Ричард Блакмор
Лорна Дун (15)

XV глава
КРАЛСКА ПОКАНА

Тревогата на мама за моето здраве десеторно се увеличаваше, когато виждаше, че се храня добре само веднъж дневно, докато преди го правех три пъти. Това я доведе до отчаяние и тя дори заговори, че трябва да повикаме лекар от Порлок. Ани използуваше цялото си време, за да ми готви, а Лизи дори ми пееше, за да ме развеселява. Само Бети се мусеше както винаги и ги съветваше да ме оставят да погладувам малко.

Един следобед, когато вече нямаше работа, след като бях нагледал конете и тъкмо си казвах, че след пет дни месецът свършва и ще мога да отида при Лорна, към нашата врата се приближи конник. Още щом разбрах, че не е Том Фагъс, отказах се да ходя да го посрещам и реших, че трябва да е някой пътник, отбил се да пита за пътя.

Но вместо това той спря пред нашата врата и се развика, като че ли беше кой знае кой си, и през цялото време размахваше нещо бяло във въздуха. Затова пресякох двора и отидох да разбера каква беше работата.

— Аз съм кралски пратеник! Хей, ти, големият, в името на краля, ела насам!

Въпреки че това не ми хареса особено, бавно се запътих към него, защото не се е родил човекът, който ще ме накара да се забързам.

— Това ли е фермата „Могилата на дъждосвирците“? — попита той. — Господ само ми е свидетел колко съм уморен. Последните двайсет мили непрекъснато ми повтарят, че е само на половин миля по-нататък. Ако и ти ми кажеш същото, мисля, че бих те цапардосал, стига да не беше три пъти по-голям от мене.

— Сър — отговорих му аз, — това няма да ви се наложи. Тук е „Могилата на дъждосвирците“ и вие сте добре дошъл в нашата ферма. За вечеря има овчи бъбречета и прясна, току-що наточена бира.

— Овчите бъбречета са хубаво нещо, необикновено хубаво. А през последните десет дни нито веднъж не съм се хранил като хората. По странноприемниците, щом чуят „в името на краля!“, ми дават всичко най-лошо, което имат. През целия път от Лондон дотук пред мен яздеше някакъв си Том Фагъс, който изяждаше най-хубавите неща и на когото всички се кланяха. Досега да ме е обрал сто пъти, ако си заслужавах труда.

През цялото това време той прекосяваше с коня си двора, като измъкваше уморените си крака от стремената. Беше среден на ръст около четиридесетгодишен мъж със сурово лице. Носеше тъмнокафяв костюм за езда и макар че целият беше оплискан с кал, стоеше му много добре, не като произведенията на нашите местни шивачи. И наметалото му беше от червена кожа. Тъй като не го зачетох особено, той, изглежда, ме презираше, че съм необразован селяндур.

— Ани, свали шунката — извиках, защото сестра ми беше чула звука от копитата на коня и излезе навън — и отрежи няколко парчета от еленското. Джентълмен ни е дошъл на вечеря, Ани.

— Ти си момче на място. Сигурен съм, че не греша — каза новият ми приятел. — Всичко това ще бъде в твоя полза, когато правя доклада си. Искам да кажа, ако вечерята наистина е толкова хубава, колкото изглежда на думи. Ха, та тази храна е достойна за самия Том Фагъс. Но младата дама няма да забрави… сигурен ли си, че няма да забрави?

— Трябва да сте сигурен, сър, че тя няма да забрави нищо, което ще накара всеки гостенин да се чувствува по-приятно.

— Е, добре тогава. Оставям коня си в твои ръце и влизам вътре. Но, боже! Замалко щях да забравя за какво съм дошъл. Въпреки че целият съм натъртен и гладен, не трябва да почивам и да слагам залък хляб в устата си, преди да видя и докосна Джон Рид.

— Успокойте се, добри господине — отговорих му аз. — Вие видяхте и докоснахме Джон Рид. Това съм аз.

— Джон Рид, от името на краля, Чарлс II, приеми тези подаръци! — каза кралският пратеник.

Той ме докосна с бялото нещо, което държеше и чак тогава видях, че това беше пергаментов свитък, вързан с шнур и запечатан във всеки ъгъл с восък. Пратеникът ми нареди да счупя печатите, което и направих, н вътре видях името си, изписано с големи букви. Моля се на бога дано сега, когато съм възрастен, друга подобна изненада да не ме спохожда.

— Чети, сине, чети, огромни глупчо, ако изобщо знаеш да четеш — каза кралският служител, за да ме окуражи. — Нищо страшно няма да ти се случи, момче, а вечерята ми изстива. Какво си ме зяпнал, глупако? Толкова си голям, че можеш да ме изядеш. Чети, чети, чети!

— Извинявайте, сър, но как ви е името? — попитах, въпреки че изобщо не знам защо го направих.

— Казвам се Джереми Стикълс, момко, и съм само един обикновен кралски съдебен служител, който в този миг умира от глад и не може да се навечеря, докато ти не прочетеш това нещо.

След като ме принудиха по този начин, най-сетне зачетох. С две думи, призоваваха „нашия верен поданик Джон Рид да изостави цялата си работа и да се яви лично пред мировите съдии в Уестминстър, за да даде показания във връзка с някои събития, застрашаващи спокойствието на нашия господар, краля.“ Подписът не успях да разчета. Разбрах само, че започва с „Дж“.

Докато разчитах доколкото можех призовката, пратеникът ме наблюдаваше и изглеждаше много доволен от удивлението ми, защото го беше очаквал. Накрая, тъй като не знаех какво друго да сторя, разгледах свитъка и от обратната му страна. Междувременно главата ми съвсем се замая и загубих всякаква способност да разсъждавам разумно. Единствената мисъл, която ми минаваше, беше, че сигурно ме призоваваха, защото съм посещавал Лорна. Служителят обаче ме съжали, а и вечерята му можеше да изстине.

— Не се страхувай, синко, няма да те убием. Само трябва да кажеш цялата истина, и всичко ще бъде… но не, ще ти обясня подробно и как да се измъкнеш невредим, ако ми хареса вечерята.

— Правим всичко, което е по силите ни, сър, за да останат гостите ни доволни.

Но когато мама видя свитъка, припадна в любимата си цветна леха, която тъкмо плевеше. А щом се свести, занарежда, че кралят бил чул за сина й, колко е разумен, тих и работлив, че е най-силният мъж в Англия, и затова искал да й отнеме нейния Джони.

Мистър Джереми Стикълс обаче й обясни всичко и каза, че кралят щял да бъде много нещастен на своя трон, докато не видел Джон Рид. Накрая мама започна да се усмихва през сълзи и заяви: „Негово величество ще разполага с моя Джони, но само за две седмици.“

И въпреки че тя вече имаше голямо желание да ме пусне в Лондон, тъй като тайничко се надяваше да се върна удостоен с високи титли и увенчан със слава, аз самият изпаднах в дълбоко отчаяние. Какво щеше да си помисли Лорна за мен? Дългият месец, през който само чаках и наблюдавах, почти беше изтекъл; след няколко дни тя вече щеше да ме очаква, а аз нямаше да мога да удържа думата си. Каква обида щеше да бъде това за нея! След като си помислих всичко това, но не открих никакъв изход, не можах да мигна цяла нощ, въпреки че Джереми Стикълс хъркаше и за двама ни. Чувствувах, че ми е отредено някакво важно място, че ще ми се доверят и че непременно трябва да изпълня дълга си. Никой не можеше да знае какво има да ми каже кралят за рода Дун — а предчувствувах, че те бяха в дъното на това странно повикване — или какво можеше да си помисли Негово величество, ако не изпълнех заръката му. Всичко това легна като тежко бреме на плещите ми. Накрая реших, че дори Лорна не бива да знае причината за моето заминаване, а само, че се налага да замина много далеч от дома. Но как щях да й кажа дори и толкова малко, без да издам истинската причина?

И както си блъсках главата над този въпрос, съм заспал доста след времето, когато трябваше да съм станал. Затова, като не се появих на закуска, мама много се разтревожила, но мистър Стикълс я уверил, че кралските призовки често имали такъв ефект и че това било добър признак.

— И така, мастър Стикълс, кога трябва да потеглим? — попитах го аз същия следобед, когато бяхме излезли на двора. — Конят ви се нуждае от хубава почивка, сър, и едва ли ще може да тръгне още днес. Вчера моят кон Смайлър също се преумори, а нито един от останалите не може да ме носи.

— След още няколко години, Джек — отговори кралският пратеник, като ме оглеждаше с огромно задоволство, — ще бъде жестоко да яздиш на гърба на който и да било кон.

Междувременно мистър Стикълс съвсем се беше сближил с нас. На мен викаше „Джек“, на Елайза — „Лизи“, но което най не ми харесваше, нашата хубава Ани наричаше „Нанси“.

— Ще стане така, както бог е отредил, сър — отвърнах аз доста рязко, — и конят, който ще страда под мен, няма да е ваш. Но аз искам да знам кога трябва да тръгнем на този дълъг път до град Лондон. Доколкото разбирам, работата е бърза.

— Разбира се, че е бърза, синко. Но майка ти има нужда от време, за да те приготви за пътуване. Заколете довечера един хубав тлъст пуяк, който ще изядем утре на обяд, и още малко от онази еленска мръвка за вечеря. Тогава вече в петък сутринта можем да излезем на пътя и да изпълним заръката на Негово величество.

— Но чуйте, добри ми господине — започнах боязливо аз, — ако работата на Негово величество може да се отложи до петък, не може ли да се отложи и до понеделник? Имаме няколко малки прасенца — в петък ще станат на шест седмици. Твърде много са и едно от тях се нуждае от печене. Не смятате ли, че е жалко да оставим жените да го изядат?

— Джек, синко мой — отговори мистър Стикълс, — никога досега не съм бил в такъв гостоприемен дом и смятам, че ще бъде голяма неблагодарност, ако бързам да си тръгна. А и като си помисля, петък не е ден, в който добрият християнин обича да потегля на път. Утре около пладне ще избера прасенцето и в петък ще го хапнем за обяд. След това ще се приготвим и в събота рано сутринта ще потеглим.

Това все пак беше малко по-добре, отколкото ако бяхме тръгнали веднага, тъй като неделя беше първият ден, в който щях да мога с чест да посетя Долината на Дун. Но въпреки че опитах всички възможни доводи, мистър Стикълс не смееше да отлага заминаването за след събота. Тъй че единствената ми възможност да видя Лорна, преди да тръгна, беше да се опитам да я зърна от върха на скалата.

Това обаче напразно се опитвах да направя, докато очите ми се умориха от напрягане. Лежах скрит зад едно дърво и чаках толкова тихо, че зайците и катеричките си играеха около мен. Но белият камък си остана бял и нито един венец от цветя, украсил моминска глава, не раздвижи самотния покой на долината.