Ричард Блакмор
Лорна Дун (5)

V глава
РОДЪТ ДУН

Добрите хора от страна, в която царят ред и законност, може да си направят грешни изводи за нашите места, ако не им се разкаже цялата истина. За да се избегне всяко недоразумение, длъжен съм да обясня как и защо разбойниците са се заселили в нашия край.

През или около 1640 година, когато чашата на бедите в Англия заплашвала да прелее, в Шотландия изневиделица били конфискувани големи имения. Собствениците били прокудени и се смятали за щастливи, ако успеели да отърват кожата.

Едно от северните имения било обща собственост на сър Енсор Дун и братовчед му лорд Лорн. Лорд Лорн бил с няколко години по-възрастен от сър Енсор, който бил женен за дъщерята на лорда. Но независимо от това, те дълбоко се ненавиждали и всеки очаквал смъртта на другия, за да стане собственик на цялата земя. И тогава най-неочаквано имението било конфискувано.

Лорд Лорн, въпреки че останал без земя, все още бил доста заможен, но що се отнася до братовчед му сър Енсор, той и голямото му семейство, което зависело от него, били докарани до просяшка тояга. Сър Енсор бил убеден, че братовчед му е виновен за всичките му нещастия, и тъй като бил католик, надявал се, че ще получи подкрепа в кралския двор. Когато отишъл там обаче, убил един човек, за когото бил чувал, че имал пръст в конфискуването на имота му. По този начин провалил всичките си шансове да получи помощ от краля и бил обявен извън закона. Имал много богати приятели и бил твърдо убеден, че те ще му помогнат. Но от тях не получил нищо друго освен безброй добри съвети. Загубата на приятелите била за сър Енсор по-малък удар от загубата на земята му.

В голямото си отчаяние той решил да се установи в някоя част от страната, където никой не го познавал. И така, за наше най-голямо нещастие дошъл в Западна Англия. И когато открил място, което почти изглеждало създадено само за него, заселил се тук заедно със семейството си и някои роднини. Мястото, което си избрал, било долина, по-късно известна като Долината на Дун, много отдалечена, трудно достъпна и лесно се отбранявала.

Отначало селяните от околността донасяли на хората му най-различни неща: бекон, сайдер, овнешко и какво ли не, и за известно време сър Енсор Дун бил много честен. Но когато присъствието им вече не било новост, нашите добри хора започнали да мислят, а и да говорят, че дори и един джентълмен трябва да работи или поне да плаща на други за това, и че било срамота да не се обработва такава плодородна долина… А по-късно децата пораснали и започнали сами да си взимат, без да питат.

Първоначално не били повече от дузина, но се умножили удивително бързо. Дали причината била в това, че се хранели със сърнешко месо и Ексмурско овнешко, или в това, че дишали мекия въздух на блатистите равнини, не знам, но така или иначе, родът се разраствал много по-бързо, отколкото честността му. Още като дошли, те довели със себе си и няколко жени, но с времето започнали да отвличат и дъщерите на нашите фермери. В началото момичетата били много недоволни, но после свикнали с новите си домове.

Повечето от нашите мъже, сравнени с мъжете от този род, направо изглеждат дребни. Вярно е, че мнозина от нас са достатъчно силни, но им отстъпваме по височина, красота и обноски.

Може би долината им е могла да бъде превзета с нападение, а те самите — прогонени от гората, стига само честните хора да се бяха заели с тях веднага щом започнали да крадат. Но понеже изпитвали уважение към благородния им произход и ги жалели заради нещастието им, земевладелците, фермерите и овчарите отначало само мърморели или дори обръщали цялата работа на смях. След известно време обаче разбрали, че нещата са отишли твърде далече, за да са смешни, защото ръцете не разбойниците почервенели от кръв, и тогава само при споменаването на името „Дун“ всяка жена притискала детето до гърдите си и всеки мъж пребледнявал. Защото синовете на сър Енсор пораснали разюздани и жестоки.

Освен това всичките им мъже бяха силни, високи, стройни и широкоплещести и можеха да повдигнат по четири центнера^[1]. Ако някой син или внук на сър Енсор, навършил двайсет години, не успееше да изпълни рамката на вратата му, докосвайки страничните греди с раменете си и горната с челото си, и при това бос, той беше отвеждан до Портата на Дун и прогонван по широкия свят, честно да си изкарва прехраната. А тази врата беше висока шест фута и един инч и широка два фута без два инча. И въпреки това не само съм чувал, но и зная, защото съм толкова тясно свързан с тях, че нито един син или внук на стария Енсор (всъщност с изключение на Съветника, когото държаха заради мъдростта му, и не повече от двама младежи) не е пропадал на този изпит, за да се върне към трудностите на честния живот.

Не че се прехласвам кой знае колко по ръста им, защото, ако ме бяха накарали да мина през тази врата, когато бях на двайсет години, най-вероятно щях да си замина с рамката й върху раменете си, въпреки че тогава все още не бях в разцвета на силите си. Само искам да ви кажа какъв беше средният на ръст човек по нашите места, и че всеки Дун далеч го надвишаваше. Освен това ги учеха да стрелят с тежки карабини толкова точно, че дори и едно момче можеше да умери заек в главата от разстояние осемдесет ярда.

Сега, след всичко написано дотук, никой няма да се усъмни, когато кажа, че нашите местни власти се побояха да започнат следствие във връзка със смъртта на баща ми. Затова си го погребахме тихо — всъщност единствено мама не можеше да не плаче — в двора на малката църквица в Оър.