Ричард Блакмор
Лорна Дун (24)

XXIV глава
ОПАСНО НАЧИНАНИЕ

Начинанието, с което се нагърбих, беше много по-опасно от всичко, което бях правил досега, но независимо от това твърдо реших да отида и да разбера какво става с Лорна, та дори да струваше и живота ми.

За да се стигне Портата на Дун, входът от горния край на Долината, трябваше да се върви доста дълго и да се заобикалят южните възвишения. Аз обаче не посмях да взема кон и затова тръгнах пеша доста рано следобед. Така че, когато стигнах до главния път на разбойниците, слънцето беше залязло преди повече от час и вече почти се бе стъмнило. Доколкото можех да видя, засега всичко наоколо беше пусто, но за всеки случай реших, че ще е по-разумно да почакам още малко, докато здрачевината премине в нощ.

Колкото повече наближавах към входа, толкова по-прав и по-солиден ставаше пътят, докато накрая заприлича на улей, прорязан в скалите. Не беше оставено нито едно дърво или дори храстче, където човек можеше да се заслони от куршумите. И точно тук късметът ми изневери или поне така ми се стори, защото тъкмо наближавах Портата, когато луната (която толкова често е била мой съюзник) се появи и обля със светлина цялото открито пространство. Отстъпих в сянката от дясно на пътя и започнах да наблюдавам тройния вход, осветен от косо падащите лунни лъчи.

Над трите грубо оформени арки бе закрепен отсечен дъб — дебел, тъмен, заплашителен. Бях чувал, че в случай на опасност можели да го освободят, за да падне така, че да смаже десетина-дванайсет души и да препречи пътя на конниците.

Зад дървото имаше каменен насип, нещо като тераса, издигната на около двайсет фута от земята, където поне трийсет мъже можеха да се прикрият зад клони и пънове и да държат под обстрел всеки задаващ се по пътя неприятел. Но най-хитроумното и объркващо неприятеля приспособление беше, че входът вместо един имаше три отвора и истинският по нищо не можеше да се познае. Ако човек можеше да вярва на слуховете, по време на опасност (разбойниците сменяли входа всеки ден и с помощта на плъзгащи се врати превръщали останалите два в проходи, водещи право в пропастта.

И сега стоях пред тези три груби арки, черни и страховити, и по нищо не можех да разбера кой вход е истинският. Освен това знаех, че другите два водят към почти сигурна смърт. По едно време ми хрумна, че в мирно време има най-голяма вероятност да използуват средния. Затова, без да се двоумя повече, здраво стиснах тоягата си, протегнах я напред и се пъхнах в него. Не след дълго ме обви плътен мрак и макар че се движех пипнешком покрай стената, препънах се в някакво оръдие. Силно си нараних краката и едва се стърпях да не изругая, но вече бях сигурен, че съм на прав път, защото не биха поставили такова съоръжение в другите входове.

Затова продължих напред, докато зад един ъгъл едва успях да се дръпна назад — часовоите бяха само на няколко крачки от мен. Ако бяха поставили фенера си там, където му беше мястото, веднага щяха да ме видят и застрелят.

Като че ли бяха само двама. Имаха дълги и тежки пушки, но не ги държаха в ръцете си (както би трябвало), а ги бяха поставили близо до себе си. Наблюдавах ги с едно око, добре прикрит зад ъгъла.

Двамата злодеи изглеждаха много щастливи. Бяха седнали в една скална ниша, поставили фенера на земята. Непрекъснато надигаха чашите и играеха на някаква игра. Пушеха дълги глинени лули (много модерни по това време в Лондон) и сегиз-тогиз някой от двамата се изсмиваше, когато мислеше, че печели. Единият, който ми изглеждаше по-здравеняк, седеше с гръб към мен. Откритият фенер изцяло осветяваше другия, който беше е лице към мен, така че ясно можех да разгледам чертите му; и трябва да си призная, че за пръв път виждах толкова красиво и смело лице и се почувствувах много нещастен, като си помислих, че той е толкова близо до Лорна. При това, което си приказваха и подвикваха от време на време, заключих, че по-младият и по-високият се казваше Чарли, или Чарлуърт Дун, а по-якият беше Фелпс.

Единственият ми шанс да се промъкна покрай тях беше да изчакам, докато се скарат и сбият, и съдейки по приказките им, караницата беше неизбежна. Вече се бях изморил да стоя и да ги слушам как се ругаят, когато изведнъж Чарли протегна ръка, за да прибере парите, които твърдеше, че е спечелил. Другият дръпна ръката си и Чарли светкавично плисна в лицето му съдържанието на чашата, от която пиеше, но вместо него улучи свещта, която веднага угасна. Единият изруга, другият се изсмя и докато решат какво да правят, аз вече се бях промъкнал покрай тях.

А после, за да ги уплаша, избухах като бухал точно както ме беше учил Джон Фрай. Викът прозвуча така зловещо, че съдейки по шума, единият си изпусни кутията с огнивото, а другият грабна пушката. Тази глупост можеше да завърши съвсем трагично за мен, но в случая даже спечелих от нея, защото чух как единият каза:

— Господи, Чарли, това пък какво беше? Така се стреснах, че си изпуснах кутията. И огниво се изгуби, и всичко.

— По дяволите, човече, няма да се плаша от един бухал, я! Дай ми фенера и стой тук, докато отида да донеса друго огниво. Още не сме си довършили играта, приятелю.

— Това е вярно, момчето ми! Иди право у Карвър. Всички други сънливци хъркат, а и тази нощ няма нищо запланувано. И не спирай под прозореца на Главатаря. Кралицата нищо няма да ти каже, а Карвър ще ти зашие някоя плесница.

— Мислиш ли? Тази игра може да се играе и от двама — и след още няколко груби шеги, чух, че Чарли идва към мен. Дори закачи коляното ми, но нищо не забеляза. Само ако се беше обърнал, за един миг щеше да се превърне в мъртвец, но пияната му глава го спаси.

И така, оставих го невредим. После ми хрумна, че никога не бих намерил по-добър водач, тъй като той щеше да мине точно там, където исках да отида, искам да кажа — под прозореца на Лорна. Затова тръгнах след него надолу по някаква стръмна и виеща се пътека е перила по завоите.

Заведе ме до началото на ливадата, където потокът отново изскачаше изпод земята. От думите на Лорна и по описанията на мама знаех, че първата къща беше на Главатаря. Видях как Чарли се поспря за малко, подсвирна с пръсти и бързо я отмина. Мелодията, която изсвири, ми се видя много необичайна и зазвуча в ушите ми като нещо съвсем ново и прекрасно. Дори тихичко си я повтарях, докато запаметявах разположението на къщите и се възхищавах на красотата на селото. Бъбривият поток минаваше като улица между двете редици къщи, пред които тук-там имаше храсти, а отзад — две стени от стръмни скали. На лунната светлина всичко това приличаше на кътче от рая.

Мистър Чарли продължи надолу през селото и аз го последвах, като се придържах, доколкото можех, в тъмнината на сенките. Като минах покрай къщата на сър Енсор, сърцето ми подскочи, защото един от прозорците светеше и той беше значително по-висок от другите. „Това трябва да е стаята на моята мила“ — помислих си аз, защото точно тук беше спрял онзи млад нахалник, докато подсвиркваше. Смелостта ми направо се удесетори, защото, ако бяха дали Лорна на този негодник Карвър, тя сега нямаше да бъде в къщата на дядо си. С тези мисли в главата забързах след Чарлуърт Дун. После спрях зад едно дърво и видях как вратата на най-отдалечената къща се отвори и на прага застана самият Карвър, гологлав и разсъблечен. На светлината на лампата, която държеше, виждах огромните му гърди и ръце, покрити с черни косми.

— На кого съм притрябвал по това време? — изръмжа той. — Ако е някой млад негодник, тръгнал да хойка по моми, ще му строша кокалите.

— Всички хубавици са за теб, нали мастър Карвър? — отвърна Чарли със смях. — Ние, младите негодници, не бива дори и да ги поглеждаме.

— Ако още веднъж те заловя там, ще те пребия и ще те хвърля в реката.

— Може би, мастър Карвър, но не бъди толкова сигурен. Няма да те задържам повече, защото тази вечер не си приятен събеседник. Искам само огънче за фенера си и чаша уиски, ако ти се намира.

— А твоето огниво къде е? Ох, имаш късмет, че не съм дежурен.

— Някакъв огромен бухал прелетя между нас и Фелпс така се уплаши, че падна и изгаси светлината.

— Правдоподобна история или правдоподобна лъжа, а, Чарлс? Утре ще разберем истината. Хайде, вземай огнивото и се махай!

После затръшна вратата в лицето на младежа, който отново се върна на поста си. Когато минаваше покрай мен, чух го да си мърмори: „На всички лошо ни се пише, когато този стар звяр стане главатар“.

Както има една приказка, сърцето ми се беше качило в гърлото, когато застанах под прозореца на Лорна и нежно прошепнах името й. Къщата беше на един етаж и от тази страна имаше само два груби прозореца. Разбойниците сами си бяха строили къщите и, разбира се, ги бяха направили доста недодялано. А прозорците обикновено крадяха от околните ферми.

Не смеех да се обадя по-високо, защото забелязах, че на скалата от западната страна също има часовой. Той обаче ме видя до стената на къщата, приближи до ръба на скалата и извика:

— Кой си ти? Отговаряй! Едно, две, три — ще стрелям!

Беше на не повече от петдесет ярда от мен. В отчаянието си започнах да си подсвирквам и съвсем несъзнателно устните ми налучкаха странната мелодия, която бях упражнявал преди малко. Тази, която чух от Чарли. За моя най-голяма изненада, човекът свали пушката си и ми отдаде чест.

Тази мелодия била личната парола на Карвър Дун (както научих много по-късно), която Чарли изсвири, за да накара Лорна да се покаже. Часовоят ме взе за Карвър, който чака, за да поговори насаме с Лорна, и порядъчно се отдалечи, за да не се бърка в личните му работи. И така ни направи най-голямата услуга, защото междувременно Лорна беше дошла до прозореца, за да разбере какво става и дръпна завесата. После отвори прозореца, загледа се към скалите и много тъжно въздъхна.

— О, Лорна, не ме ли позна? — прошепнах отстрани, тъй като се боях да не я изплаша, ако се появя много внезапно.

Тя обаче не ме позна по шепота и припряно взе да затваря прозореца. Бързо се хванах и й се показах.

— Джон! — възкликна тя, все още запазила разум дотолкова, че да не извика. — О, Джон, ти си полудял!

— Полудял съм като мартенски заек без вест от моята любима. Знаеше, че ще дойда, нали? Признай си, че знаеше.

— Мислех си, че може би… ох, не знам. Но, Джон, не е нужно да ми изяждаш ръката. Виждаш ли, сложиха ми железни решетки.

— Разбира се. Смяташ ли, че ще се задоволя само с тази прекрасна ръка? Сега, скъпа, само за секунда ми дай другата, за разнообразие, нали разбираш.

Така че поех и другата й ръка, но най-непочтено задържах и двете, и разтреперан замилвах нежната им красота, преди да ги притисна до сърцето си.

— О, Джон, ще ме накараш да се разплача — тя отдавна плачеше, — ако продължаваш така. Знаеш, че никога не ще си принадлежим. Всички са против нас. Защо трябва да те правя нещастен? Опитай се вече да не мислиш за мен.

— Ти ще се опиташ ли да не мислиш за мен, Лорна?

— О, да, Джон, стига ти да си съгласен. Поне… ще се опитам да се опитам.

— Тогава няма да правиш нищо подобно — извиках аз силно обнадежден, понеже го каза така сладостно и тъжно. — Единственото нещо, което ще се опитаме да се опитаме, е да си принадлежим един на друг — и ако положим всички усилия, никой не може да ни попречи.

Лорна не каза нищо. Нещо беше стиснало гърлото й, като й пречеше да говори.

— А сега ми кажи какво означава всичко това? Защо са те затворили? Защо спря да ми даваш сигнали? Да не би и дядо ти да се е обърнал срещу теб? В опасност ли си?

— Горкият ми дядо е много болен; боя се, че няма да живее дълго. Сега Съветника и синът му са господари па Долината и аз не смея да излизам от къщата. Веднъж, когато излязох да ти сигнализирам, Карвър се опита да ме хване, но аз се оказах по-бърза от него. На малката Гуени също вече не й разрешават да напуска Долината, затова не мога да ти изпратя и съобщение. Много се боях да не си помислиш, че съм ти изменила. Ако искаш да ме спасиш, трябва денонощно да наблюдаваш тази къща. Тези тирани пред нищо няма да се спрат, ако горкият ми дядо… о, не мога да понеса подобна мисъл, не мога да понеса, че ще умре, без да има син, който да се погрижи за него, или дъщеря, която да пророни някоя сълза.

„Но той има достатъчно синове, прекалено много“ — канех се да кажа, но се въздържах.

— Защо никой не идва при него?

— Не знам. Не мога да ти кажа. Той е много странен старец и малко хора някога са го обичали. Този следобед например ужасно беше разгневен на Съветника… но не бива да те задържам тук… ти си прекалено смел, Джон, а аз съм прекалено голяма егоистка. А, каква беше тази сянка?

— Просто един прилеп, скъпа, който търси своята любима. Няма да стоя дълго, толкова силно трепериш. Но как мога да те оставя, Лорна?

— О, трябва, трябва! Ще умра, ако ти направят нещо. Чувам стъпките на старата болногледачка. Сигурно дядо ме вика. Дръпни се от прозореца.

Това обаче беше само Гуени Карфакс, малката прислужничка на Лорна. Моята мила я доведе до прозореца и ми я представи.

— О, Гуени, толкова се радвам, че дойде. Винаги съм искала да ти представя моя „млад човек“, както ти го наричаш. Доста е тъмно, но ще можеш да го видиш. Искам и друг път да го познаеш, Гуени.

— Виж ти! — извика Гуени силно учудена, като се повдигна на пръсти, за да погледне навън. Така той е по-голям от всеки Дун. Чух, че е победил нашия корнуолски шампион по борба. Ще те позная отново, не се бой за това. А сега, мистрес, продължавайте да се ухажвате, а аз ще изляза да пазя.

Въпреки че не се изрази много деликатно, бях й много благодарен, че ни остави сами.

— Тя е най-чудесният дребосък на земята — каза Лорна и тихичко се засмя. — И най-странният, и най-преданият. Никой не може да я подкупи срещу мен. Дори да ти се стори, че е на тяхна страна, никога, никога не се съмнявай в нея. А сега, стига вече си ме „ухажвал“, Джон, прекалено много те обичам, за да е необходимо. Само си върви. Наистина, върви си, добрички ми Джон, любими, мили, скъпи Джон, ако ме обичаш, върви си.

— Как мога да си отида, без да сме се уговорили? — попитах съвсем трезво. — Как ще знам кога си в безопасност? Измисли нещо, толкова си досетлива. Измисли каквото и да е и ще си тръгна веднага, за да не се боиш повече.

— Отдавна си мисля за нещо — бързо заговори Лорна. — Виждаш ли онова дърво със седемте сврачи гнезда, което се откроява на фона на скалите? Мислиш ли, че ще можеш да ги преброиш отгоре? От някое място, където ще си в безопасност мили…

— Разбира се, че мога. А ако не мога, бързо ще намеря такова място, откъдето ще успея да ги преброя.

— Гуени се катери като котка. През лятото всеки ден се качваше горе да гледа малките пиленца и предизвикваше момчетата да отидат да ги пипнат. Сега там няма нито птици, нито яйца. Ако видиш, че гнездата са шест, това ще означава, че съм в опасност и имам нужда от теб. Ако са само пет, значи, Карвър ме е отвлякъл.

— Божичко! — само при мисълта за това възкликнах с такъв глас, че Лорна се уплаши.

— Не бой се, Джон — тъжно прошепна тя. — Имам начин да го спра или поне да се спася. Ако успееш да дойдеш един ден след като този човек ме е отвлякъл, ще ме намериш напълно невредима. След това можеш да ме намериш жива или мъртва, зависи от обстоятелствата, но в никакъв случай няма да се наложи да се изчервяваш, когато ме гледаш.

Такава гордост беше изписана на скъпото красиво лице, че едва успях да промълвя: „Господ да те пази любима!“ Много тихо и тъжно Лорна ми каза същото.

После, скрит в сянката на скалите от източната страна, се прокрадвах покрай къщата на Карвър и тъй като вече доста добре познавах селото, поех право по добре познатата ми пътека. Това не беше нито тази, която се спускаше по водопада (твърде опасна нощем), нито онази, която тръгваше от беседката на Лорна нагоре из канарите. Пътеката си беше лично мое откритие, но сега няма нужда да ви го описвам.

Голям камък падна от сърцето ми, въпреки че все още бях много разтревожен. Едно нещо обаче беше съвсем сигурно: ако Лорна не може да притежава Джон Рид, никой друг няма да я притежава. А и мама, с която надълго и нашироко приказвах след това, се съгласи, че все пак това е някакво успокоение.