Ричард Блакмор
Лорна Дун (29)

XXIX глава
ГОЛЯМАТА ЗИМА

Напредвахме през снега бавно и мъчително. Движехме се един подир друг — най-отпред бях аз, а останалите мъже се опитваха да ме догонват. Най-много пъшкаше Джон Фрай, който беше сигурен, че е ударил последния му час, затова изпращаше заръки за жена си и благословии за децата си. И през цялото време валеше с невиждана дотогава сила. Снежинките не бяха чак толкова големи, виждал бях и много по-едри, но между тях просто нямаше място. Уоч, като добро и вярно куче, весело ни следваше. Понякога напълно изчезваше от погледите ни, тъй като дори и на равно снегът стигаше над гърба и ушите му. И все пак след много препъване и падане, смях и малко ругатни пристигнахме здрави и читави на долната ливада, където бяха заградени повечето от овцете ни.

Но, милостиви боже, там нямаше никакво стадо! Искам да кажа, никъде нищо не се виждаше; само в единия край на ливадата, от източната страна, имаше огромна пряспа — висока като хамбар и широка като къща. И тази пряспа се къдреше на вълни под бръснещия вятър.

За хора, които нямат овце, това сигурно би представлявало прекрасна гледка. Но за нас, които знаехме, че стадото ни е отдолу, в тази бяла могила нямаше никакво очарование. Уоч веднага започна да Драска и да вие отстрани; той знаеше, че овцете са погребани вътре. Ние четиримата се заловихме здраво за работа. Копаехме с всички сили и отхвърляхме снега от бялата купчина. Най-после, когато тунелите бяха готови, спряхме и се ослушахме. И тогава, през дебелата снежна стена като последна искрица надежда долетя слабо „Бе-е-е-е“. Познах Джем, най-едрият и най-силният ни овен, онзи, който ме посрещна, когато се върнах от Лондон. Отново се заловихме за работа и много скоро го измъкнахме. Уоч веднага пое грижите за него, като заблиза краката и муцуната му, за да го стопли. След него изскочи друг овен, наречен Том Побойника, и мигом хукна към Уоч, като че ли нищо не се беше случило.

По-нататък открихме и всички останали от нещастните ни овце, така плътно притиснати една в друга, че приличаха на огромен пай. Беше много интересно да се види как от топлината на дъха и телата им снегът се беше стопил и образувал куха пещера около тях. Две-три от по-слабите се бяха задушили от силното притискане и липсата на достатъчно въздух, но останалите, повече от шейсет, бяха бодри както винаги, макар и отначало малко вдървени и вкочанени.

— Но как ще ги закараме в къщи? — силно уплашен извика Джон Фрай, след като бяхме измъкнали около дузина — нещо, което трябваше да правим много внимателно, за да не се срути снежния покрив. — Как ще минат през огромните преспи?

— Ти се погрижи за тези тук — отговорих му, докато за миг се бяхме облегнали на лопатите, за да си отдъхнем. — За известно време не пускай другите навън; те са по-добре там, където са сега. Уоч, ела тук, момчето ми! Пази ги да не излизат!

Уоч дотича, вирнал право нагоре късата си опашка, и аз го поставих пред тесния отвор на голямата снежна пещера. После грабнах две от най-хубавите и най-тежки овце от освободената дузина, едната под лявата, другата под дясната мишница, занесох ги право в къщи и ги прибрах в горната кошара. Шестдесет и шест пренесох по този начин, по две наведнъж на всеки преход, и всеки път ставаше все по-тежко и по-тежко, защото преспите непрекъснато растяха. Но не позволих на никой друг да докосне овцете: бях решил да изпробвам силата си срещу природната стихия, и не само че я изпробвах, но победих. Някакъв яростен възторг запламтя в мен, когато борбата започна да става все по-трудна, но по-скоро бих умрял, отколкото да се предам. Докато накрая всичко свърши. Хората до ден днешен говорят затова, но човек, който не е видял такъв сняг и усетил такъв вятър, никога не може да си го представи.

Три денонощия снегът не спря нито за миг. Цялата ни къща беше затрупана освен прохода, който бях прокопал и непрекъснато разривах. В кухнята беше тъмно като в изба, а няколко прозореца не издържаха тежестта на натрупания върху тях сняг и паднаха навътре. Налагаше се, докато готвим, да си светим със свещ, а за печене и дума не можеше да става, тъй като пещта беше прекалено студена.

И тогава, когато цялата земя се запълни със сняг и най-високите плетища станаха невидими, а дърветата се чупеха под тежестта му, изгря великолепно слънце и ни разкри всичките ни загуби, но не донесе топлинка. Напротив, такъв мраз скова всичко, че чайникът до огъня замръзваше и много хора загинаха. Тогава за пръв път и за последен път през живота си чух ужасяващия трясък от дървета, пръснали се от студа. Нашият голям орех загуби три клона тази зима, а старият дъб на кръстопътя, както и много други дървета, се разцепи на две. Но защо ли ви разказвам всичко това? Хора, които не са го видели, може би само недоверчиво ще се намръщят; докато не дойде друга такава зима, което може и никога да не стане.

Ужасното време попречи на Том Фагъс да идва в къщи седмици наред, от което не бях толкова недоволен, колкото бе Ани, тъй като никога не можех съвсем да го одобря за съпруг на сестра ми, независимо че сега притежаваше земя и беше получил кралската амнистия. Откакто ни скова големият студ, бях в много лошо настроение — нещо необичайно за веселия ми нрав, защото, независимо от всичките ни усилия, бяхме загубили вече половината си стока. Дори и конете в конюшните всяка сутрин имаха дълги ледени висулки на ноздрите си. Но от всички беди най-сериозната (поне за мен) беше невъзможността да получа вест от Лорна. Не че тридневният снеговалеж чак толкова беше сковал пътищата. Просто небето непрекъснато трупаше нови купища. Обикновено валеше цял ден, нощем се изясняваше и сковаваше дълбок мраз. Звездите бяха ярки като скъпоценни камъни, а всеки звук — остър като топовен гърмеж. На сутринта отново заваляваше.

Една сутрин Лизи дотича в кухнята, където си топях гъша мас (мажех я върху лицето и ръцете си), и ме целуна, най-вероятно за да си стопли устните, или защото искаше да ми съобщи нещо, с което се гордееше.

— О, Джон, какъв огромен глупак си! Колко жалко, че никога не четеш.

— Не виждам голяма полза от четенето, когато покривът всеки миг може да падне и да остане да стърчи само коминът!

— Най-подходящото време за четене, Джон. Знанията могат да ни помогнат в най-големите ни нещастия.

— Амин — извиках аз. — Ти поп ли си, или проповедник? Каквото и да си, довиждане.

След тези думи тръгнах да направя обичайната си обиколка, но Лизи ме спря, задържайки ме с две ръце. После ме погледна с красивите си очи, толкова големи и нежни.

— Слушай, Джон, сега не е време за шеги. Снощи почти щях да замръзна в леглото, а Ани е като ледена шушулка. Пипни да видиш колко са студени ръцете ми. Искаш ли сега да чуеш какво прочетох за места, където климатът е десет пъти по-лош оттук и където могат да живеят само умни хора?

— Нямам време да те слушам сега. Трябва да се погрижа за хиляди неща, но след закуска ще чуя за чуждоземните ти климати. А ти направи горещо кафе за мама.

Лизи изглеждаше леко разочарована, но пък и знаеше каква работа ме чака. В крайна сметка не беше чак толкова неблагоразумна, макар че четеше много книги.

Прочела някаква книга за полярните области — каза ми тя след закуска, — където било вечен мраз и винаги валял сняг. И все пак тамошните хора успявали да се справят благодарение на една малка хитрост. Като виждали как снегът леко се разпростирал върху всичко и как покривал планини и долини, те измислили, обувки за сняг, които слагали на краката си, за да не потъват при ходене. Лизи ми каза и как ги правели — много здрави и много леки — от ребра, с опъната кожа между тях, пет фута дълги, един широки и със закривени нагоре краища. Само не ми каза колко трудно се ходи с тях.

Веднага се залових за работа и не след дълго измайсторих чифт здрави и леки снегоходки. Отначало изобщо не можех да ходя с тях и за голямо удоволствие на момичетата непрекъснато ги застъпвах и се препъвах на всяка крачка. Скоро обаче открих грешките си и направих известни промени и в самите снегоходки, според една рисунка, която Лизи намери в някаква приключенска книга. И резултатът беше поразителен. Пресякох целия двор и се върнах обратно, без да падна нито веднъж.

И въпреки че глезените ме боляха ужасно, твърдо реших да се упражнявам и на другия ден и още преди мръкнало можех да ходя съвсем свободно. Когато Джон Фрай ме видя как в здрача се спускам по хълма, хукна ужасен и падайки, зарови глава в една пряспа. Помислил си, че съм откраднал ситата на някоя вещица — върху тях, както се говореше, те летят над хълмове всяка събота в полунощ.

На следващия ден казах на мама, че възнамерявам да посетя Долината на Дун. Не исках да тръгна без нейно разрешение, въпреки че едва събрах смелост да я попитам. Тя обаче силно ме изненада. Каза, че виждала как от известно време копнея да отида там (бе невъзможно да го е забелязала, тъй като непрекъснато работех здравата) и че предпочитала да ми разреши да отида, вместо да ме гледа как страдам з някого, който сега бил всичко за мен. Чувствувах, че не беше справедлива и че нямаше право да говори такива неща, след като виждаше каква огромна работа бях свършил, откак захвана лютият студ. Щеше ми се да й кажа, че не ме разбира, обаче синовният ми дълг не ми позволи да й говоря такива неща. Затова се хванах за думите й — нещо, за което тя не беше подготвена — и хвалейки се колко добре мога да се движа със снегоходките захапах една къса лула и излязох.