Ричард Блакмор
Лорна Дун (50)

L глава
ОТНОВО В ЛОНДОН

Кикъмс обаче не беше като Уини: несъмнено изпитваше някакъв интерес към мен, но този интерес нямаше нищо общо с предаността. Затова, като видял, че нещата вървят на зле и господарят му е в беда, какво мислите, направил този кон? Потеглил към удобствата и уюта на „Могилата на дъждосвирците“, и обилните порции овес, които го очаквали там. Нещо, за което не го обвинявам. В края на краищата животът е такъв.

Не можех обаче да не се притеснявам, като се сетих как ще се притеснява мама, когато види, че конят се прибира у дома без ездач, и почти желаех да го заловят някои от войниците на Кърк, вместо да си намери пътя за в къщи и да опечали близките ми.

Докато вървяхме към Бриджуотър, Джереми Стикълс ме увери, че имам един-единствен шанс да си спася живота, ако все още отказвам да бягам. Той трябва да издействува заповед, според която да бъда изпратен в Лондон колкото се може по-бързо като особено подозрителен пленник. „Защото — обясни ми той — само след няколко часа има вероятност да попаднеш в ръцете на лорд Фивършам, който може и да не е толкова жесток като полковник Кърк, но е точно толкова безмилостен и цената му несъмнено ще бъде по-висока“.

— Няма да плащам никаква цена — отвърнах аз, — нито пък ще бягам. Преди един час бих избягал заради мама и стопанството, но сега, след като съм заловен като пленник, името ми е известно и вече бягството става безсмислено. Ако го направя, ще ми конфискуват имота и мама и сестра ми ще трябва да гладуват. Освен това не съм сторил никому зло, не съм вдигал оръжие срещу краля, нито пък съм желал успех на враговете му. Не бих искал този Монмът да става крал на Англия, нито пък мисля, че католиците са по-лоши от нас. Ако има за какво да ме съдят — ще отговарям за това пред съда.

— Тогава, синко, трябва да отидеш в Лондон. Тук няма такива работи като съд. Тук бесим добрите хора, без да ги съдим. Но поускори крачка, Джон, имам влияние върху лорд Чърчил, а ние трябва да се срещнем с него преди лорд Фивършам да поеме работата в свои ръце. Лорд Чърчил е разумен човек и не затваря нищо друго освен хорските пари.

Имахме късмет да намерим този благородник, който сега е толкова прочут с победите си извън границите на Англия. Прие ни много любезно и ме огледа с огромен интерес, тъй като самият той беше висок и хубав млад човек, но не можеше да се сравнява с мен по ръст. Лицето му наистина ми допадна, но все ми се струваше, че в държанието му има нещо престорено. Без много да се двоуми, подписа заповед, която осигуряваше безопасното ми пътуване до Кралския съд в Уестминстър, а Стикълс, който трябваше да докладва в Лондон, отговаряше за мен.

Опасявайки се от някоя неприятна промяна, веднага потеглихме за Лондон. Благодарен съм, че по този начин не станах свидетел на жестоката и кървава разправа, която се развихряше из цялата страна още две седмици след нашето заминаване. Яздихме до Уелс (тъй като Стикълс най-после беше намерил кон и за мен), където преспахме, а на сутринта към нас се присъединиха няколко войници. По този начин бавно, но безпрепятствено се придвижихме до столицата, като минахме през градовете Бат и Рединг.

При вида на Лондон сърцето ми се стопли от различни чувства. Трогваха ме светлините на града и факлите, които горяха на всеки ъгъл, и красивите фирми на магазините: Но това, което ме развълнува най-много, беше мисълта, че тук живее и се разхожда моята Лорна и може би от време на време си спомня за дните, прекарани в „Могилата на дъждосвирците“. И макар че не възнамерявах да правя опити за сближаване, тъй като и тя нищо не бе направила, все пак сигурно съществуваше начин да разбера какви са намеренията й. Ако не желаеше повече да има нещо общо с мен, всичко щеше да приключи. Не съм от тези, които въздишат и плачат от любов като някой Ромео, и никой нямаше да разбере, че страдам, освен Ани.

Но ако Лорна все още ме обичаше, както дълбоко в сърцето си се надявах, тогава за мен нямаше да съществува никой друг освен нея. Положение, титли, богатство, всичко щях да запратя по дяволите, преди да са успели да ме прогонят от моята единствена и истинска любов.

Обладан от подобни мисли, заспах в центъра на град Лондон и бях така изпохапан от милиони бълхи (пощурели от радост, че им е паднал такъв як селянин), че на другия ден ме беше срам да вървя по улиците — така бяха обезобразили лицето ми.

На следващата нощ имах по-добър късмет в къщата на една почтена вдовица от шотландски произход. Къщата наистина беше доста чиста, но когато след вечеря й казах, че все още съм гладен, и й предложих да ми даде нещо за ядене, за което бях готов да й заплатя, тя ме изгледа така ужасено, че напуснах и нея. В края на краищата предпочитах да ме ядат, вместо да няма какво да ям. Така че отново потърсих моя стар приятел кожухаря, който се казваше Рамзак. Той все още добре ме помнеше и гостоприемно ме настани в старата ми стая, като прибави още два шилинга към наема — предполагам от радост, че ме вижда. Според заповедта, дадена ми от Стикълс, излизах само в определени часове, за да не би случайно внезапно да ме повикат да се явя в Уестминстър; с каква цел — не знаех, но се надявах да е за добро. За мен това беше крайно неудобно, тъй като трябваше да си стоя в къщи през по-голямата част от деня, така че не ми оставаше почти никаква възможност да се срещна с Лорна.

И така се случи, че поради тази и много други причини, една от които беше собствената ми гордост, живях в Лондон цели пет седмици, преди да видя Лорна.

Независимо от това обаче почти всеки ден слушах за нея от кожухаря. Тъй като често го викаха в къщите на аристократите да взима мерки и да им показва моделите си, той знаеше за лордовете и дамите, на които шиеше наметала, почти толкова, колкото за лисичите кожи. И когато му намекнах за лейди Лорна Дугал, лицето на стареца така светна, че веднага се досетих, че сигурно произходът й е много благороден. При което моето лице помръкна — предполагам, защото, колкото по-благородно беше потеклото й, толкова по-трудно щеше да бъде да се оженя за нея. Кожухарят с удоволствие ми разказа всичко, което знаеше.

— Може би си мислите, мастър Рид, че понеже Нейно благородие е от шотландски произход, тя стои по-ниско от нашата английска аристокрация. Ако смятате така, грешите, сър. Във вените на лейди Лорна Дугал тече най-чиста шотландска кръв, наследена от викингите. Родът на майка й, лордовете Лорн, стои по-високо дори и от великите Аргайл, а баща й е потомък на крал Дугал, който се е бил срещу Александър Велики.

Мастър Рамзак скоро ме убеди в нещата, които вече ми бяха известни: благородния произход на Лорна, високото й положение в кралския двор, красотата, богатството и изяществото й. Всички тези неща обаче само ме караха да въздишам и страдам, че не съм достоен за тях.

От кожухаря научих, че съдът определил за настойник на Лорна граф Брандър, който беше вуйчо на майка й. Графиня Дугал била дъщеря и единствено дете на последния лорд Лорн, за чиято сестра се бил оженил сър Енсор Дун, а самият лорд се бил оженил за сестрата на граф Брандър. Лорд Брандър имаше къща извън града, близо до село Кенсингтън^[1], където живееше и племенницата му, когато не съпровождаше Нейно величество кралицата, която се беше привързала към нея. А откак кралят започнал да ходи на литургия в Уайтхол, а не в Уестминстърското абатство, както твърдяха слуховете, беше заповядал широко да отворят вратите, за да може всеки, който има възможност, да се добере до преддверието, да се запознае с този вид богослужение. Мистър Рамзак ми каза, че Лорна била там почти всяка неделя, тъй като Техни величества особено държали на присъствието на цялата католическа аристокрация, за да бъде по-пищно зрелището. И понеже кожухарят добре познаваше клисарите, една неделя успя да ми уреди да ме пуснат в преддверието.

Постарах се да бъда там преди пристигането на кралското шествие. Но понеже бях без висок сан и неизвестен, наредиха ми да застана в един тъмен ъгъл зад всички по-прочути хора. Първо се появиха и влязоха кралят и кралицата. Следваха ги няколко мъже, без съмнение всички благородници. А когато влязоха и мъжете, започна шествието на дамите — всички прекрасно облечени. Тях, разбира се, ги оглеждаха с три пъти по-голямо любопитство, отколкото мъжете. И наистина, струваше си да ги гледа човек — и най-вече моята любима Лорна. Тя влезе скромно и смирено, свела поглед в земята, тъй като познаваше грубостта на кавалерите и високата цена, която й бяха определили. Роклята й беше от най-бялото бяло, прекрасна и проста, без нито едно украшение по нея, тъй като тя самата я красеше най-добре.

По начина, по който ходеше и по-скоро докосваше, отколкото повдигаше полите си със снежнобялата си ръка, в която държеше една червена роза, по грациозната извивка на шията и по това как бяха спуснати косите й, човек и от сто ярда щеше да разбере, че това не може да бъде никоя друга освен Лорна Дун. Лорна Дун от ранните дни на моята любов, когато се червеше от името си, но сега лейди Лорна Дугал, която стоеше толкова над всички упреци, колкото и над моите нещастни увлечения. Цялото ми сърце, всичките ми мисли бяха насочени към нея. Щеше ли да ме види, или щеше да отмине? Имаше ли предчувствие за нашата любов?

По някаква необяснима причина тя ме видя. Или може би така беше определила съдбата ни? Както вървеше, свела очи към мраморния под, за да избегне тежестта на възхищението, което прекалено смело й се налагаше, и минаваше бързо и свенливо покрай хората, някой (може би нарочно) настъпи полите на бялата й рокля. С бързина, на която се беше научила през многото мигове на опасност, тя вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

И докато я гледах и с копнеж, и с малко укор, и по-скоро с гордост, отколкото с покорство, тя ми отправи един от тези светски поклони, които така ненавиждах; и все пак дори и този поклон ми се видя прекрасен и грациозен, понеже беше направен от моята Лорна. Но когато отмина напред за да настигне другите, бузите й пламтяха почти толкова силно, колкото и моите. А в очите и блестяха неизплакани сълзи.

Като цяло бях доволен. Лорна ме беше видяла и дори не се беше опитала да ме „отреже“ (както беше модерно да се казва по това време във висшето общество).

Видях как прекрасната й фигура влезе вътре и се изгуби сред тълпата. И все пак продължавал да чакам, какъвто си беше обичаят ми, и с любопитство да наблюдавам как католиците провеждат богослужението.

И докато стоях и се опитвах да съхраня в паметта си всички подробности — пищните коприни, красивите свещи, цветята и прекрасната полирана дърворезба, украсяваща вътрешността на църквата, — изведнъж забелязах, че някакъв слаб човечец с жълта брада се провира към мен през тълпата. Нищо не ми каза, но с много въздишки хвана ръката ми, а после ме погледна с очи, пълни с религиозен възторг, и ми намигна. Усетих, че в дланта ми има някакъв лист. Платих на човека и той се отдалечи щастлив.

Вдигнах листа и го зачетох, а върху мен се изливаше многоцветната дъга на стъклописните прозорци.

Преди да съм прочел и три реда, знаех че съм обичан. И вече нищо друго нямаше значение. Радостта на моя живот пишеше така, ката че ли бях от нейната класа, че и нещо повече от нея самата. Бе вложила старание, сякаш съм най-малко учител. Бележката беше написана с молив, но от ясно по-ясно. Не бих я показал на никой, който си е купил тази книга и може би си мисли, че по този начин е купил и сърцето ми. Ще ви кажа само че с писмото си моята любов просто ме викаше да отида да я видя.