Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lorna Doon, 1869 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Правда Митева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически любовен роман
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Любовен роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
-
- @Издание със съкращения в текста
- Векът на Краля Слънце (XVII в.)
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,4 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2007)
Издание:
Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН
РОМАН
Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984
Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984
Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА
Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ
Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ
Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА
9537611531 Индекс 11 6126-22-84
Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.
Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.
Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.
Цена 1,82 лв.
Издателство „Отечество“, София
Печатница „Д. Найденов“, В. Търново
с/о Jusautor, Sofia,
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Лорна Дун | |
Lorna Doone | |
Други имена | Lorna Doone: A Romance of Exmoor |
---|---|
Автор | Ричард Блакмор |
Първо издание | 1869 г. Великобритания |
Издателство | Sampson Low, Son, & Marston |
Оригинален език | английски |
Жанр | исторически роман |
Вид | роман |
Издателство в България | „Отечество“ (1983) |
Преводач | Правда Митева |
Лорна Дун в Общомедия |
„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.
Сюжет
Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.
Издания на български език
- „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
- „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.
Филмови екранизации
- Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
- Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
- Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
- Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
- Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
- Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
- Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker
Външни препратки
- „Лорна Дун“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
- „Лорна Дун“ на сайта „Моята библиотека“
|
XXXI глава
НАЙ-ПОСЛЕ В КЪЩИ
Докато този безумен план се оформяше в главата ми, струваше ми се, че единственият възможен за нас изход беше през Портата на Дун, тъй като скалите бяха прекалено стръмни, а вратичката на Гуени — дълбоко зарита в снега. Но сега, както вървях към дома по възможно най-краткия път, през скалите, сетих се да мина и да погледна мястото, откъдето за пръв път бях проникнал в Долината — тоест водопада в долния й край. Нито за миг не си представях, че той можеше да ми помогне сега, след като и в най-прекрасно време не се бях осмелявал да се спускам по него. Но все пак бях любопитен да видя как изглежда старият ми другар. За мое най-голямо учудване там нямаше почти никакъв сняг. Сега моят водопад се беше превърнал в една ледена пътека, върху която тук-там имаше места, покрити с водорасли, където можеше да се отпочива.
Това беше лесно проходима пътека, като че ли създадена точно за целта, по която можех да спусна шейната си с Лорна в нея. Боях се само от две неща: едното — да не би преспите, натрупани отгоре, да паднат и да ни погребат, и другото — да не се спуснем прекалено бързо и да полетим право в черния водовъртеж, който все още не беше замръзнал по средата.
Прибрах се в къщи с пълна скорост и казах на мама да не позволява на никого да си ляга, докато не се върна — огньовете да пламтят, да приготвят храна за дузина хора и много вряла вода и да проветрят и затоплят най-хубавото легло. Милата ми майчица се усмихваше на вълнението ми, въпреки че и тя самата беше развълнувана. След това дадох най-подробни нареждания на Ани, похвалих я и я целунах; опитах се дори да полаская и Елайза, понеже се боях да не би да се държи негостоприемно.
След това взех малко бренди — едната част вътрешно, тъй като ми предстоеше бърза работа, а другата с мен — понеже предчувствувах какво може да се случи със спътниците ми в такова студено време. Взех също и малко храна. Накрая извадих новата лека шейна за понито и я напълних с вълна и два-три кожуха. Не посмях обаче да взема понито, защото копитата му щяха да затъват в снега.
Затова аз самият се впрегнах, като омотах много въжета около тялото си, и с тежка тояга в ръка потеглих с доста добра скорост, а шейната се плъзгаше след мен така леко, като че ме следваше куче.
Пълната луна ярко изгря зад гърба ми и по снега се проточиха дългите сенки на малкото неща, които се виждаха. Придвижвах се безшумно, с добра скорост и само благодарях, че не вали и не духа вятър. Като съдех по първите признаци, през нощта щеше да екове лют студ. Но аз имах достатъчно работа, за да не измръзна. Въпросът беше можех ли да спася Лорна от него.
Тъй като се боях да не падна от скалите, не рискувах да мина оттам, а много внимателно изтеглих шейната по стръмната ледена пътека, за да достигна онзи край на Долината, където за първи път видях Лорна по времето, когато ходех за риба като дете. Оставих шейната там и се отправих нагоре през Долината, придържайки се към единия й край.
Огънят все още силно гореше, но повече топлеше, отколкото светеше, и много от младежите играеха покрай него. По-възрастните бойци пиеха в две от най-долните къщи, където горяха много свещи.
Покрай всички тях минах лесно и без никакъв риск, прикривайки се зад високите преспи. След това значително по-предпазливо се приближих до вратата на Лорна, дадох уговорения знак и след като свалих снегоходките си, се ослушах. Но очакванията ми някой да дойде, се оказаха напразни, а не виждах отникъде да свети. Дори ми се стори, че чувам някакъв тих звук, като стенание. Почуках още веднъж, по-силно, и като не получих отговор, подпрях вратата с рамото си. В следващия миг тя изхвърча навътре. И там, в стаята на Лорна, видях гледка, която направо ме подлуди.
Лорна стоеше зад един стол в ъгъла е вдигнати нагоре ръце. В средата на стаята лежеше Гуени Карфакс, вкопчила едната си ръка в крака на някакъв мъж. Друг мъж се беше надвесил над Лорна и се опитваше да махне стола. Моментално го грабнах и изхвърлих през прозореца със страхотен трясък; за негов късмет, на прозореца нямаше решетки. После хванах другия за врата, постиснах То малко за гърлото и го измъкнах навън. На ярката лунна светлина видях, че този, когото носех, е Маруд де Уичхолс. Понеже ми беше съученик, не го бих много, само го хвърлих в една пряспа, която се затвори над него. После потърсих другия, когото бях изхвърлил през Лорниния прозорец, и го открих окървавен и в безсъзнание — Чарлуърт Дун, ако не грешах.
Сега вече нямах никакво време за губене. Завързах си снегоходките и грабнах Лорна, като казах на Гуени да ме следва. После тичах през целия път до шейната. Докато успея да настаня Лорна и цялата да я увия в кожите, Гуени вече беше дошла с две торби на гърба. Настаних я зад господарката й, хвърлих един поглед назад към долината и отблъснах шейната надолу по стръмната и опасна пързалка. Аз самият висях отзад и с цялата си тежест намалявах скоростта, доколкото можех. Успях да ги сваля здрави и читави. Минахме покрай черния вир и скоро стигнахме ливадите. Тук ме очакваше здраво теглене, тъй като пътеката беше стръмна и неравна. Гуени искаше да слезе, за да намали товара и да бута шейната отзад, но аз отказах и да чуя за това, понеже върлуваше лют студ и се боях, че без Гуени, която я топлеше, Лорна щеше да замръзне.
Не бяхме вървели много и носът на Гуени започна за премръзва, защото не искаше да го държи под кожуха. Наложи се да спра така, както си бяхме осветени от луната (нещо, което беше много опасно), и да го разтрия със сняг, както ме беше учила Елайза. А тя през цялото време ме гълчеше, като че ли аз й бях замразил носа. Лорна, която беше силно изнемощяла от дългото гладуване, лежеше съвсем неподвижно под кожусите и аз се уплаших да не потъне в онзи дълбок бял сън, от който няма събуждане. Затова здраво опънах въжетата и впрегнах цялата си сила на работа, така че се пързаляхме с доста прилична скорост. Милата ми Лорна положително щеше да изхвърчи от шейната, ако не я придържаха късите, но здрави Гуенини ръце. И така, след един час пристигнахме в къщи и влязохме в стария двор, където всички кучета ни приветствуваха.
Сърцето ми се свиваше и бузите ми пламтяха като огъня на разбойниците от притеснение какво ще си помисли Лорна за нашия стопански двор, и от друга страна, какво щеше да си помисли за нея мама. По първия въпрос вълнението ми се оказа съвсем напразно, тъй като Лорна не видя нищо. Тя дори не повдигна натежалите си клепки. А що се отнася до това, какво мама щеше да си помисли за нея, трябваше да съм сигурен, че изобщо нямаше да мисли, докато хубаво не си поплачеше.
Шейната стоеше пред отворената врата само с Лорна в нея, защото Гуени беше изскочила. На вратата стояха всички мои хора. Първа, разбира се, беше Бети, с голяма метла в ръката, после скъпата ми Ани и мама, а Лизи стоеше по-настрани. Хванах мама за ръка и я заведох до шейната.
— Ти ще я видиш първа, мамо. Та нали и тя е твоя дъщеря. Мамините ръце трепереха, докато разтваряше гънките на кожуха, където моята Лорна лежеше заспала. Наведе се, целуна я по челото и продума: „Бог да я благослови, Джон!“ А после се разплака, та трябваше да я успокоявам.
— А сега предполагам, че най-сетне можем да я докоснем — каза Бети завистливо. — Ани, хвани я за главата, а аз ще я хвана за краката.
И така, те я занесоха в къщи, а аз видях, че сред толкова много жени за мен няма място. Затова излязох да доведа Гуени и й сипах пълна паница грах с бекон, които тя изяде с чудесен апетит.
След това я запитах защо е пуснала тези двама пияни мъже да влязат в къщата. Но когато ми обясни всичко, разбрах, че вината е само моя. Бяхме се разбрали, че аз ще почукам веднъж силно (ако си спомняте) и после два пъти по-слабо. Е, та като дошли онези пияни негодници, единият, който бил много пиян, изтропал силно на вратата, а другият, който бил само три четвърти пиян — два пъти, по-слабо. Щом чула това, Лорна скочила и отворила вратата.
Целият този разказ чух, докато Гуени ядеше с пълна уста и дори докато облизваше лъжицата си. А после ми съобщиха, че Лорна дошла на себе си и ме викала. Преди да отида обаче, предупредих Гуени, докато е у нас, да си държи езика зад зъбите и много да не вярва на женските приказки.
Намерих Лорна седнала до огнището и отвсякъде подпряна с възглавници. Но въпреки че очите й бяха отворени, тя като че ли изобщо не разбираше какво става около нея.
— Да излязат всички освен мама — казах аз много тихо, но твърдо.
Когато останахме сами, мама каза: „Студът е влязъл в мозъка й, Джон. Чувала съм за такова нещо.“
— Тя ще ме познае — беше всичко, което успях да й отговоря. — Само седни там и гледай.
Чувствувах, че Лорна ще ме разпознае, само мен и никой друг, и ако я оставим на спокойствие, скоро ще се възстанови. Затова седнах до нея и оставих природата сама да си върши работата. И ето че очите, които ме гледаха някак отдалеч и с известно съмнение, започнаха да се проясняват и изпълват с нежност, а после заблестяха с доверие и любов. Малките ръце като че инстинктивно намериха пътя към закрилата на големите ми длани и затрепериха в тях, а после се успокоиха и притихнаха.
Известно време останахме така, застинали и неподвижни, без да забелязваме нищо освен присъствието на другия, преизпълнени с надежда, спокойствие и истинско щастие, стига само светът да ни оставеше на мира. Но едно изхлипване наруши покоя ни и мама се опита да ни убеди, че само се е изкашляла. Лорна обаче се досети коя е тя и скочи така бързо, че замалко не подпали роклята си на големия ясенов пън, изтича към стария дъбов стол, където мама се преструваше, че плете. Взе плетивото от нея, смирено коленичи, постави двете й ръце върху главата си и я погледна.
— Бог да те благослови, моя прекрасна господарке — каза мама, като се наведе надолу, а после, тъй като Лорна продължаваше да я гледа, промълви: — Бог да те благослови, мое сладко дете!
Ето как тя стигна до сърцето на мама, както беше стигнала и до моето: по най-краткия път — пътят на състраданието, изгладен от добротата, младостта и нежността.