Ричард Блакмор
Лорна Дун (41)

XLI глава
В ЗАТРУДНЕНИЕ

Двама девънширски офицери поеха командуването над хората, които им бяха останали, и заповядаха всички да си вървят по домовете. Високо оцениха проявената от всички храброст и вярност към краля и английската конституция. Така че девънширци се разотидоха, а съмърсетските ни приятели останаха още два дни, за да злословят по техен адрес.

Джереми Стикълс беше на легло, страдаше от силни болки и безпомощно хапеше завивките с осакатената си уста. Гледаше ни така, като че ли искаше да ни каже: „Глупаци такива, оставете ме поне да умра, та дано тогава се успокоя.“ А ние непрекъснато говорехме помежду си (нарочно високо, за да ни чува) колко смел е бил и как победата тепърва му принадлежи. Това поне малко го успокояваше.

Лично за мен раната на Джереми беше голямо нещастие по няколко причини. На първо място, не можех да кажа нито на мама, нито на Лорна, че обичаната от мен девойка няма нищо общо с убийците на баща ми и че моят баща по никакъв начин не би могъл да обиди семейството й. Жадувах да им разкрия тези факти, тъй като забелязах как постепенно се променят отношенията между мама и Лорна, от една страна, и между тях и мен, от друга. Защото, макар и да не бяхме повярвали на Съветника, думите му ни бяха направили известно впечатление.

На второ място, болестта на полковник Стикълс беше причина войниците да останат без командир. Десетината останали живи бяха така разглезени от Ани, че накрая просто не знаехме какво да им поднасяме за закуска, обед или вечеря. Ако искаха пъстърва — получаваха я, ако пък предпочитаха еленско, шунка или сьомга — и това им се предоставяше. Дори ранените се хранеха с прекрасен апетит; всъщност всички с изключение на клетия Джереми, който беше принуден да пие през маркуч.

Обаче това, което най-силно ни тревожеше, беше, че ако на войниците им хрумнеше да си отидат, къщата ни, целият ни имот и животът ни оставаха на милостта на рода Дун. Разбойниците бяха героите на деня, след като, както всички говореха, бяха отблъснали петстотин души и при това положение заслужаваха от всичко най-хубавото. Девънширци и съмърсетци еднакво се надпреварваха да проявяват голямата си симпатия към тях, като струпваха подаръците си пред Портата им по-бързо, отколкото те можеха да ги приберат. И може би точно това ни спаси да не пострадаме от ръцете им.

Възникна обаче и друга причина, която най-силно доказваше необходимостта от помощта на Стикълс. Един ден пред портата ни неочаквано се появиха двама души. Бяха само по ризи, без коне. Отначало проявихме известно подозрение към непознатите, тъй като се бояхме от нападение. Оказа се обаче, че са адвокати от Отдела за граждански дела към Върховния съд, конто носеха някакви известия за Лорна Дун. Как в съда бяха научили за Лорна, за мен си остана загадка, но едно беше ясно — бяха чули историята й, след това разбрали за богатството й и сега искаха да го погълнат.

Двамата адвокати отначало отишли в Долината на Дун, където ги разсъблекли, а после ги отпратили пешком да търсят Лорна у нас. Поуспокоихме ги, нахранихме ги и в замяна те ни показаха известията, които носеха. Едното беше адресирано до мис Лорна, с което й се нареждаше да бъде готова за път веднага щом пратениците на Върховния съд дойдат за нея. Другото се отнасяше за тези, под чиято закрила се намираше Лорна, като им заповядваше да се откажат от нея.

Посъветвах се с мама относно документите. И двамата изпитвахме и гняв, и мъка, и страх. После, след като бях получил съгласието на Стикълс, който ми го даде с кимване на глава, когато му разказах всичко и най-после успях да го накарам да ме разбере, доверих на мама това, което знаех, или за което се досещах във връзка с родителите на Лорна. Тя проля много сълзи, много се чуди, много благодари на бога и много възхвалява сина си, който нямаше нищо общо с тази работа. Най-важният въпрос за момента обаче беше как да постъпим с известията. Голямо нещастие беше, че не можехме да попитаме Джереми Стикълс, който отлично познаваше светските нрави и особено законите и можеше да ни посъветва какво да направим, и да ни помогне да го направим.

— А сега трябва да съобщим на Лорна — казах аз.

— Тогава иди и го направи, синко — отвърна мама с тъжна усивка: предполагаше как ще свърши всичко.

Взех кафявите свитъци и тръгнах да търся своята обична Лорна. Намерих я на любимото й място, в малката градинка, за която се грижеше с толкова усърдие и старание. Когато наближих, тя вдигна очи и ме погледна. И в тези прекрасни очи, излъчващи толкова любов и нежност, толкова мекота и женствена замечтаност, сега като че ли се мярна съвсем леко, неохотно и полуосъзнато съмнение — нещо, което ми причини силна болка.

— Любима — казах й, — имаш ли достатъчно сили днес да изслушаш една жестока и тъжна история, която обаче, след като си поплачеш, може би ще те направи по-щастлива?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Лорна, която напоследък беше малко отпаднала духом и сега остана силно удивена от държанието ми. — Да не си дошъл да ми съобщиш, че ще се откажеш от мен, Джон?

— Няма такава вероятност. Нито пък смея да помисля, че подобно нещо ще те направи по-щастлива. О, Лорна, ти стоиш много, много по-високо от мен в обществото и аз нямам никакво право да те желая. Може би, след като изслушаш вестта, ти сама ще кажеш: „Джон Рид, ние трябва да се разделим.“

— Аз ли ще го кажа? — извика тя и просия. — О, Джон, колко си глупав и ревнив и как ще те накажа за това! Нима изобщо нямам право да си поглеждам цветята или да знам, че животът си върви, а по цял ден да те гледам в очите и да повтарям „Джон, обичам те, обичам те, обичам те!“?

И тя ме погледна, наблягайки така звучно на това „те“, че замалко да я грабна в прегръдките си. Но веднага се сетих коя е тя и се спрях — нещо, което силно я изненада.

— Мистрес Лорна, вие трябва да държите на положението и ранга си. Сега вече на мен трябва да гледате единствено със съжаление.

— Наистина ще те гледам със съжаление, Джон — отвърна тя, като се опитваше да се засмее, — ако продължаваш да говориш такива глупости. Дори ще започна да си мисля, че съм омръзнала и на теб, и на семейството ти, и само търсите причина да ме върнете към старите ми страдания. Ако е така, ще си отида. И без това никой не държи на живота ми. — След тези думи големи кръгли сълзи изплуваха в очите й, но тя беше прекалено горда, за да се разплаче.

— О, моя най-най-любима! — извиках аз, защото и една сълза беше достатъчна да ме победи. — Нима изобщо съществува такова нещо, което може да ме накара да те изоставя, Лорна?

— Миличък Джон, ако ти наистина толкова много ме обичаш, какво би могло да ме накара да те изоставя?

Сега вече не можех да не я грабна в обятията си и да я разцелувам. Независимо дали беше графиня или кралица на Англия, сърцето й беше мое и цялата щеше да бъде моя. И тъй като и тя мислеше същото, нищо повече не си казахме.

— А сега, Лорна — обадих се аз, докато тя се беше облегнала на ръката ми, готова изцяло да ми се довери, — дошъл съм, за да ти разкажа една трогателна история.

— Нито една история не може да ме трогне особено, Джон. Откакто опознах добрината ти, едва ли някаква история би могла да ме развълнува, стига да не се отнася за теб или за клетата ми майка.

— За клетата ти майка е, любов моя. Имаш ли сили да я изслушаш? — казах го и се почудих защо не беше споменала баща си.

— Да, всичко мога да изслушам. Но макар че отдавна съм я забравила, не бих могла да понеса нещо лошо за нея.

— Няма нищо лошо, мило дете. Но много зло й е сторено. Лорна, ти си родена в нещастно семейство.

— По-добре нещастно, отколкото жестоко — отвърна тя със свойствената си бързина. — Кажи ми, че не съм Дун и ще… но повече от това не мога да те обичам.

— Мила моя Лорна, ти не си Дун. Поне това мога да ти отговоря, макар че не знам как е истинското ти име.

— И моят баща… твоят баща…

— Твоят и моят баща никога не са се срещали. Твоят баща е убит при нещастен случай в Пиренеите, а майка ти — от разбойниците Дун, или поне те са били причината за смъртта й, а теб са отвлекли.

Всичко това, казано така неочаквано, й дойде твърде много — нещо, което всеки друг освен глупак като мен би следвало да знае. Тя се облегна на пейката, лицето й ту пребледняваше, ту почервеняваше, и само това и трептящата й гръд показваха, че е жива и че мисли. Но въпреки състоянието си Лорна стисна ръката ми, подканвайки ме да продължа разказа си.

Изслуша ме неподвижна и безмълвна, макар че въздишките, погледът й и начинът, по който стискаше ръката ми, ми подсказваха как дълбоко изживяваше всяка дума. Когато най-после замълчах, тя се извърна и горчиво заплака за трагичната съдба на своите родители. За мое учудване обаче не промълви нито една гневна дума, изглежда възприемаше всичко като съдба.

— Лорна, скъпа — казах накрая аз, тъй като мъжете са много по-нетърпеливи от жените, — не желаеш ли поне да научиш истинското си име?

— Сега то няма никакво значение за мен — тъжно отвърна тя, — след като няма с кого да го деля.

— Нещастната ми душичка! — беше всичко, което успях да отговоря, с тон на най-искрено съжаление. За моя най-голяма изненада Лорна се обърна към мен и ме прегърна.

— Любими, аз имам теб. Теб и само теб. Моят живот и твоят са едно и също нещо.

— Просто не мога да повярвам — прошепнах в малкото ушенце, преливащ от гордост и щастие, — че ме обичаш толкова силно, та заради мен си готова да се откажеш и от всичките си привилегии.

— Заради мен ти би ли се отказал от стопанството си, Джон? — извика Лорна, като отскочи назад и ме погледна в очите. — Би ли се отказал от майка си, от сестрите си и дома си, от всичко, което имаш на този свят?

— Разбира се, и то без изобщо да се замисля. Та ти го знаеш, Лорна.

— Вярно е, че го знам, и точно затова толкова те обичам.

Не можех да не повярвам на тези чисти дълбоки очи и все пак чувствувах, че светът тепърва щеше да каже своята дума относно нашите намерения. За момента обаче бях много горд и го показах. Надявах се, щеше да се докаже, че Лорна произхожда от честно и благородно семейство, но въпреки това ме обича и е моя.

Затова я заведох в къщи, където тя веднага падна в мамините обятия. Оставих ги хубаво да си поплачат, а Ани беше готова да им помогне всеки момент.

Накрая решихме, че ако състоянието на Джереми Стикълс не се подобри дотолкова, че поне малко да възвърне говора си, за да ни посъветва, аз трябва възможно най-бързо да се кача на коня си и да замина за Уочет.

Но въпреки всичките ни грижи, вместо да се подобрява, състоянието на полковник Стикълс се влошаваше все повече и повече. Един ден треската му прекалено се засили, за което беше виновна Лизи. От нея научил точно това, което мама и Ани не искаха да му казват, а именно, че сержант Блоксхам е написал подробен отчет за случилото се и за раняването на командира си, и по двамата адвокати го е изпратил направо в Лондон.

Сержант Блоксхам, най-старши от оцелелите войници, след раняването на Джереми беше поел командуването. И тогава, изгаряйки от желание да служи вярно на родината си и да покаже колко е образован, той седнал и в продължение на три нощи писал чудесния си отчет. И тъй като бил чул, че нашата Лизи е известен познавач на литературата (както тя самата разправяше наляво и надясно), пожелал да научи мнението й за творбата си. Лизи внимателно го изслушала, след като предварително се уверила, че наоколо няма никой, който би могъл да им попречи. Добавила тук-там по някоя думичка, но повече махнала, докато накрая заявила, че резултатът е прекрасен и стилът — много изящен. Още в същия миг сержантът се влюбил в нея.

Това прекрасно литературно произведение било отнесено в Лондон от двамата служители на Върховния съд, които облякохме и хранихме в продължение на три дни. После, като взеха два наши коня, тези добри хорица се отправиха към Данстър, където ги оставиха и си наеха други, с които потеглиха към Лондон. Живяха у нас толкова кратко, че когато си отидоха, не чувствувахме липсата им, особено на фона на силната ни тревога за Джереми Стикълс.

След като новината за отчета на Блоксхам стигна до ушите му, Джереми поне две седмици се намираше между живота и смъртта. Чувствувах, че ще се подобри само ако успеехме да приповдигнем духа му. Затова започнах да се карам на Блоксхам, да го наричам с всякакви обидни имена и да го хуля така, както и Джереми не би го хулил. Накрая Джереми почти му прости и видимо се успокои. След това треската му бързо започна да минава.

Но тъй като не знаехме какво може да ни се случи нито дори кога щяха да ни вземат Лорна, един ден аз все пак потеглих към Уочет. Яздех добре въоръжен, без да се боя от разбойниците, понеже, както приказваха хората, откак бях хвърлил оръдието във вратата им, дори те започнали да се страхуват от мен. Освен това се говореше, че сред тях се ширело убеждението, че животът ми е омагьосан и че не ме лови ни куршум, ни снаряд. Всеки знаеше, че бях преминал невредим през най-гъстата им стрелба. Аз обаче бях сигурен, че вероятността Карвър да споделя тези суеверни мнения беше много малка, и от него изпитвах някакъв неопределен ужас, макар че бях готов да се, изправим един срещу друг.