Ричард Блакмор
Лорна Дун (51)

LI глава
ЛОРНА СИ Е ЛОРНА

Когато в понеделник вечерта поех пътя за Кенсингтън, знаех, че не се бях чувствувал така добре от миналата жътва. Въпреки че в писмото си Лорна не казваше кога да я посетя, нямах намерение да чакам по-дълго, отколкото го изискваше благоприличието. В неделя вечерта ходих и обикалях около къщата, но реших, че не е прилично да почукам, особено след като ми бяха казали, че сър Брандър си е у дома.

Нивите и ливадите между Чаринг Крос^[1] и село Кенсингтън по онова време гъмжаха от крадци и разбойници. Огромният ми ръст обаче и здравата ми тояга държаха тези господа на разстояние. Освен това беше още съвсем светло и при вида на околните села в далечината — Челси, Батърси, Тайбърн и други, — и на няколко големи къщи между фермите, човек не се чувствуваше толкова самотен. Затова и запях на твърде явен ексмурски диалект, който доста озадачаваше хората, които срещах.

Когато стигнах до къщата на лорд Брандър, вродената ми скромност не ми позволи да се явя пред официалния вход, затова застанах пред входа за прислугата. Тук за мое най-голямо учудване се появи малката Гуени Карфакс и ме въведе вътре. Почти бях забравил за съществуването на малкото корнуолско девойче. Очевидно господарката й ме беше видяла да идвам и я беше изпратила да ме посрещне. Когато обаче понечих да я целуна от радост, че я виждам отново, Гуени като че ли силно се засрами, извърна се и престана да ми говори.

Заведе ме в малка, много добре обзаведена стая и ми нареди да чакам. Държанието й беше всичко друго, само не мило и дружелюбно. „Ей — мина ми през главата, — ако и господарката й е в същото настроение, по-добре да си бях стоял при кожухаря.“ Но още преди да успея да завърша мисълта си, чух леките и бързи стъпки, които познавах така добре, както кучето ми Уоч познаваше моите, и сърцето ми се разигра.

Почти в същия миг кадифените завеси на входа се разтвориха и пред мен застана Лорна с цялата си съвършена красота. Роклята и беше снежнобяла, страните — розови, а устните — алени.

Остана там само за секунда, просто за да й се възхитя, а после, като видя колко съм уплашен, сама дойде при мен. Поех ръката, която ми подаде, и страхливо я поднесох към устните си като нещо, което съвсем не заслужавам.

— Това ли е всичко? — прошепна тя и в следващия миг вече ридаеше на гърдите ми.

— Скъпа Лорна, лейди Лорна — извиках аз с удивление, като се опитвах да я притисна още по-близо до себе си, — макар че толкова много те обичам, сигурно не би трябвало да се държа така.

— Трябва, Джон. Трябва. Нищо друго не ме интересува. О, защо се държиш така?

— Държа се — отвърнах — толкова добре, колкото мога. Никой друг мъж в този свят не би могъл да те прегръща така и да не те целуне.

— А тогава защо не ме целунеш, Джон? — попита тя и в очите й проблесна познатото ми чувство за хумор.

Но смятам, че това не е въпрос за обсъждане и преразказване. Ще ви е достатъчно само да ви кажа, че в продължение на пет минути повтаряхме само: „О, Джон, колко съм щастлива!“ и „Лорна! Лорна! Лорна!“ А после моята мила гордо се отдръпна и със зачервени бузи и блеснали от сълзи очи ме подложи на кръстосан разпит.

— Мастър Рид, сега ще говорите истината, цялата истина и само истината.^[2] Била съм в съда, сър, и мога много лесно да разбера, когато ме лъжат. И така, кажете ми защо повече от година не се сещахте за вашата стара приятелка мистрес Лорна Дун? — опита се да ми го каже равнодушно, като че ли й беше съвършено безразлично, но по очите й познах колко дълбоко е развълнувана.

— Просто защото — отвърнах й — моята стара приятелка и вярна любов не се сещаше за мен. Нито пък знаех къде да я намеря.

— Какво! — извика Лорна толкова учудена, че ако не я бях подкрепил, щеше да падне. Многократно й повторих, че не съм получавал никаква вест от нея, нито пък след писмото, което беше оставила, до нас бяха достигнали някакви новини, свързани с нейното благополучие.

— О, миличкият ми нещастен Джон! — въздъхна Лорна при мисълта за моите страдания. — Колко си добър, Джон! При положение че си си мислел за мен такива неща, да не се ожениш за онова грозно малко същество, или би трябвало да кажа за онова прекрасно същество, тъй като никога не съм я виждала, мистрес Рут… забравих й името.

— Рут Хъкабак е девойка, която заслужава уважение — казах аз. — Единствено тя, с изключение на клетата Ани, запази вярата си в теб и ми казваше да не мисля, че си от по-висока класа, а да вярвам на сърцето ти, лейди Лорна.

— Тогава Рут е моята най-добра приятелка и е достойна за теб, Джон. А сега запомни едно нещо, скъпи: ако смъртта ни раздели, опитай се да се ожениш за тази малка Рут, когато ме забравиш. И да се заемем с главния предател. Често съм я подозирала, въпреки че наистина ме лъжеше много умело.

След тези думи Лорна позвъни и след малко влезе малката Гуени Карфакс, като гледаше много мрачно и уплашено.

— Гуени — започна Лорна доста властно, — иди и ми донеси писмата, които съм ти давала да изпращаш на мастър Рид.

— Как бих могла да ги донеса, когато са заминали? Няма никакъв смисъл да ви лъжа…

— Слушай, Гуени, можеш ли да ме погледнеш в очите? — попитах аз много сурово, тъй като тази изстрадана година съвсем не беше шега за мен.

— Не искам да ви гледам. Не съм длъжна да гледам в някакъв си млад мъж, макар и да е поискал да ме целуне.

Смисълът на този намек ми беше съвсем ясен, а също и на Лорна, въпреки че тя не успя да сдържи усмивката си.

— Виж какво, Гуени — каза тя много сериозно, — искам да ми кажеш следното: ако си смятала, че е честно да задържиш писмата, беше ли честно да задържаш и парите?

В изблик на честност девойката отвърна:

— Събирала съм му парите. Ще си ги получи до последното пени — и изтича от стаята, но Лорна я повика.

— Добре, Гуени — тихо каза тя, — щом не е било честно да задържаш парите, не е било честно да задържаш и писмата, които щяха да бъдат по-ценни от злато за тези, които бяха така добри с теб. Ако не ми кажеш истината, баща ти ще научи всичко.

— Добре, ще ви кажа истината — промърмори като че на себе си това странно девойче и излезе. Но откритието, че Лорна през цялото време ми е била вярна, ме изпълни с такова щастие, че в този миг бях готов да простя на Гуени абсолютно всичко.

— Аз така й вярвах — каза Лорна, — а виж как ме е мамила. Една от причините, поради която толкова те обичам, Джон (освен всички останали), е, че никога не си ме лъгал. И никога не би могъл да го направиш, сигурна съм в това.

— Хм, аз не съм толкова сигурен. Мисля, че бих изрекъл всякаква лъжа само и само да ми принадлежиш, любима.

— Да, и може би така ще бъде по-правилно. За другите, но не и за нас двамата. Ти не би могъл да ме излъжеш, Джон. Знаеш, че никога не би ме излъгал.

Докато успея да хвана тънката разлика, Гуени дойде, като носеше никаква кожена торба и безмълвно, но с обидено изражение я хвърли на масата.

— Иди си вземи писмата, Джон — каза мрачно Лорна, — или поне писмата до майка ти с поздрави и до теб. Що се отнася до Гуени, тя трябва да се яви пред Председателя на Върховния съд Джефрис.

Знаех, че Лорна не говореше сериозно, но смятах, че момичето заслужава да бъде поуплашено, както в действителност и стана. Но и двамата бяхме подценили смелостта на това корнуолско чедо. Гуени се изправи върху една кръгла табуретка и произнесе следната реч: „Ако искате, вие можете да ме заведете при великия съдия Джефрис. Но аз не съм направила нищо, освен че изпълних дълга си. Наистина правех го нечестно и измислях купища лъжи, но то беше само заради вас. А ето и цялата благодарност, която получавам.“

— По такъв ли начин се отблагодаряваш на мастър Рид за цялата му добрина към теб? Кой слезе долу в мината с риск на живота си, за да доведе баща ти, когато го беше загубила от толкова много месеци? Кой беше този човек? Отговори ми, Гуени!

— Големият Джон Рид — много неохотно отвърна девойката.

— Какво те накара да се отнасяш така към мен, малка Гуени? — казах аз, понеже Лорна не искаше да я попита, за, да не би отговорът да ме раздразни.

— Защото той стои толкова по-ниско от нея. Тя не трябва да се омъжва за беден фермер, пък бил той дори и от Корнуол. Помисли за всичките й земи, за потеклото и — а кой си ти, бих искала да зная?

— Гуени, можеш да си вървиш — тихо каза Лорна, почервеняла от гняв — и запомни, че не бива да се доближаваш до мен следващите три дни. Това е единственият начин да я накажа — добави тя, след като девойката беше излязла сред поток от сълзи и ридания. — Сега цели три дни няма да яде нищо и едва ли ще прави нещо друго, освен да плаче. Един въпрос трябва да решиш още сега, Джон: ако имаш намерение да ме взимаш, за добро или за зло, ще трябва да вземеш и Гуени с мен.

— Ще те взема с петдесет като Гуени, дори ако всяка от тях ме мрази, въпреки че не ми се вярва това девойче да ме мрази искрено.

— Теб никой не може да те мрази, Джон — отвърна нежно Лорна и това ми достави много по-голямо удоволствие от всичко друго, което би могла да ми каже.

След това говорихме за себе си и какво щяха да кажат хората, когато Лорна сама щеше да си бъде господарка (което след време трябваше да стане) и щеше да отхвърли ранга си, и да се откаже от титлата си. За това обаче не бях аз този, който трябваше да говори, за да не излезе, че съм й повлиял от егоизъм. И разбира се, за всички разумни, или на средна възраст хора (които сигурно знаят кое е най-добро за младежта) думите й биха били достатъчни, за да се убедят в лудостта й.

Разбира се, ние можехме да й осигурим удобства в „Могилата на дъждосвирците“ и хубави дрехи, и цветя, и плодове, и красив пейзаж. И все пак това съвсем не можеше да се сравнява с нещата, които щеше да има, ако притежаваше цяло графство и висока титла и с ума си, парите и красотата си можеше да води първия мъж в кралството. Затова твърдо бях решил да не продумвам нито дума, докато тази млада кралица на богатството и красотата не решеше сама как да действува, за да бъде щастието й най-пълно. Но за нейна чест трябва да кажа, че единствената й мисъл беше: „Как моят любим ще е най-щастлив?“

— О, Джон — извика тя, тъй като беше толкова досетлива, че винаги отгатваше мислите ми предварително, — защо изглеждаш така, като че ли изобщо не ме обичаш? Нима мислиш, че се двоумя? Та аз съм решила, че ти ще бъдеш мой съпруг, още… не, няма да ти кажа колко отдавна, за да не ми се смееш. Но мисля, че още тогава, когато дойде със събути чорапи и носеше рибките, които беше наловил за майка си. Разбира се, тогава беше много рано да взимам такива решения, но не можеш да отречеш, че и ти за себе си беше решил нещата, и разбира се, и аз го знаех, и това много силно ми повлия. И сега, след като сме се обичали цял век, нима такава дреболия може да застане между нас?

Опитах се да й обясня, че това съвсем не е дреболия, а нещо много важно — да захвърлиш титли и богатство и да бъдеш презиран от всички за това престъпление. Освен това, продължавах аз, щях да се проявя като негодник, ако се възползувах от младостта и щедростта й, ако погубех (както щяха да кажат хората) една благородна девойка заради своя егоизъм. Казах й още, че трябва да говори с настойника си и че без негово знание вече няма да идвам да я виждам. При тези думи очите й засияха така гордо, че тя заприлича на истинска кралица, и тъкмо се канех да й обясня какво искам да кажа, когато тя вдигна ръка и ме спря.

— Струва ми се, че това условие би трябвало да бъде поставено от мен. Много грешите, мастър Рид, ако смятате, че имам намерение да ви приемам тайно. В Долината на Дун положението беше съвсем различно. Там всички освен вас бяха крадци, а аз — малко дете, което живееше в постоянен страх. Съвсем прав сте, като ме заплашвате, че вече няма да ме посещавате по този начин, но струва ми се, че първо трябваше да почакате да ви поканя, сър.

— А вие сте съвсем права, лейди Лорна, като ми напомняте, че ми липсва добро възпитание. Това е моя слабост, която можете да откриете винаги, когато разговарям с вас.

— Сега ще ме оставиш ли да ти обясня как аз виждам нещата, Джон? — отново любящо попита Лорна. — Може би разбиранията ми са много глупави, но аз никога няма да ги променя. Моля те, скъпи, да не ме прекъсваш, докато не свърша. Първо, съвсем сигурно е, че нито ти, нито аз можем да бъдем щастливи един без друг. Какво тогава ни разделя? Някакво си обществено положение и нищо друго. Аз не съм по-образована от теб, Джон Рид, а може би и по-малко. Моята кръв не е с капка по-чиста от твоята — единствената разлика е, че моите прадеди са може би по-известни. Ти произхождаш от древен и свободен фермерски род, който е дал двайсет и пет поколения честни и добри хора, и въпреки че нямаш фамилен герб, твоят произход е по-добър от този на английските благородници, с които се срещам. Що се отнася до обноските — макар че огромната ти сила и ненавист към всякаква несправедливост те карат понякога да избухваш, нещо, от което трябва да се опитам да те излекувам, скъпи, — та що се отнася до обноските, ако добрината, нежността и скромността са истински ценните добродетели, ти си далеч над всички други кавалери, които не са нито добри, нито скромни. За разликата в религиите, смятам, че всеки от нас ще прояви снизхождение, тъй като и двамата не сме възпитани в омраза към вярата на другия. Така че, както виждаш, доказах, че съм права. Между нас не стои нищо друго освен общественото положение, ако можеш да ме защитиш от семейство Дун — нещо, в което съм сигурна. А общественото положение означава богатство и титла, и правото да живееш в големи къщи, и удоволствието да ти завиждат. Тази година, през която живях тук, Джон, научих много неща. О, мразя, да знаеш само как мразя всичко това! От всички мои познати, като изключим чичо ми, има само двама, които не ми завиждат или не ме ненавиждат. И кои мислиш са тези двама?

— Едната е Гуени.

— Да, Гуени е едната, а кралицата — втората. Едната стои прекалено ниско под мен (искам да кажа, по нейно собствено мнение), а другата — прекалено високо. Що се отнася до жените, които ме мразят, без дори да са чували гласа ми, аз просто нямам нищо общо с тях. А мъжете, които копнеят да ме притежават заради земята И парите ми — та аз само трябва да ги сравня с теб, Джон Рид, и да разбера, че за тях дори не си заслужава да се мисли. О, Джон, ти не бива никога да ме изоставяш, колкото и рязко да се държа с теб. Преди малко помислих, че искаш да си отидеш от мен, и макар че нямаше да помръдна, за да те спра, щях да умра от мъка.

— Как бих могъл да си отида — отговорих много логично, — когато най-прекрасната девойка на света и най-добрата, и най-милата ме обича? Аз вече не се страхувам от теб, мила моя, не се страхувам…

— Възможно ли е да се страхуваш от мен, Джон, след всичко, което сме преживели заедно? Но сега, мили, нямаме повече време да говорим глупости, въпреки че бях толкова нещастна, че цяла година не съм говорила глупости. Чичо ще си дойде след по-малко от половин час, затова по-добре е да си тръгваш, скъпи. Аз ще му кажа, че си бил тук и че искам да дойдеш отново.

И докато стоеше така поруменяла и горда, убедена в силата на собствената си красота и сияеща от любов, почувствувах, че тя може да направи с всеки каквото си поиска. Затова веднага се съгласих с нея и казах: „Скъпа, прави всичко каквото искаш, само не ме превръщай в измамник.“

За което получих най-милата, най-нежната и най-сладката целувка на света, и когато гордо заслизах по широкото стълбище, не бях в състояние да мисля за нищо друго.