не можеше да танцува, мис Рут, той пак щеше да танцува с теб. Отдавна те чакаме, мили Джон, за да отворим кухненската врата и да започнем жътвения танц. Ти ще танцуваш с Рут, вуйчо Бън — със Сали, мастър Кеби — с Поли, а съседът Николас ще бъде така добър, ако успея да го събудя, да застане до добрата мисис Кеби. Лизи ще ни свири.“

— Но кой ще танцува с вас, госпожо? — попита вуйчо Бън много галантно. — Според мен трябва да поразменим двойките. Аз не съм танцувал от двайсет години и няма да танцувам и сега, при положение че господарката и стопанката на тази жътва седи пренебрегната настрана.

— Не, мастър Хъкабак — извика Сали Сноу. — Мистрес Рид е прекалено любезна, като ме оставя да танцувам с вас. Вие се хванете с нея, а аз ще отида да си извикам Ани за партньор тази вечер. Много повече обичам да танцувам с момичета. О, толкова е по-хубаво.

— Не се тревожете за мен, скъпи мои — отвърна мама, — свещеникът обеща да се върне отново и вече го очаквам всяка минута. Той смята да танцува с мен, а обеща да доведе партньор и за Ани. Хайде сега, започвайте, а аз ще се включа след малко.

Никой нямаше желание да й противоречи, а и краката на момичетата вече сами потропваха, докато Лизи се перчеше с голям свитък ноти. Така че грабнах малката Рут, завъртях я и всички останали тръгнаха след нас. Много скоро умислената ми партньорка започна сладко да се усмихва и да ме поглежда с блеснали очи. Само едно нещо обаче не ми беше ясно: защо мама, която винаги използуваше възможността да ме събере със Сали Сноу, сега правеше точно обратното — не ме допускаше нито за миг до Сали, а цяла вечер ме държеше колкото се може по-близо до Рут. Не само това, но идваше и така започваше да ме хвали пред нея, че съвсем ме засрамваше, макар много добре да знаех, че си го заслужавам. А после в танца се включи и Ани. Тя просто плуваше из стаята, а красивата й коса се развяваше след нея; беше най-лека от всички, най-мила и най-прекрасна. Изчерви се, когато срещна удивения ми поглед, е който разглеждах партньора й. Беше скуайър Маруд де Уичхолс. Бих предпочел да я видя с Том Фагъс, за когото предполагах, че ще дойде, като чух, че свещеникът ще води някого. Струваше ми се, че няма право да танцува с никой друг. Успях да й го прошепна, но тя ми отговори:

— Защо не погледнеш себе си, Джон. Нека и двамата се позабавляваме. И ти не танцуваш с Лорна, но изглеждаш много щастлив.

Танците продължиха до късно през нощта. Мама беше с прекрасно настроение и не искаше и да чуе за лягане. С одобрение поглеждаше ту към скуайър Маруд, потънал в разговор с Ани, ту към мен и Рут Хъкабак, с които също започвахме добре да се разбираме. Горката мама, беше толкова горда, а изобщо не подозираше, че хубавите й планове вече безнадеждно са провалени.

Тъй като на другата сутрин трябваше да стана още преди съмване, за да започна работа рано, реших да не се прибирам в спалнята си тази нощ, от страх да не събудя мама, а да отида да си легна в сеното, където беше много по-приятно и прохладно. Поседях малко в двора да се полюбувам на тържествената жътвена луна и на жълтото море, което тя осветяваше. И докато стоях в сянката на конюшнята, забелязах как една ниска, дебела фигура се плъзна между мен и вратата и се отправи към края на двора. Вместо да се затичам след нея, както би трябвало да направя, аз започнах да си блъскам главата кой би могъл да бъде и какво, за бога, правеше там, когато всички наши хора си бяха легнали, а жетварите си бяха отишли.

Най-после реших, че не може да е някой наш човек, макар нито едно куче да не излая, и че сигурно е или някое момиче, или някоя жена, и хукнах да разбера коя е. Но понеже се поколебах, стигнах там твърде късно. Никого не открих и реших да дебна на същото място следващата нощ. После се върнах в сеното и спах непробудно до сутринта.

Сигурно много хора биха искали да разберат, каквото, между другото, беше и моето огромно желание, кое беше накарало мистър Хъкабак да дойде от Далвъртън по това време на годината, когато търговията му беше в разгара си и когато не можехме да му обръщаме необходимото внимание поради жътвата. Но още по-странно беше, че водеше със себе си внучката си вместо ротата драгуни, без която се беше заклел да не стъпва по нашите места.

И като че ли изобщо не бързаше да си заминава, въпреки че точно сега присъствието му ни създаваше големи неудобства, както сигурно сам беше забелязал. Освен това не можехме да не си мислим, че използува положението на гост в къщата ни, за да предприема дълги експедиции с неизвестна за нас цел. Всяка сутрин веднага след закуска той яхваше Доли, понито на Ани, и закачаше отзад торбата с обяда си, а отпред слагаше два големи кавалерийски пищова. Й винаги обличаше най-старите си дрехи, като че ли очакваше да го ограбят, и никога не си взимаше златния часовник и кесията с парите.

Това беше всичко, което момичетата бяха видели и което ми казаха (тъй като аз самият никога не си бях в къщи през деня). Те настояваха да тръгна по следите му и да разбера къде ходи.

Аз обаче отказах да го следя — не само защото не исках да изгубя цял ден работа, но преди всичко защото смятах, че е нечестно и нередно. Така че момичетата ме оставиха на мира, но какво беше учудването ми, когато една сутрин открих, че Джон Фрай липсва, и останалите жетвари ми казаха, че бил заминал още преди закуска.

А когато вечерта се прибрах гладен и уморен в къщи, Ани я нямаше да ми приготви вечерята, Лизи не четеше край огъня, дори малката Рут не седеше на прозореца. Затова се отправих към стаята им в не дотам добро настроение. И там намерих и трите, жадно зяпнали Джон Фрай, който им разказваше някакво голямо приключение. До него имаше пълна кана с бира и той очевидно се смяташе за герой, а и девойките сякаш бяха на същото мнение.

— Браво, Джон — казваше сестра ми. — Прекрасно си се справил, Джон Фрай. Колко си бил смел. Сега бързо ни разкажи и останалото.

— Какво означават всички тези глупости? — попитах с глас, който ги стресна. — Джон Фрай, веднага заминавай при жена си, защото вместо утре сутринта още сега ще си получиш заслуженото!

Джон Фрай не отговори, а се зачеса по главата и гледаше девойките, като се надяваше, че ще застанат на негова страна.

— Мисля, че ти си този, който трябва да се маха — каза Лизи, като ме гледаше право в очите. — С какво право влизаш в стаята на млади госпожици, без да са те поканили?

— Много добре, мис Лизи. Предполагам, че мама има тук някакви права.

Запътих се да я извикам, защото знаех, че винаги беше на моя страна, но Ани ме хвана за ръката, а малката Рут застана на вражата.

— Седни, Джон, и ще узнаеш всичко, което сме направили, макар и да се съмнявам, че ще го одобриш.

Ето как разбрах с какво се бяха занимавали момичетата през последните няколко дни. Първо, любопитството им, свързано с тайнствените експедиции на вуйчо Бън, било прекалено силно. После, след като открили, че Рут не знаела нищо за деянията на дядо си, но изгаряла от любопитство да научи нещо, трите се уговорили да атакуват мен и като не успели, отишли при Джон Фрай, който за малко пари бил готов да изпълни всичките им желания. И същата тази сутрин, когато Джон Фрай не се беше появил на ечемичената нива, те му дали едно пони и го пратили по следите на вуйчо Бън и Доли.

Той ги следил от разстояние, докато стигнали до Омагьосаното тресавище, където изведнъж старецът се изгубил от погледа му. Джон се скрил зад едно дърво и зачакал. По едно време видял как от дупката под ствола на едно дърво се подала някаква бяла шапка. Но когато видял и човешко лице под шапката, така се изплашил, че се метнал на коня и се върнал обратно в пълен галоп.

Когато най-после Джон Фрай свърши, момичетата бяха много разочаровани, че не е останал още малко, за да може да ни разкаже повече неща. А аз му казах сурово:

— Джон, ти си сънувал половината от това, човече! — Гледах го право в очите и чаках да ми отговори.

— Не отричам — съвсем искрено отговори Джон, — че от време на време послъгвам, както всички хора. Но това не е лъжа, мастьр Джан. Бих предпочел да беше, момче. Щях да спя по-спокойно тази нощ.

— Вярвам ти, че казваш истината, Джон, и те моля да ме извиниш. На никого не казвай нито дума за това.