Ричард Блакмор
Лорна Дун (6)

VI глава
НЕОБХОДИМ ОПИТ

От онази зима си спомням много малко други неща, тъй като бях все още малък и татко много ми липсваше, особено навън, когато проследявах някой заек в снега или обучавах овчарското куче. Често поглеждах към пушката му — старомодна испанска пушка, намерена в морето, с която баща ми много се гордееше. Спомнях си за дните, в които ме беше водил със себе си, когато излизаше на лов за заек или благороден елен. Но май от това гледане на пушката нямаше никакъв резултат, освен глупави сълзи, докато най-после един ден Джон Фрай я свали от куките, където я беше закачила ръката на баща ми.

— Жалко, че не е била с него онази нощ, когато е срещнал разбойниците — каза той. — Щеше да им покаже пътя към небето, вместо самият той да отиде там толкова скоро. Е, е, какво означават тези сълзи? По-добре да не го бях казвал.

— Джон Фрай, аз не плача. Дай ми пушката, Джон.

— Да ти дам пушката, Джан? Още си много малък, за да я опираш на рамото си. Много е тежка за теб.

— Аз ли не мога да я държа? Това показва колко малко знаеш — казах и взех пушката. — Дръпни се настрани, Джон! Стоиш точно срещу дулото, а може да е заредена.

Джон Фрай отскочи много по-пъргаво, отколкото когато си изпълняваше всекидневните задължения. Веднага пожелах да стрелям по вратата на хамбара, но Джон не ми разреши, преди той да гръмне по един плъх. От този ден започнах да се упражнявам да стрелям с тази голяма пушка, вместо с късата широкоцевка на Джон Фрай. Скоро станах доста сръчен в стрелбата и не пропуснах да умеря вратата на хамбара, която използувах за мишена.

И така, насред зимния месец, както наричаме декември, когато татко беше мъртъв и спокойно лежеше в гроба си вече две седмици, барутът, с който се упражнявах да стрелям срещу враговете му, се свърши. Не бях дал нито един изстрел, без да си помисля: „Това е за убиеца на баща ми.“ А Джон Фрай казваше, че при физиономиите, които съм правел, истинско чудо било, че пушката изобщо гърмяла. Но въпреки че едва я държах, ставаше ми добре, когато гръмнеше, защото си представях, че убивам татковите врагове.

— О, мамо, мамо — казах аз този ден веднага след обеда, докато тя ме гледаше и се готвеше да установи (както сега правеше по седем дни в седмицата): „Колко много започваш да приличаш на баща си. Ела ме целуни, Джек…“ — О, мамо, само ако знаеше колко ми е нужен един шилинг!

— Джек, ти никога няма да се нуждаеш от един шилинг, докато съм жива, за да ти го давам. Но за какво ти е, моето момче?

— За да купя нещо от Порлок, мамо. Може би по-късно ще ти кажа. Ако не ти го казвам сега, то е за твое добро и заради децата.

— Чуйте го само! Говори така, като че ли е най-малко на шейсет години. Дай ми една целувчица, Джек, и ще имаш шилинга.

В ония дни като всички честни момчета, мразех да целувам или да ме целуват. В момента обаче толкова се нуждаех от барута, че приближих и много смутено целунах мама, като първо погледнах зад ъгъла, за да се уверя, че нашата прислужница Бети не ме наблюдава.

Майка ми обаче ме дари с половин дузина целувки и за всичките — само с един шилинг, но не можех да й искам още един, въпреки че ако ми го беше дала, щях да го взема. Изтичах навън с шилинга в джоб си и скоро Пеги вървеше по пътя за Порлок, без мама да знае. Сега тя се страхуваше от този път, като че ли всяко дърво беше убиец и никога не би ме пуснала сам да измина по него даже и стотина ярда. А да си призная, аз самият дълги години потръпвах от страх, когато минавах оттам. Този път обаче бях голям куражлия, тъй като през цялото време стисках здраво широкоцевката на Джон Фрай и непрекъснато зорко се оглеждах. Не видях обаче нищо друго освен овце, дребни червени крави и обикновените горски сърни, докато най-после наближих Порлок и веднага се отправих към магазина на мистър Пук.

Когато влязох вътре с широкоцевката на Джон Фрай в ръка, мистър Пук дремеше. Той беше човек, който обичаше да живее с всички в мир, а по това време аз вече бях по-едър и по-висок от повечето момчета на моята възраст. Когато мистър Пук отвори очи, мигновено хлътна под тезгяха и нахлупи един тиган върху главата си, като че ли разбойниците Дун бяха дошли да го обират. Беше ме взел за разбойник и да ви кажа, май се гордеех с това.

— Засрамете се, мастър^[1] Пук. Можете ли да предположите, че не зная как се носи огнестрелно оръжие? — казах и на шега насочих пушката към него, като че ли се готвех да стрелям.

— За бога, Джон Рид, момчето ми! — извика мистър Пук, който вече ме беше познал. — Свали тази пушка и ще получиш най-хубавото от всичко, което има в магазина.

Единственото желание на миролюбивия мистър Пук беше да се махам с все пушката си. И май това беше най-евтиният барут, който съм купувал в живота си, защото за единствения си шилинг получих две големи торбички (толкова, че не можеха да се съберат в джобовете ми), а също и голямо парче олово. И като че ли това не ми беше достатъчно, ами ми даде и бонбони за сестра ми Ани, чието нежно лице и добри обноски печелеха любовта на всеки.

Когато напуснах Порлок, беше още светло. Двете торбички барут бях преметнал на гръб и като яздех, те така силно се блъскаха една в друга, че се страхувах да не избухнат и да ме преметнат през ушите на Пеги.

Скоро зад един хълм изгря луната и хем й се радвах, хем се страхувах от сенките, които правеше, и от силуетите, с които се изпълни околността. Бях готов във всеки миг да гръмна по всеки, тъй като имах голяма вяра на широкоцевката си, но се надявах да не се убеждавам в нея. Когато минавах тясното място, където разбойниците бяха убили баща ми, такъв страх ме обзе, че легнах върху врата на Пеги, стиснах очи и целият се вледених. Но никъде нямаше жива душа и ние спокойно стигнахме до къщи и влязохме в стария стопански двор, където стояха Бети и мама, която тъжно плачеше.

— Ела — прошепнах на сестра ми Ани веднага щам се навечеряхме — и ако можеш да си държиш езика зад зъбите, ще ти покажа нещо.

Исках да ми държи черпака, където оловото се топеше, за да го направя на лъскави кръгли куршуми, но Бети ме наблюдаваше през цялото време и не можехме да започнем, преди да си е легнала. Тя по принцип не вярваше на мъжете, защото преди около четиридесет или петдесет години била измамена по отношение на женитбата и сега беше твърдо убедена, че всички мъже, от люлката до гроба, са лъжци, а жените — глупачки, защото ги поглеждат.