Ричард Блакмор
Лорна Дун (3)

III глава
ПЪТЕКАТА НА ДУН

Напуснахме Тивъртън много рано сутринта, след като бяхме отпочинали един ден; копитата на конете се бяха подбили, а и аз нямах нищо против почивката, тъй като ме болеше навсякъде. Джон Фрай все още пазеше в тайна причината за пристигането си и само измисляше разни лъжи за баща ми. А аз се надявах, че всичко ще бъде наред, както би направило всяко момче на мое място, особено след такава победа.

Когато пристигнахме в Далвъртън, беше вече пладне. Тук живееше един чичо на майка ми, но този път нямаше да ходим у тях. Затова се отбихме в странноприемницата „Белият кон“. Това малко ме учуди, тъй като трябваше да спрем поне за два часа, за да нахраним конете добре, преди да стигнем до тресавището.

В онези дни пътят от Тивъртън до енорията Оър беше много дълъг и труден, с изключение на времето, през което тресавището замръзваше. Но по това време на годината големият студ още не беше стегнал и на места пътят се откриваше много трудно поради дълбоката кал и големите дупки, пълни с вода.

В Далвъртън изядох най-вкусния обяд в живота си. Дори и сега, на тези години, като си помисля за него, веднага огладнявам. От богатите мъже и момчета често бях слушал за топла баница с овнешко и винаги когато говореха за нея, устата ми се напълваше със слюнка. А сега Джон Фрай влезе в странноприемницата и извика, като че ли събираше овце из полето: „Топла баница с овнешко за двама пътника, след пет минути!“

Разбира се, баницата не дойде след пет минути, нито след десет или дори двайсет, но затова пък, когато наистина дойде, беше още по-желана и само ароматът и беше достатъчен, за да накара всеки гладен да благодари на бога, че има толкова място в стомаха си.

Когато привършихме обяда си и Смайлър и Пеги също бяха добре нахранени, излязох навън, за да се измия на помпата насред двора, тъй като бях любител на сапуна и водата. А Джон Фрай, който смяташе, че не е необходимо да се мие освен в неделя, също излезе и се облегна на рамката на вратата.

Тогава с чаша в ръка се появи прислужничката на някаква дама. Запретна роклята си и пристъпи към помпата, където обливах с вода главата, раменете и ръцете си, та дори и гърдите си. Приближи ме, преди да съм успял да облека ризата си, и каза: „Ела при мен, мило момченце. Колко са сини очите ти, а кожата ти е като сняг, само че някой лош човек те е посинил от бой. О, колко ли те е боляло!“

През цялото време тя ме докосваше по гърдите с нежните си мургави пръсти и по произношението и държанието й разбрах, че не е тукашна, а чужденка. И не се смутих много, защото можех да говоря на по-добър английски от нея. Все пак изгарях от желание да си облека жакета, но се страхувах да не я обидя.

— Извинете, госпожо, но трябва да вървя — казах аз. — Джон Фрай ме чака до вратата. Моля ви, тази вечер трябва да си бъдем в къщи.

— Разбира се, разбира се, че ще вървиш, момчето ми, а може би и аз скоро ще дойда след теб. Кажи ми колко път има до брега, до Уош… Уош.

— Може би искате да кажете до Уочит, госпожо? О, много е далече и пътищата са лоши като тези до Оър.

— А, ето значи къде живееш, момченце. Някой ден ще мина да те видя. А сега напомпай малко вода. Хубава вода за баронесата.

Запомпах с голяма охота, но с удивление видях, че тя изхвърли водата поне петдесет пъти, като че ли не беше достатъчно хубава. Най-после като че ли я хареса и като ми каза довиждане, жената поиска да ме целуне. Но тъй като тази работа винаги ме е притеснявала, мушнах се под дръжката на помпата и избягах.

Преди да напуснем странноприемницата, изтичах до центъра на града и купих бонбони за сестра ми Ани. Скоро след това отново бяхме на конете и яздехме по пътя, който води на север и пресича Далвъртън. Пеги и Смайлър изкачваха хълма така, сякаш след зърното, което бяха изяли, нищо не можеше да ги затрудни.

Изведнъж зад един завой видяхме голяма карета с шест коня, които с усилие я теглеха нагоре. Джон Фрай мина покрай каретата с шапка в ръка, но аз бях толкова изненадан, че забравих шапката на главата си и спрях коня, без да се усетя.

Върху предната седалка на наполовина откритата поради топлия ден карета седеше прислужничката-чужденка, която бях срещнал на помпата и която се опита да ме целуне. До нея седеше малко момиченце, тъмнокосо и много красиво. На задната седалка се беше разположила представителна дама, много топло облечена и с приятно и нежно лице. А до нея имаше игриво детенце на две-три годинки, което разглеждаше всичко и всички. Като видя Пеги, то толкова я хареса, че дамата — неговата майка, ако това беше тя — също се обърна да изгледа понито и мен.

Чак тогава свалих шапка на красивата дама, без да се замислям защо, а тя вдигна ръката си и ми изпрати една целувка. В този миг чужденката или прислужничката на дамата, каквато може би беше, която дотогава се занимаваше с черноокото момиченце, се обърна, видя всичко това и ме погледна право в очите. Канех се да сваля шапка и на нея, но за мое удивление тя ме гледаше така, като че ли никога преди не ме беше виждала, нито пък желаеше да ме види отново. Това толкова ме изненада, че подкарах Пеги в галоп и скоро задминах Джон Фрай.

Попитах го за хората в каретата и защо не ги бяхме видели да излизат от странноприемницата. Но Джон ставаше разговорлив само след като изпиеше галон сайдер^[1] и всичко, което можах да измъкна, беше, че те са „мръсни паписти“ и че той не желае да има нищо общо с тях. И че станало добре, дето съм излязъл да купувам бонбони за Дни, иначе съм щял да си изгубя ума по величественото им заминаване.

След това повече не ги видяхме, защото свихме по една тясна пътека и трябваше да насочим цялото си внимание върху пътя, който ставаше все по-лош и по-лош, докато накрая изчезна съвсем. Ние обаче правехме всичко възможно да вървим напред, макар да се съмнявахме, че някога изобщо ще стигнем в къщи.

Над мочурливото поле се спусна такава гъста мъгла, каквато дотогава не бях виждал, и отникъде не долиташе нито звук, нито пък полъхваше ветрец, за да можем да се ориентираме. Скоро стана толкова тъмно, че не виждахме нищо освен главите на конете си и тъмната земя под нас, която просветляваше там, където имаше вода. Джон Фрай спеше на седлото и в мъглата различавах само неделната му шапка, която подскачаше нагоре-надолу.

— Къде сме? — попита той, като се събуди изведнъж. — Трябва вече да сме минали старото обгоряло дърво. Джан, не го ли видя по пътя?

— Не, Джон. Струва ми се, че не видях никакво старо обгоряло дърво нито пък нещо друго. А и нищо не чух освен твоето хъркане.

— Тогава, Джан, ти си голям глупак, само че и аз не съм по-умен. Но я слушай, момче, слушай!

Спряхме конете и се заослушвахме с ръце на ушите. Отначало не се чуваше нищо освен тежкото конско дишане и приглушените шумове на самотната нощ, които пораждат у човек странни чувства и го карат да се опитва да не мисли. После до нас долетя тих звук, много нисък и тъжен, от който не се плашиш, а изпитваш копнеж да разбереш смисъла му и космите по главата ти бавно настръхват. Три пъти се разнасяше и отново затихваше този звук, докато накрая докоснах Джон Фрай, за да се уверя, че до мен има нещо.

— Не ставай глупак, Джан — каза той, — това е най-сладката музика, която някога съм чувал.

— Тогава да не са обесили някой Дун, Джон?

— Мълчи, момче! Никога не говори така за тях. Да обесят някой Дун!

— Тогава кой е този във веригите, Джон?

— Някой, за който си заслужава да скърбим. Живееше от другата страна на долината и е крал овце от нашата страна. Казваше се Ред Джем Ханафорд.

И така звукът ни заведе чак до подножието на бесилката, където се пресичаха четири пътя. Благодарение на скърцането на веригите бяхме стигнали кръстопътя и вече знаехме къде се намираме. Джон весело шибна коня си, когато той сви към дома. Но на мен ми беше мъчно за Ред Джем и исках да разбера нещо повече за жена му и децата му, ако ги имаше. Джон обаче не желаеше да говори повече за това; може би скрибуцането го караше да се чувствува самотен.

— Затваряй си устата, момче — каза рязко той. — Сега сме близо до Пътеката на Дун; на две мили от хълма Дънкъри Бийкън, най-високото място в Ексмур. Ако те са излезли тази нощ, ще трябва да пълзим по корем, момче.

Веднага разбрах за кого говори — тази проклета фамилия Дун от Баджуърти, ужас за Девън и Съмърсет — разбойници, предатели и убийци. Малките ми крака се разтрепераха върху хълбоците на Пеги, като слушах веригите на мъртвия разбойник зад нас и си мислех за живите, които може би бяха пред нас.

— Но, Джон — прошепнах аз, като се приближих съвсем до него, — скъпи Джон, ти не вярваш, че биха могли да ни видят в такава гъста мъгла, нали?

— Господ досега не е направил мъгла, която очите им не са могли да пробият — страхливо отговори той. — А ето и долината. Внимавай, момче, ако искаш да видиш майка си.

Защото бях склонен съвсем по хлапашки да пресека Пътеката на Дун с пълна скорост и да се свърши с тази работа. Но дори и тогава се зачудих защо Джон говори само за майка ми, а не казва нито дума за баща ми.

Намирахме се от едната страна на дълбока тясна долина, на чието дъно минаваше Пътеката на Дун. Спуснахме се много предпазливо надолу по склона, прегазихме меката трева на дъното и през цялото време се ослушвахме и за най-слабия звук. После започнахме да се изкачваме от другата страна и почти бяхме стигнали върха, когато чух нещо и хванах Джон за ръката. Беше звук от конски копита, шляпащи по мека мокра земя, после мъжки гласове, скърцане на кожа, а от време на време и подрънкване на желязо.

— За бога, Джан, слизай и пускай Пеги да върви където си иска!

Направих така, както ми прошепна Джон Фрай, защото междувременно той вече беше слязъл от Смайлър. Конете ни обаче бяха твърде уморени, за да отидат далеч, и започнаха да душат наоколо, като по този начин вдигнаха повече шум, отколкото трябваше. Пропълзях до Джон много тихо, като държах юздата в ръка.

— Пусни юздата, момче, пусни я — прошепна той. — Единственият ни шанс е да вземат Пеги и Смайлър за диви полита, в противен случай ще ни теглят куршума.

Разбрах какво целеше и пуснах юздата, защото в този миг мъглата започваше да се отдръпва и ние се откроявахме на фона на небето напълно видими, за хората под нас. Джон легна в една малка падинка и аз пропълзях при него, плашейки се от шума, който вдигах, докато влачех краката си.

И точно когато първият конник премина на не повече от двайсетина ярда под нас, от долината полъхна ветрец и помете мъглата пред себе си. В този миг силна червена светлина заля блатистата равнина.

— Сигналният огън на Дънкъри Хил — прошепна Джон толкова близо до ухото ми, че усетих как треперят устните му и потракват зъбите му. — От онази нощ, когато разбойниците се покачиха на хълма и хвърлиха пазача в огъня, вече никой не го пали, освен когато те се прибират и трябва да си осветят пътя към къщи. Сега пък какво правиш? За бога…

Защото вече не можех да издържам да стоя неподвижно и все още проснат по корем, изпълзях от падината и се прикрих зад една купчина камъни. Мястото, където лежах, едва ли беше и на двайсет фута от главите на ездачите и макар че изгарях от любопитство, страхувах се дори да дишам.

Сега огънят осветяваше всички околии хълмове и клисури и почти целият скалист проход в дъното на долината под мен, в който, без да поглеждат настрани, мълчаливо влизаха конниците. Бяха едри, тежки мъже с кожени жакети и високи ботуши, с железни брони по гърдите и главите и камари от плячка отзад на седлата. Преминаха повече от трийсет, като облаци на фона на кървавочервен залез. Някои носеха трупове на овце, други сърни, а един беше преметнал през седлото си дете. Не можех да разбера живо ли е, или мъртво. Видях само, че виси с главата надолу. Без съмнение бяха отвлекли детето, което беше много малко, само заради рокличката, която не са имали време да свалят, защото там, където я докоснеха отблясъците на огъня, тя заискряваше, като че ли беше обшита със злато и скъпоценни камъни. Копнеех с цялото си сърце да разбера какво щяха да направят с малкото същество и дали нямаше да го изядат.

Толкова се развълнувах, като видях детето — плячка в ръцете на тези разбойници, — че в глупавата си ярост се изправих, скочих на една скала и им извиках. Двама от тях се обърнаха и единият насочи пушката си към мен, но другият му каза да не си хаби барута, защото това бил само някакъв елф. Те не знаеха, а аз още по-малко предполагах, че „елфът“, застанал пред тях, един ден щеше да разруши замъка им.

След като опасността премина, Джон Фрай, конто все още се тресеше от страх, дойде при мен и каза троснато: „Заради твоята глупост новата ми жена щеше да остане вдовица. И тогава кой щеше да издържа и нея, и сина й? Заслужаваш да те хвърля долу на пътеката.“

Това беше всичко, което каза, вместо да благодари на бога. Аз обаче не му отговорих нищо, защото се срамувах от себе си. Скоро по пътя за дома открихме Пеги и Смайлър, които пасяха един до друг там, където имаше по-хубава трева.

Баща ми изобщо не излезе да ни посрещне, когато наближихме къщата, макар кучетата да лаеха толкова силно, че не може да не ни беше чул. В този миг сърцето ми се сви и в гърдите ми някак опустя. На стената на обора не висеше фенер и никой не каза на кучетата: „Я стига сте вдигали врява!“; никой не се провикна: „Ето го и нашия Джек!“

Помислих си, че може би има гости — хора, заблудили се из блатистата равнина, — които не можеше да остави дори и заради сина си. Въпреки това заревнувах и бях решил да му се разсърдя, ако започнеше да ми угажда и да ме глези. Даже напипах в джоба си новата лула, която му бях купил от Тивъртън и си казах: „Ще си я получи чак утре сутринта.“

Как разбрах, че е мъртъв, не знам — само помня, че се обърнах и без да пророня сълза или да се разплача, избягах в ямата за рязане на дърва. Единственото ми желание беше да се крия и никой нищо да не ми говори.

Постепенно до мен достигна някакъв звук, като че ли някой хлипаше. Чак тогава видях майка си и сестра си, които плачеха прегърнати. И макар, че това бяха най-скъпите ми хора, в този миг просто не можех да ги гледам. На тях обаче изглежда им беше нужна помощта ми, защото се обърнаха и си тръгнаха, с което ме подканваха да ги последвам.