Ричард Блакмор
Лорна Дун (54)

LIV глава
ЧАШАТА ПРЕЛЯ

Предната есен, докато все още съм бил в Лондон, и собственият ми дом бил сполетян от беда. Някои известни офицери от армията на Монмът, която той самият бил изоставил^[1], потърсили убежище в дивия пустош на Ексмур, след като не намерили кораби да ги закарат до Франция. Един от тях бил и майор Уейд, който няколко пъти беше идвал у нас, и Лизи имаше много високо мнение за него. Два или три месеца преди моето завръщане майорът бил заловен в една ферма близо до Брендън. Стопанинът, който го бил подслонил, толкова се боял от наказанието, че сам се обесил още преди да го арестуват. Но с помощта на сержант Блоксхам, който дал много добри сведения за нас, мама се отървала без наказание.

Може би с право ще ви се стори коравосърдечно властите да се държат зле и да наказват хората от нашия край заради добрината и човечността им, а да ни оставят да се справяме със собствени сили срещу крадците и тираните. Но най-после дойде време и нашата чаша да прелее — достатъчно дълго бяхме търпели. Та нима един мъж смее да нарече нещо свое, след като всеки може да прави каквото пожелае с жена му и децата му?

Хората започнаха да се струпват около мен в ковачницата и пивницата на Брендън, причакваха ме да изляза от църква и ме наобикаляха сред надгробните камъни. Всички бяха единодушни, че точно аз трябва да поема командуването в свои ръце и да ги поведа. Казах им да отидат при мировите съдии, но те ми отговориха, че прекалено често ходят при тях. После им обясних, че нямам никаква военна подготовка, макар че мога да намеря недостатъци на неуспешната въоръжена атака. Те обаче не желаеха да ме изслушат и повтаряха само едно: „Опитай се да ни поведеш, а ние ще се опитаме да не избягаме.“

В това според мен имаше здрав разум, нещо повече — аз самият бях потресен от нещастието, сполетяло Марджъри Бадкок. Преди да отида в Тивъртън, ходехме заедно на неделно училище и тогава почти бях влюбен в нея, макар че беше с три години по-голяма от мен. Едно нещо обаче ме затрудняваше да взема решение — всички от рода Дун се бяха държали много добре с мама и близките ми, докато бях в Лондон. Ето защо се чудех дали няма да е проява на низост и подлост, ако ги нападна тъкмо сега.

Но понеже натискът върху мен с всеки изминат ден ставаше все по-силен, понеже колкото повече говореха хората, толкова повече въодушевлението им растеше и понеже нямаше кой друг да се заеме с тази работа, най-накрая склоних да направим следното: ако разбойниците откажат да върнат мистрес Марджъри и да ни предадат убиеца на детето й, ще поведа въоръжен отряд срещу тях и ще направя всичко възможно да ги разгромя.

И тук възникна нова трудност — кой щеше да поеме риска да отиде при тях и да им постави нашите условия? Почаках останалите да предложат нещо, но тъй като никой нямаше желание за тази работа, казах им, че ще отида аз, тъй като и планът си беше мои.

И така, един следобед застанах пред Портата на Дун, невъоръжен и с бял флаг в ръка (носната кърпичка на Лизи, вързана за една пръчка). Двама възпитани представители на рода излязоха и като чуха причината за посещението ми, без да проявят насилие, предложиха да отидат и да доведат Главатаря, при условие че остана на мястото си и не се опитам да разузнавам наоколо. Разбира се, веднага се съгласих с тях. Нямах никаква нужда да разузнавам, тъй като прекалено добре бях запознат с всички входове и изходи на Долината. Затова останах да чакам с едната ръка в джоба, където имах мострени семена за пазара, а с другата се бях подпрял на скалата.

След малко мъжете се върнаха и ми съобщиха, че Карвър щял да дойде да говори с мен по някое време, след като си изпушел лулата. Чаках дълго, докато най-после от каменния тунел се разнесе екотът на тежки стъпки. Скоро огромният Карвър Дун застана пред мен и ме изгледа пренебрежително. Не че ми каза нещо обидно, но цялата му фигура изразяваше онова безразличие, което толкова дразни човека, особено когато той чувствува, че няма за какво толкова да го презират, а нищо не може да направи.

— Какво искаш, младежо? — попита той така, сякаш никога преди това не ме беше виждал.

Въпреки ненавистта, която изпитвах винаги, когато го срещнех, обуздах чувствата си и отговорих, че идвам за негово добро, че сред нас, се е надигнала силна вълна на възмущение след последното деяние на някои млади хора, за което той може би няма никаква вина. Помолих го съвсем ясно да разбере, че е било извършено нечовешко престъпление, с което ние не можем да се примирим. Казах му, че ако ни върне нещастната жена и ни предаде оня звяр, който е убил невинното дете, няма да предприемаме никакви други мерки и всичко ще си остане по старому.

Докато му обяснявах това накратко, с болка забелязах, че презрителната усмивка отново се появи на лицето му. Когато свърших, той ми се поклони и ми отговори по следния начин: „Сър Джон, клетата ти глава се е завъртяла от новите титли, както и можеше да се очаква. Ние нямаме навика да предаваме нищо от това, което ни принадлежи, а още по-малко роднините си. Нахалството надминава дори неблагодарността ти. Ти отвлече наши девойки и уби половин дузина наши младежи. Ти си измамник, сър Джон. И след всичко това, как се държахме ние? Не докоснахме имота ти, не отвлякохме близките ти, оставихме те дори подло да отвлечеш и нашата кралица, пуснахме те да отидеш да помогнеш на твоя братовчед разбойник и да се върнеш с благородническа титла. И как ни се отплащаш за всичко това? Насъскваш хората срещу една обикновена младежка лудория и идваш при нас с някакви невъзможни искания, които ще ни погубят, ако се съгласим да ги изпълним. Ах ти, неблагодарни подлецо!“

Бях съвсем замаян, тъй като неговото мнение за моя характер и поведение коренно се различаваше от моето. Даже се уплаших да не би и аз да съм злодей. Затова казах: „Вярно е, че ви дължа благодарност, сър, и съм дошъл точно за да докажа колко съм ви благодарен. Не смятам, че моите злодеяния могат да се сравняват с вашите, въпреки че не бих могъл да говоря така красноречиво за добрите си дела, както вие говорите за своите. Взех вашата кралица, защото я бяхте оставили да умре от глад, след като много преди това сте убили майка й и брат й, а нея самата сте отвлекли. Сега не е време да говоря за тези неща, нито пък ще споменавам, че вие убихте и моя баща. Но бог най-добре знае нашата сметка. Много по-добре от мен, и от теб, подлия злодей Карвър Дун!“

Казах го, но се засрамих от себе си и бях готов да го моля за извинение. Карвър Дун обаче ме гледаше с чувство на благородно и безстрашно достойнство.

— Дадох ти възможност да направиш своя избор, Джон Рид — надменно каза той. — Винаги съм се стремял да се отнасям по най-добър начин с най-лошите хора, които срещам. А от всички хора с които някога съм се срещал, ти си най-лошият, сър Джон, и най-нечестният.

След като винаги съм се старал да се разплащам с всеки до последното пени, това обвинение в нечестност така ме изуми, че стоях и очаквах земята да зине и да го погълне. А пренебрежението с което ме наричаше „сър Джон“, ме прободе право в сърцето и ми напомни колко по-ниско от него стоя. С огромно усилие се помъчих да го изгледам спокойно и тихо продумах: „Сбогом, Карвър Дун! Засега. Часът на нашата разплата ще дойде много скоро.“

— Той дойде, глупако! — извика той и отскочи в една ниша в скалата близо до входа. — Огън!

Бързината и пъргавината, които бях научил от борбата, спасиха този ден живота ми. Едва думата „огън“ беше излязла от устата му, и аз вече бях зад една скала. Отскокът ми беше толкова светкавично бърз, че тези, които се целеха в мен, не успяха да отреагират и залпът им проехтя надолу по скалистата пътека. Бях така слисан, че се обърнах и хукнах, колкото ми държаха краката, по-далеч от злодеите. За мой късмет не стреляха повторно.

Без повече колебания се съгласих да поема командуването над честните и добри хора, които изгаряха от желание да накажат и унищожат тези престъпници. Поставих обаче едно условие, а именно, ако е възможно, Съветника да бъде пощаден; не че беше по-малък злодей от другите, но не изглеждаше чак толкова свиреп и най-вече защото се беше държал добре с Ани. И доста усилия трябваше да положа, за да ги накарам да се вслушат в това мое желание, тъй като той беше най-мразеният човек от целия род.

Том Фагъс, чиято рана вече беше напълно оздравяла, се присъедини към нас. Обявихме го за мой заместник. С удоволствие щях да му отстъпя първенството, но той отказа да заеме този пост, като заяви, че аз повече разбирам от водене на войни и освен това на мен можело да се гледа като на човек с кралски пълномощия. Вуйчо Бън също дойде да ни помогне с присъствието си и със съветите си, както и с група склададжии, които доведе от Далвъртън. Освен това той и съдружниците му вече бяха заплатили кралското разрешително за мината и нямаше нужда да се крият. Обеща да ни доведе двайсет, че и повече от своите миньори, когато денят на атаката бъде определен.

Планът за атаката беше много хитър. И дали идеята беше хрумнала първо на вуйчо Бън, на Том Фагъс, или на мен, е трудно да се каже, тъй като всеки от тримата твърди, че заслугата е негова. Околните обаче, които винаги съдят според репутацията, бяха на мнение, че такава умна стратегия може да бъде измислена само от един бивш разбойник, затова цялата слава се падна на Том Фагъс.

А сега нека се опитам да ви опиша този внушителен план. Беше известно, че всеки Дун обича парите, силните напитки и други неща, но повече от всичко обича златото, когато може да се намери чисто и хубаво. Затова решихме, че точно така ще ги изкушим, понеже много добре знаехме, че простичките ни приготовления предизвикват само смеха им. Нима можеха да се страхуват от шепа орачи, след като бяха разгромили кралските войници и обучените отреди на две графства? Ние от своя страна чувствувахме силата на този довод и знаехме, че там, където не беше успяла редовната войска, полувъоръжените селяни непременно щяха да се провалят, ако не си изработеха хитър план и не действуваха задружно.

А ето и какво бяхме намислили: да накараме част от крадците да напуснат домовете си, след което внезапно да нападнем останалата част. Пуснахме слух, че в мината на Хъкабак при Омагьосаното тресавище има вече извадена огромна купчина злато. След като слухът стигнеше до разбойниците, една нощ щяхме да изпратим Саймън Карфакс при Съветника, така да се каже, тайно. Щеше да му издаде, че собствениците на мината са го изиграли, за което иска да им отмъсти. Трябваше да му предложи план за отвличане на голямо количество злато, три четвърти от което щяха да се паднат на неговите хора, при условие че изпрати най-малко двайсет въоръжени мъже, които да се справят с конвоя. Карфакс щеше да накара двайсетте въоръжени разбойници да спрат на предварително определено от нас място и в тъмнината да сипе по малко вода в пушките им.

След като решихме, че ще атакуваме през нощта, много-много не се занимавахме с обучението на нашите хора. Научихме ги само как да държат мускета и да не се плашат от звука, който издава при стрелба. Решихме да нападнем в петък през нощта, защото тогава луната щеше да бъде пълна, а и барутът ни пристигаше от Далвъртън в петък следобед.

Вуйчо Рубън нямаше никакви намерения да се излага на куршумите, но неговите съвети и авторитет, а най-вече неговите склададжии, отлично обучени в тупане на килими, ни оказаха неоценима помощ. Миньорите му също извършиха чудеса, понеже силно мразеха рода Дун, всъщност както всеки, който живееше в радиус от трийсет мили около Долината.

Бяхме се разбрали, че някои фермери, които имат добри коне, ще ни уведомят, щом разбойниците излязат, за да отвличат мнимото злато. И когато тази група се отдалечеше достатъчно от Долината, щяхме да изпратим част от нашите мъже пред Портата на Дун, за да заблудим врага, че ще извършим нападението именно от тази страна. В действителност планът ни беше да проникнем в Долината от; срещуположната й страна, откъм моята стара водна пързалка. За целта бях подбрал двайсет младежи — миньори, склададжии и овчари, до един смелчаци и добри катерачи. И понеже имахме подходящи инструменти, с които да си помагаме, и при положение че аз щях да ги водя, не изпитвах никакво съмнение, че ще успеем да се изкачим до върха на водопада, където за пръв път бях срещнал Лорна.

Този път твърдо бяхме решили веднъж завинаги да свършим с тази работа като честни англичани, особено пък след като въпросът се поставяше така: „Твоят живот или моят.“ Между нас нямаше нито един, който да не беше страдал от този разбойнически род. Някой може би беше загубил жена си, друг — дъщеря си, на трети бяха откраднали любимата крава — с една дума, всички се бяхме опарили. И това, което ме учуди най-много — тогава, не сега, — беше, че най-малко пострадалите вдигаха най-много шум. И независимо дали сторената злина беше толкова голяма, че да не може да се говори за нея, или толкова малка, че да не заслужава дори и ругатня, всички искаха да унищожат тази банда от престъпници.

Луната изгряваше иззад хълмовете, когато избраната дружина начело с мен се отправи през Долината към Баджуъртската река. Не трябваше да започваме да се катерим, преди да чуем изстрел на мускет от хълма вляво от нас, където бе постът на самия Джон Фрай. На същото това място някога седях, и наблюдавах дали няма да се появи Лорна. Джон Фрай трябваше да гръмне с натъпкана в дулото на пушката му вълна веднага щом чуеше, че е започнала битката пред Портата на Дун — нещо, което поради шума на водопада ние не можехме да чуем.

Чакахме много дълго. Луната се издигаше все по-високо и по-високо и над ливадите се образува бяла мъгла. Но до нас не долиташе никакъв звук — нито от Джон Фрай, нито от неговата широкоцевка.

Започнах да си мисля, че Джон сигурно е заспал и е оставил другите да убиват и да бъдат убивани. Оказа се обаче, че обвиненията ми са били напразни — нещо, което съм готов да си призная, — защото изведнъж над скалите се разнесе ужасен звук, който приличаше на гръмотевица.

— Сигналът, момчета! — извиках, като скочих и разтърках очи. — Сега хващайте въжето и дръжте пушките си с цевите нагоре, за да не се изпозастреляме. Ти ще вървиш след мен, братко Айк. И добре помнете едно — навеждайте се силно напред. Ако някой се отпусне назад с цялата си тежест, ще полети надолу и може никога вече да не стане, а има и голяма вероятност да се застреля.

Още повече се боях мен да не ме застрелят, защото, ако някой се подхлъзнеше, пушката му можеше да гръмне, и както бях пръв, куршумът щеше да се забие в гърба ми. И Том Фагъс, и вуйчо Бън ни бяха посъветвали да се катерим със заредени пушки (особено при положение че те самите щяха Да бъдат в безопасност), понеже, казаха те, на нашите хора не можело да се вярва, че ще заредят както трябва в тъмното, когато стигнем върха.

Обаче, макар че една пушка наистина гръмна, за късмет никой не пострада, а и разбойниците нищо не разбраха на фона на пукотевицата от другия край на Долината. Тези, които провеждаха лъжливата атака под командуването на Том Фагъс, имаха заповед да вдигат колкото се може повече шум, без самите те да се излагат на опасност, докато ние се изкатерим догоре. И преди Съветника който и да било друг да усети нашето присъствие, ние вече бяхме запалили къщата, където живееше злодеят Карвър. Подпалването точно на тази къща беше лично моя привилегия и трябва да ви призная, че с удоволствие потрих ръце, когато видях, че пламъци и дим излизат от дома на човека, подпалил толкова чужди домове.

Внимавахме обаче да не пострадат невинни жени и деца и затова изведохме всички предварително. Карвър имаше десетина-дванайсет жени и може би това беше една от причините, поради които така леко бе приел загубата на Лорна. Особено впечатление ми направи едно от децата — говореше се, че това е любимият му син. Момченцето се покатери на гърба ми и въпреки омразата, която изпитвах към баща му, детето ми допадна.

След като запалихме още три къщи, казахме на жените да отидат и да повикат мъжете си. И благодарение на огъня, пушека и суетнята те решиха, че сме най-малко сто човека, й хукнаха към мястото на битката при Портата на Дун.

Скоро, точно като очаквах, разбойниците дойдоха, като оставиха край портата само двама-трима човека. В този миг пламъците се разгоряха и обляха в светлина цялата Долина. И каква гледка бяха тези хубави и дръзки хора, които вървяха по пътя! Никъде по света не можеха да се намерят дванайсет по-красиви, по-смели, но и по-жестоки мъже. Като видях колко малко бяха, отказах се да стрелям, въпреки че бях се прицелил във водача, който като че ли беше Чарли. Дойдоха вече доста близо и огънят ясно ги осветяваше, но все още не знаеха къде да ш търсят. Реших, че е по-добре да ги заловим като пленници, макар че после и без туй щяха да ги обесят. И въпреки това не желаех да стрелям нито да давам команда на своите съмишленици.

Те обаче не чакаха аз да ги командувам. Видяха удобен случай да стрелят по хората, които мразеха, хора, които ги, бяха лишили от дом и любов. И случаят беше прекалено удобен, за да го изпуснат. При сигнал, даден От Айк, една дузина мускети гръмнаха и половината разбойници се строполиха мъртви.

Въпреки че и преди бях виждал голяма битка, това ми се стори толкова ужасно, че отначало бях склонен да се нахвърля върху хората си заради тяхната постъпка. В следващия миг обаче разбрах, че те са били прави. Докато Долината кънтеше от женските писъци, и гредите на пламтящите къщи се сгромолясваха в реката, оставалите разбойници се нахвърлиха срещу нас като дяволи. Стреляха като бесни, без да ни виждат сред храстите, а после извадиха сабите си и се втурнаха насреща ни.

Отначало, макар че бяхме два пъти повече от тях, отстъпихме пред яростната им атака. Аз лично силно се възхищавах от огромната им смелост и известно време не стрелях, тъй като единственото ми желание беше да се срещна е Карвър, но той не беше сред тях. Скоро боят стана ръкопашен, защото всички пушки бяха празни и беше трудно да се види каквото и да било сред бесния напор на битката и многобройните удари, които се сипеха отвсякъде. Едно нещо обаче видях. Нещо, което дълго след това не можах да забравя. Видях как мъжът на Марджъри Бадкок уби Чарли.

Тази нощ беше нощ на разплата, нощ на палежи, кръвопролитие и отмъщение. И преди да се пукне зората в бледата мартенска утрин, не беше останал нито един жив Дун освен Съветника и Карвър, които не открихме сред мъртвите. Сигурно се е измъкнал по някакъв начин. И от всичките им къщи, обзаведени с разкош, не остана нищо. Реката отнесе пепелта.