Ричард Блакмор
Лорна Дун (45)

XLV глава
В ТЪРСЕНЕ НА ЗАБРАВА

В състоянието, в което се намирах, неразбиран от никого, без да има кой да ми прави компания, а и без да изпитвам желание за такава, е обяснимо защо непрестанно ми се искаше да бъда с нашия добър кон Кикъмс. Нещата така се бяха сложили, че Кикъмс беше горе-долу единственият кон, който сега можеше да носи огромното ми тегло, и по някаква неизвестна причина по времето на голямата ми скръб между нас се установи здрава връзка с взаимна симпатия. Аз отказвах да яздя друг кон, а Кикъмс не позволяваше на друг да го язди. А и беше ревнив като куче и налиташе и заплашваше да ухапе всеки, който се приближеше до него, когато бях на гърба му.

Тази година жътвата не беше миналогодишното приятно задължение. Реколтата беше по-богата, но зърното не беше така хубаво. Затова бях принуден по цял ден да работя като вол и да отлагам мислите за сполетялото ме нещастие за през нощта. Мракът обаче ме сварваше вдървен от умора и по-скоро способен да сънувам Лорна, отколкото да мисля за нея. Освен това сега в къщи беше така скучно и самотно без стоплящото присъствие на Ани и светлината на Лорнините очи, че човек не изпитваше желание дори да седне и да си изпуши лулата след вечеря.

Лизи никога не бе възприемала добре любовта ми към Лорна, макар че можеше да се държи много мило, стига да имаше някаква полза. А сега поведението и беше направо отвратително с подигравките й към Лорна и с непрестанните й язвителни подмятания. Що се отнася до мама, тя се държеше хладно и на разстояние. Бях очаквал, че ще ме приласкае, че след сполетялото ме нещастие ще ми обръща прекалено голямо внимание, дори бях си помислил колко ли ще ми е досадно, но сега липсата на подобни грижи направо ме ядосваше.

И така се случи, че нямаше с кого да си поговоря за Лорна. Капитан Стикълс беше заминал на юг, а Джон Фрай беше под чехъла на жена си. И като видях, че повече не мога да понасям това състояние, още на другия ден след като пшеницата беше ожъната, оседлах Кикъмс в пет сутринта и се отправих към енорията Моланд на гости на милата ми Ани. На мама не казах нито дума, като се надявах, че малко безпокойство ще й се отрази добре.

Конят измина разстоянието толкова бързо, че в девет часа Ани вече беше в ръцете ми.

— О, скъпоценната ми душичка! — извиках аз. — Как се държи Том с теб?

— Млък! — каза Ани. — Как се осмеляваш да питаш такива неща? Той е най-милият, най-добрият и най-благородният от всички мъже. О, Джон, недей да ревнуваш, защото е така. Всеки си има някаква дарба, не е ли така? Например по-добър човек от тебе няма, Джон, но съпругът ми притежава особено благородство на характера — и тя ме погледна като човек, току-що направил някакво голямо откритие.

— Дяволски съм щастлив да го чуя — казах аз. — Постарай се, мила, винаги да е такъв, и не му давай да пие уиски.

— Да, скъпи Джон — бързо отвърна Ани, не желаейки да разговаря на тази тема. — А как е милата Лорна? Господи, цяла вечност не съм те виждала! Предполагам, че на нея трябва да благодарим за това.

— Трябва да й благодариш за това, че ме виждаш, или по-точно, дошъл съм да си поговоря за нея с една мила и добра душица като теб. Според мен всички жени са полудели. Срам ме е да ти кажа дори как мама се държи с мен. А пък Лизи… — тук замлъкнах, понеже не знаех думи, които да са и достатъчно силни, и да не стреснат Ани.

— Да не искаш да кажеш, че Лорна си е отишла? — попита тя, силно учудена.

— Отиде си! Аз никога вече няма да я видя.

Като видя колко съм нещастен, Ани ме заведе в друга стая, където никой не можеше да ни безпокои. И макар че бях толкова подтиснат, не можех да не забележа колко красиво и дори изискано беше всичко наоколо. Ние в Ексмур нямаме много вкус, гледаме само да ни е топло и да има много ядене. Том Фагъс обаче притежаваше око за хубавото, беше виждал свят и обществото на големите хора.

— Бре! — извиках аз, забравил за миг всичките си беди. — Ние нямаме нищо такова в „Могилата на дъждосвирците“. Даже и вуйчо Рубън го няма в Далвъртън. Ще ми се да вярвам, че всичко е придобито по честен начин, Ани.

— Бих ли могла да седя на стол, който не е мой? — извика тя почервеняла.

Ани знаеше, че половината ми приказки не бяха казани сериозно и че си говорех само за да забравя болката си. Затова и не ми се разсърди.

— Какво се е случило, Джон? Ти изобщо не приличаш на себе си, а бузите ти не са такива, каквито трябва да бъдат. Май ще трябва отново да си дойда в къщи, щом жените така измъчват брат ми. Ние винаги сме се държали един за друг, Джон, и винаги ще се държим, знаеш това, нали?

— О, милата ми, никой не ме разбира така добре, както ти. Лорна се грижи прекалено много за мен, а другите — те пък прекалено малко.

— Но не и мама, о, не и мама, Джон!

— Не, мама несъмнено се грижи прекалено много, но иска всичко само за себе си и мисли за мен като за част от себе си. Решила е, че и мислите, и сърцето ми трябва да следват само нейните, и за мен да не съществува нищо друго.

След като помърморих малко, гневът ми премина и успях да разкажа на Ани цялата странна история на Лорна, нейното заминаване и малката вероятност, която имаше въобще да я види отново. Тя обаче ми каза да не приказвам такива работи, като смяташе, че всички жени са верни като нея. А после, за мое най-голямо учудване и мъка, не поиска да ме посъветва какво да правя, преди да е поговорила с миличкия Том.

Не исках отново да и причинявам мъка, като говоря против мъжа й, затова, когато той се върна за обяд, поставихме въпроса и пред него.

Що за човек беше той — веднъж не се изненада от нещо! Сега също заяви, че през цялото време подозирал такава работа. После започна да се хвали, докато почувствувах, че просто е мой дълг да го сваля малко на земята, защото, ако има нещо, което най-мразя, това е самохвалството. Ето защо му казах следното:

— Забрави разбойническите си дни. Оженил си се за дъщерята на честен човек и това не са подходящи приказки за пред нея. Може да си много умен, Том Фагъс, но за мен не си нищо, освен най-обикновен глупак, щом смесваш престъпните си наклонности с обработването на земята. Остави или едното, или другото. Не можеш да запазиш и двете.

Поувлякох се малко от истините, които говорех, както ми се случва понякога, и завърших речта си много сурово. Том нищо не можа да ми отговори. Само се облегна на стената и сложи ръка на гърдите си по начин, който накара Ани да се приближи тихо до него и да ме изгледа укорно.

— Ти ми направи голямо добро, Джон — каза той най-после и ми подаде ръката си, която трепереше. — На този свят няма друг човек, който би се осмелил да ми говори по този начин. Всяка казана от теб дума е вярна и когато си отидеш, дълго ще има за какво да си мисля. Ако никога преди не си правил добро, Джон, братко мой, то ти го направи сега.

Той се извърна, за да не видя колко е развълнуван, а Ани ме из-, гледа така, като че ли бях убил майка ни. Аз от своя страна толкова се разстроих от страх да не съм отишъл твърде далеч, че без да кажа нито дума, оседлах Кикъмс и си тръгнах, доволен отново да бъда на чист въздух.

Само за доброто на горкичката Ани така открито, даже рязко, бях казал на мъжа й какво мисля. Всички знаехме, че ако Том отново се върне към старите си навици, Ани ще умре от мъка. И единственият начин да се предотврати това, беше не да го ласкаем и величаем като герой (нещо, което той сам предостатъчно правеше), а да го убедим, че всичко това е глупаво и опасно за собствените му интереси.

И понеже продължавах да жадувам за компанията на някой, който можеше да ме разбере, реших да мина през Далвъртън. Така удължавах пътя си с осем мили, но какво беше това за млад и силен кон като Кикъмс, дори и с моята тежест отгоре му? И тъй като бях напуснал скуайър Фагъс и Ани много по-рано, отколкото възнамерявах, имах достатъчно време. Затова прехвърлих хълмовете и скоро бях в Далвъртън.

Хубавата си братовчедка срещнах на главната улица. Връщаше се от пазар с кошница в ръка.

— О, братовчедке Рут, та ти си пораснала — възкликнах аз. — Сигурен съм, че е така! Ти и преди това вече беше доста висока.

Дребното, девойче така се зарадва на думите ми, че макар и силно изчервена, ме дари с прекрасната си усмивка. После пристъпи напред да се здрависаме, въпреки че й направих знак да не се приближава, тъй като добре познавах нрава на коня си. Едва бях я докоснал, и Кикъмс се обърна и я захапа за лявата ръка. Рут изпищя от болка. Ударих го с всички сили по окото и макар че никога повече не можа да го използува, продължаваше да стиска зъбите си. Пак го ударих, този път по челюстта, грабнах момичето, сложих го на седлото пред мен и извиках на хората, които гледаха отстрани, колкото се може по-скоро да изпратят лекар в дома на мистър Рубън Хъкабак.

Дръпнах юздата така, че почти отнесох долната му челюст, а с двете шпори разпрах хълбоците му и Кикъмс получи своя малък урок. Когато стигнахме до къщата на вуйчо Рубън на върха на хълма, това лошо животно направо беше щастливо, че най-после може да спре.

Веднага скочих от гърба му и пренесох девойката в стаята й. Рут беше прималяла и уплашена, но бавно започна да се съвзема. Зарадван, че вече е в безопасност, наведох се и я целунах — нещо, което един братовчед има право и е длъжен да стори.

— О, милата ми, той те ухапа ужасно. Покажи ми нещастната си ръка, скъпа.

Тя простичко си повдигна ръкава не толкова за да ми покаже къде е раната, колкото сама да я разгледа. Точно над меката извивка на лакътя видях кървавите следи, оставени от зъбите на Кикъмс. Видът на тези три отпечатъка ме накара съвсем да изгубя присъствие на духа и аз поднесох ранената ръка към устните си, за да спра кръвта и да изсмуча отровата. За моя най-голяма изненада обаче Рут бързо се отдръпна от мен. Знаех, че ухапването от кон е по-отровно и от ухапването на куче, а дори и от това на котка. В бързината бях забравил, че Рут можеше неправилно да изтълкува жеста ми. Но тъй като знаех в каква опасност се намира, не обърнах никакво внимание на чувствата и.

— Не прави глупости, братовчедке Рут — казах й, като я хванах така здраво, че да не може да се измъкне, — отровата прониква в теб. Мислиш ли, че го правя за удоволствие?

Като разбра грешката си, такъв срам се изписа на лицето й, че ми стана неудобно да я гледам.

Изсмуках раните на нещастната й ръка до такава степен, че дупките направо побеляха.

Когато мистър Хъкабак се прибра, Рут със сълзи на очи заяви, че дължала живота си на братовчеда Рид. Старецът изведнъж стана много мил с мен, защото, ако изобщо обичаше някого на този свят, то това беше малката му внучка.

Поободрих клетата Рут с подробно описание на изисканите Анини мебели, а после продължих с моите собствени неволи и внезапното заминаване на Лорна. Приключих, като с малко изкуствено равнодушие заявих, че никога повече няма да я видя отново и че трябва да направя всичко възможно да я забравя, тъй като сега тя стои толкова по-високо от мен.

Нямах намерение да говоря за това, но Рут ме слушаше така мило и така жадно, че просто не можах да се спра.

— Не бива да говориш така, братовчеде Рид — каза тихо тя, като извърна поглед от мен. — Нито една дама не може да стои над един мъж, който е честен, смел и благороден. И ако ти заслужаваш сърцето й, тя никога няма да ти позволи да се откажеш от нея, независимо от всичкото си богатство и благородно потекло.

Каза това и припадна в ръцете на прислужничката си Сали, която влезе тъкмо навреме. Несъмнено през цялото време, докато говореше с мен, Рут бе страдала от силни болки.

Казах да й предадат, че пак ще дойда да видя как е и да си прибера Кикъмс щом намеря малко свободно време, тъй като беше по жътва. Дадох напътствия как да се грижат за коня ми и скоро бодро крачех към „Могилата на дъждосвирците“.

Не мога с думи да опиша радостта на мама от моето завръщане в момент, когато вече беше загубила всякаква надежда. Беше решила, че понеже се е държала зле с мен, сигурно съм заминал за Лондон.