Ричард Блакмор
Лорна Дун (7)

VII глава
ТРУДНО ЗА ИЗКАЧВАНЕ

И така, нашата ферма „Могилата на дъждосвирците“ се намира на терен с лек наклон, над който се издига мрачна планина, много оскъдно покрита с растителност. Близо до нас обаче има дървета, сочна зелена трева и овощни градини и човек трудно би забелязал потока, въпреки че го чува навсякъде. През двора ни минава един хубав ръкав на река Лин, а красивите ни ливади са разположени на двата му бряга и стигат чак до фермата на Николас Сноу, с която нашите земи граничат от тази страна.

На около две мили под нас ръкавът Баджуърти се влива в Лин и я превръща в истинска река. Там се въди много риба и колкото по-надолу слизате, толкова по-едра става, защото в по-дълбокото има повече храна. Понякога в летните месеци, когато мама можеше да се справя с работата и без мен, отивах там с Ани (защото сам ми беше скучно) и с помощта на кукичка и парченце червей хващах по една кошница дребна пъстърва и друга риба. От всичко, което съм учил в училище „Блъндел“, съм запомнил само две неща: първото е да ловя риба, а второто — да плувам. Между другото, там учеха децата да плуват по много жесток начин. Големите момчета хващаха малките, хвърляха ги едно след друго в един дълбок вир на реката и ги наблюдаваха как потъват. Когато изплуваха, те започваха с много пляскане и пръхтене отчаяно да се борят с водата. Гледката е много забавна, стига да знаеш, че почти няма опасност. Що се отнася до мен, не се наложи да ме хвърлят повече от веднъж, защото скачах сам, тъй като имах известна практика в река Лин. И все пак аз се научих да плувам именно там, защото основната идея на плуването е да разбереш, че трябва да го правиш.

И така, въпреки че сестра ми Ани идваше да ми прави компания, когато ходех за риба по река Лин, и я пренасях на гръб през всички по-трудни места, оказа се, че нито един от нас не се беше изкачвал нагоре по потока Баджуърти. Знаехме, че е дълбок и пълен с риба, но никога не се бяхме качвали по него, защото изтичаше от Долината на Дун, която започваше само на около миля след началото му. И чак когато вече навърших четиринайсет години и обух новите си панталони с токи под коленете и здравите сини вълнени чорапи, които мама ми беше изплела, ми се удаде възможност да изследвам потока Баджуърти. Ето как се случи това.

От известно време мама не беше добре и ядеше много по-малко, а ние се плашим най-много, когато на някой не му е вкусно яденето. И тогава си спомних, че веднъж по време на една ваканция бях донесъл на милата си майчица един буркан солени дребни рибки от Тивъртън. А мама беше казала, че през целия си живот не е яла по-вкусно нещо. Дали го каза, за да ме похвали, или наистина мислеше така, не съм сигурен, въпреки че ми се ще да вярвам във второто. Във всеки случай твърдо реших сега да уловя от тези рибки и да ги осоля по същия начин само и само да я накарам да хапне нещичко.

И така, в деня на Свети Валентин^[1] през 1675 или трябва да е било 1676 година излязох от старата ни къща малко преди пладне, без да кажа никому нито дума. Не помолих Ани да дойде с мен, тъй като водата беше много студена. Зимата беше продължила дълго и тук-таме по склоновете все още се белееше сняг. Но пролетта също беше дошла и въпреки че засега трудно се забелязваше, просто я усещахме във въздуха.

Никога няма да забравя този ден и колко ужасно студена беше водата — защото си бях събул обувките и чорапите и ги бях закачил в една торба на врата си. Палтото си бях оставил в къщи, а ръкавите на ризата си запретнах чак до раменете. Между другото този вид рибки не се ловят нито с кукичка, нито е мрежа. Можеш да ги хванеш само с помощта на остра вилица, здраво завързана за края на някоя пръчка. И така, с парче хляб в джоба и вилица в ръка нагазих във водата, като се опитвах да си мисля, че е топла. Изминах повече от миля надолу по течението на Лин и почти не остана необърнат камък, защото познавах нрава на тези рибки и знаех къде се крият, но не улових нито една.

Продължавах да вървя все по-надолу, като от време на време излизах от водата, за да разтривам краката си. Бях изминал някъде около две мили, когато изведнъж се озовах на някакво открито място с ливади от двете страни и там видях друг поток, който се вливаше в Лин. На това място спрях, защото водата беше ужасно студена и пръстите на краката ме боляха. И така, излязох от реката и започнах да тичам, за да се стопля, и тогава почувствувах, че съм гладен. Седях, предъвквах кора от сладкия черен хляб на Бети и парче студен бекон и си мислех какъв срам е, че сега трябва да се върна и да кажа на Ани, че няма риба; но, от друга страна, беше ме страх да тръгна нагоре по Баджуърти, след като знаех такива неща за разбойниците от рода Дун.

Колкото повече ядях обаче, толкова повече смелостта ми се възвръщаше и си спомних как татко стотици пъти ми беше казвал никога да не се държа като страхливец. А след като отново се позатоплих, засрамих се от страха, който бях изпитал и си помислих: „Ако татко сега ме гледа, ще види, че изпълнявам заръките му.“ След това отново закачих торбата на врата си и запретнах крачоли високо над коленете, понеже предполагах, че ще е по-дълбоко. После пресякох Лин и навлязох в Баджуърти, като се движех в тъмен свод от клонаци. Установих, че тук не е така каменисто, както в Лин, а и от време на време слънцето се провираше през надвисналите над главата ми клони.

И въпреки че понякога се стрясках от тъмните дълбоки места, открих много от рибките, които търсех, пъстърва и разни други видове. Затова, ако някога сте били за риба, няма да се учудите, като ви кажа, че продължавах да вървя напред, забравил всякаква опасност; не забелязвах как лети времето и виках всеки път, когато хванех някоя по-едра риба.

Но на виковете ми отговаряше само ехото или уплашено изхвърчаше птичка. Дърветата се сгъстяваха все повече и повече, а покривът от клони над главата ми ставаше все по-тъмен, докато взех да си мисля, че тук рибите имат добра възможност да ме изядат, вместо аз тях.

Слънцето все по-бързо се спускаше зад кафявите върхове на хълмовете и с всеки изминат миг водата ставаше все по-студена и по-студена. Вече бях готов да се разплача, когато изведнъж храстите се разтвориха и аз се озовах пред голям тъмен вир, побелял от пяна по краищата.

Въпреки че бях добър плувец и дълбоката вода никога не ме е плашила, не изпитвах никакво желание да вляза в този голям вир, особено както бях изморен и измръзнал, макар че бях мокър само до кръста, без да смятаме ръцете и раменете. Само видът на тази черна яма беше достатъчен, за да не се гмурне човек в нея дори и в горещ летен ден, когато водата е огряна от слънцето — ако там изобщо проникваше слънце. А сега само потреперах и се дръпнах назад, особено когато забелязах как нишките от бяла пяна непрекъснато кръжаха по краищата, а центърът оставаше неподвижен.

Скоро обаче открих причината за това движение на водата и за постоянното бучене, което ме беше озадачало. Пропълзях покрай едната страна на вира и се озовах в основата на водопад. Беше дълга струя вода, гладка като стъкло, която се спускаше по стръмна канара с височина сто ярда, че и повече. Улеят, по който течеше водата, беше широк един клафтер^[2], с отвесни каменни стени от двете страни.

Видът на това място доста ме поуплаши, защото ми се прииска отново да съм си в къщи и Ани да приготвя вечерята ми. След малко обаче си казах: „Джон Рид, тези дървета, вирове и самотни скали те превръщат в страхливец. Така ли ще се върнеш при мама у дома, където тя ще те нарича «моето безстрашно момче»?“ И все пак трябва да си призная, че не някакво чувство за срам реши въпроса; всъщност пътят назад беше почти толкова опасен, колкото и напред. Но това, което ме спря да се върна назад, беше чисто момчешко любопитство. С една дума, бях готов да поема голям риск, за да разбера какво караше водата да се спуска така и какво имаше на върха.

Затова закачих торбата с рибата на врата си и без много да се оглеждам, от страх да не се уплаша, пропълзях през скалите и тръгнах по течението. В следващия миг краката ми загубиха опората си и падайки във водата, ударих главата си в камъните. Клетата ми глава силно се замая и си помислих, че ето, сега ще умра, което несъмнено би станало, ако здравата ми вилица не ме беше спасила от завличане в черния вир. Скоро отново можех да стоя на краката си и горе-долу успявах да се задържам прав, като забождах вилицата зад себе си. И тогава си казах: „Джон Рид, колкото по-скоро се върнеш там, откъдето си дошъл, толкова по-добре ще бъде за теб.“ За мой най-голям ужас обаче видях, че единствената ми останала възможност е да се катеря нагоре по тази водна грамада. В противен случай щях да бъда отнесен във вира и да се удавя.

Затова здраво стиснах вилицата в дясната си ръка и се закатерих нагоре по страховитата водна пързалка. Струваше ми се, че над мен има поне половин миля летяща вода, но в действителност дължината на стръмния улей се оказа само двеста ярда, както научих по-късно. Хлъзгавата скала и силната водна струя правеха изкачването много трудно и аз почти загубих надежда, че някога ще видя върха. От друга страна обаче, сега, когато застанах лице с лице срещу опасността, ужасът ме напусна и се заех да направя всичко, което беше по силите ми.

Дълбочината на водата беше само шест инча, най-много девет, така че през цялото време виждах как се белееха краката ми на дъното. Тук-там откривах и по-удобни места, където, като се държах за скалите, можех да си поема дъх. И постепенно, колкото по-нагоре се изкачвах, толкова повече се възвръщаше смелостта ми, особено когато си мислех, че може би досега никой друг преди мен не се е осмелявал щ се опита да мине оттук, и се чудех какво ли би казала мама. След това си спомних и за татко и като че ли болката в краката ми понамаля.

Напредвах бавно, стъпка по стъпка, с ръце опипвах пътя пред себе си и нито веднъж не се осмелих да си изправя колената. Съвсем близо до върха отново паднах и лошо си ударих капачката на коляното. В този миг течението почти ме отнесе надолу, защото изведнъж кракът ми се схвана и можех само да крещя от болка. Уплахата ме накара да направя още едно, последно усилие, за да се спася. Някак си успях да се изправя и отново да продължа.

Сега, когато бях толкова близо до върха, ужасно се страхувах, че няма да го достигна. Работех здраво, краката и ръцете ми се движеха като мелница, а на някои места се закрепвах само с пръстите на краката. Пълзях нагоре и не смеех да погледна назад. Мъчех се за нищо да не мисля; така краката вече нямаше да ме болят и дъхът ми нямаше така да прерязва сърцето. Само ми се струваше много жалко да се предам, след като се бях борил толкова дълго. По едно време, поглеждайки нагоре, видях светлина и се насочих към нея с последните сили, които ми бяха останали. После изведнъж усетих свеж въздух и се строполих с главата напред.