Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

XXVI глава
РАЗМИРНА ДЪРЖАВА

На следващия ден Стикълс ме отведе настрани и ми разкри всичките си замисли. Аз обаче го помолих правилно да ме разбере и да не ми се сърди, нито да ме смята за нечестен, ако използувам част от неговата информация за мои лични цели или за доброто на приятелите си. Той с готовност се съгласи, като каза само, че не трябва да действувам срещу плановете му нито да говоря за тях пред друг човек.

Горе-долу ето накратко думите му: недоволство срещу краля или по-скоро неприязън към брат му Джеймс, Йоркския херцог, и опасение, че тронът ще бъде наследен от един католик, съществувало от известно време, но напоследък бързо се разраствало. Имало и много други причини за негодувание: високомерието на торите в министерствата, жестокостта на Йоркския херцог, корупцията в съдилищата, премахването на древни права и привилегии (като хартата на Лондон), а също и намесата на френския крал в политиката на Англия. Така че по времето, за което говоря, имаше силно вълнение, което всеки миг заплашваше да прерасне в бунт; и ако това станеше, хиляди председатели на върховния съд и милион такива като Джереми Стикълс нямаше да са в състояние да го спрат. Всички градове в Съмърсет и половината в Девън били пълни с хора, готови за въстание; Тонтън, Бриджуотър и Далвъртън били на първо място по недоволство и заплахи какво щели да направят, ако някакъв католик се осмелял да се покачи на протестантския английски престол. От друга страна, нямало голяма вероятност откритата борба да започне, докато сегашният крал бил жив. Затова политиката на торите била да наблюдават и да не позволяват на противниците да се окопитят, а и да бъдат добре информирани за всичките им планове и евентуални вълнения, да изчакат някъде да избухне бунт и да ги ударят жестоко. И така, Джереми Стикълс бил изпратен при нас като наблюдател от страна на торите — или шпионин, както биха го нарекли уигите. Първото му задължение било да се грижи за плащането на данъците и митата в малкото пристанище Линмът и нататък по крайбрежието, където се говореше, че контрабандата процъфтявала. Второто му задължение било да наблюдава действията на разбойниците и да докладва за политическата им ориентировка — дали са вериги на краля и папата, или обратното. А третата му задача била изцяло политическа — да наблюдава движението на обучените отреди (на които не винаги можеше да се има доверие), да разбере какво е настроението на аристокрацията, да разкрие дали се събира тайно оръжие и дали се обучават мъжете, да предотврати (ако е необходимо, със сила) внасянето на барут, за което се носеха разни слухове; с една дума, да наблюдава неприятеля и да не допусне избухването на въстание.

Но като бе снабдило Джереми като кралски служител със средства и хора, правителството беше допуснало голяма грешка. Той имаше на разположение само двайсетина стрелци и те изпълняваха ролята на крайбрежни патрули. Вярно е, че можеше да свика и обучените отреди, но нямаше право да прибягва до тях (освен в крайна нужда) за никакви политически цели, въпреки че можеше да ги използува срещу рода Дун като срещу обикновени престъпници, стига само да успееше да ги събере.

— Така че, както виждаш, Джон — каза той в заключение, — имам повече задачи, отколкото средства за изпълнението им. И съжалявам, че изобщо се нагърбих с тези толкова разнородни дейности. Единственото нещо, което има вероятност да свърша с успех, е да прогоня този разбойнически род Дун и да подпаля покривите над главите им. Какво ще кажеш за това, Джон Рид?

— Да унищожиш селото им — възкликнах аз — и всички в него! Но, Джереми, сигурен съм, че никога не би извършил такава жестокост!

— Жестокост ли, Джон? Та това ще бъде благодеяние поне за три графства. Несъмнено вие, които сте техни най-близки съседи, така сте свикнали с тях, че ще ви липсват тревогите и опасностите след мръкнало и радостта да намирате овцете и говедата си живи, когато въобще не сте го очаквали. Но след известно време може би ще привикнете на тази скука да се чувствувате безопасно в леглата си и да не губите сестри и любими. Аз мисля, че да не те ограбват, е точно толкова приятно, колкото и да те ограбват.

— Струва ми се, че много ще ни липсват, а могат да станат и по-лоши работи — отговорих, след като обмислих думите му, тъй като възможността да престане да съществува родът Дун никога не ми беше хрумвала.

— Ти действително си бил истински тори — засмя се Стикълс и стисна ръката ми. — Вярваш в божественото право на разбойниците, които са достойни да ограбват тлъстите ти овце. Аз самият съм верен тори, Джон, но ти си десет пъти по-верен от мен. О, да можеше да вадиш каква мъка се изписа на лицето ти при мисълта, че няма да бъдеш повече ограбван!

Той се засмя, но аз не виждах нищо смешно. Ние сме такива хора, че искаме да сме винаги наясно с нещата. Затова всяка внезапна промяна ни смущава. И стига тя да не беше загуба на фермата, смъртта на краля или нашата стара Бети, нищо не би могло да ни смути толкова, колкото загубата на рода Дун от Баджуърти. Мислех си и за бедите, които след това можеха да се струпат на Лорна. Ако атаката в Долината на Дун се извършеше от войници и обучени отреди, какво ли щеше да й се случи? Затова, когато Джереми отново повдигна въпроса, възхвалявайки силата, смелостта и сръчността ми (за да ме поласкае), и приключи, като каза, че ме цени повече от четирима обикновени мъже, аз го прекъснах със следните думи:

— Мастър Стикълс, веднъж завинаги трябва да разбереш, че не желая да имам нищо общо с тази работа. За това си имам причини, които в никакъв случай не са предателски. Само, когато си правиш плановете, помни, че аз няма да нанеса нито един удар, нито пък ще охранявам пленници.

— Няма да нанесеш нито един удар, Джон! Срещу убиеца на баща си! — извика Джереми.

— Нито един удар, Джереми, ако не съм сигурен кой го е направил.

— Ясно, Джон. Добре ми е позната твоята упоритост. Като си наумиш нещо, безсмислено е да се спори с теб. Но ако не греша, момчето ми, струва ми се, че имаш и някаква друга причина. Както и да е. Ела да погледаш. Сигурен съм, че ще има какво да видиш. Много фермери ще намерят дъщерите си, а някои момци — изгорите си. Някое хубаво девойче и за теб, Джон, ако…

— Не искам да ми говориш повече за тези неща. — твърдо казах аз. — Това не е твоя работа и не желая да Си правиш подобни шеги.

— Добре, господарю, така да бъде. Но едно нещо ще ти кажа съвсем сериозно. Ще хванем този стар двуличник, вуйчо ти Хъкабак, и ще го строя пръв да нападне укреплението на Дун. Да не се казвам Стикълс, ако не го направя. Чувал съм, често се хвалел, че само ако можел да намери дузина стрелци, които да го последват, сам щял да атакува Долината. Сега ще му дам възможност да го направи и така да докаже верността си към краля, която засега поставям под съмнение.

Попитах мистър Стикълс кога възнамерява да се заеме с това голямо начинание. Каза ми, че Първо имал да урежда някои неща и че трябвало да направи едно пътуване до вътрешността, чак до Тивъртън, за да събере силите си и необходимите им муниции. Имаше намерение да използува обучените отреди, та ако разбойниците излязат на коне, да има кавалерия, която да ги посрещне и да им отреже пътя за връщане.

Всичко това силно ме обезпокои поради много, много причини, но най-главната, разбира се, беше страхът за Лорна. Ако атаката излезеше успешна, какво щеше да стане с нея? Кой щеше да я отърве от жестоките войници, ако изобщо допуснем, че междувременно успее да се измъкне от ръцете на собствените си хора? Освен това силно ме тревожеха и други неща: например кой щеше да опази зърното ни, овцете, добитъка и тлъстите ни прасета от търсещите плячка войници и недисциплинираните обучени отреди?

Сред всички тези притеснения обаче имаше едно нещо, или поне така изглеждаше, което малко ме успокояваше. Том Фагъс се върна от Лондон много горд и щастлив с кралската амнистия, написана черно на бяло, на която всички много се възхищаваха най-вече поради факта, че не можеха да прочетат нито дума от нея. Самият Том си призна, че предпочита да открадне петдесет кесии, вместо да прочете дери и един-единствен ред.