Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lorna Doon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Ричард Блакмор. ЛОРНА ДУН

РОМАН

Преведе от английски: ПРАВДА МИТЕВА, 1984

Художник: ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, 1984

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художествен редактор: ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор: ИВАНКА БАЛЪКОВА

 

9537611531 Индекс 11 6126-22-84

Английска. Второ издание. ЛГ VI. Изд. номер 1176.

Дадена за набор май 1984 Г. Подписана за печат август 1984 Г. Излязла от печат октомври 1984 г.

Формат 16/70×100. Печатни коли 17. Издателски коли 22.03. Условно издателски коли 21,71.

Цена 1,82 лв.

Издателство „Отечество“, София

Печатница „Д. Найденов“, В. Търново

с/о Jusautor, Sofia,

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лорна Дун от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лорна Дун
Lorna Doone
Други именаLorna Doone: A Romance of Exmoor
АвторРичард Блакмор
Първо издание1869 г.
Великобритания
ИздателствоSampson Low, Son, & Marston
Оригинален езиканглийски
Жанристорически роман
Видроман

Издателство в БългарияОтечество“ (1983)
ПреводачПравда Митева
Лорна Дун в Общомедия

„Лорна Дун“ (Lorna Doone) е исторически роман от Ричард Блакмор, издаден през 1869 година.

Сюжет

Лорна Дун – паметник в Дълвертън

Действието на романа се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Това е история за кръвната вражда между два аристократични рода и за любовта между главните герои – младия благородник Джон Рид и красивата Лорна Дун.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1983 г., библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 336 с.
  • „Лорна Дун“, София, изд. „Отечество“, 1984 г., 272 с.

Филмови екранизации

  • Lorna Doone, (1922), американски филм, режисьор: Maurice Tourneur
  • Lorna Doone, (1934), американски филм, режисьор: Basil Dean
  • Lorna Doone, (1951), американски филм, с участието на Barbara Hale и Richard Greene
  • Lorna Doone, (1963) ТВ сериал
  • Lorna Doone, (1976) ТВ сериал на BBC, с участието на Emily Richard и John Sommerville
  • Lorna Doone, (1990), британски ТВ филм, с участието на Sean Bean
  • Lorna Doone, (2001), американски ТВ филм, режисьор: Mike Barker

Външни препратки

LII глава
ДЖОН ВЕЧЕ НЕ Е ДЖОН

Много трудно бих могъл да ви опиша в какво състояние на духа живях дълго време след това. Отказвах Да мисля за всякакви бъдещи грижи и затруднения и се чувствувах най-щастливият от всички щастливи мъже от сътворението на света до наши дни. Дори не се сещах, че е жътва и че мама се безпокои.

След като бе получила от мен вест, в която бях й написал адреса си, мама успя да ми изпрати солидно количество провизии, пари и други неща. За полковник Стикълс имаше четвърт пушена сърна, за Лорна — една чудесна гъска, пълна с пресни яйца и малко сол към опашката, както и бутилка череши, киснати в ракия, и седем-осем фунта домашно прясно масло. Освен това за мен имаше дълго писмо, пълно с добри съвети, написани в прекрасен стил с най-добрия почерк на Лизи. Сигурно щяха да са ми безкрайно полезни, ако изобщо си бях направил труда да ги прочета. Прочетох обаче всички новини, свързани с фермата и човека, който поискал ръката на Бети заради петте лири, скрити в чорапа й. Прочетох, че семейство Дун се било поукротило, понеже всички околни енории се били Споразумели да ги хранят добре, докато трае жътвата, за да могат стопаните спокойно да си лягат вечер след изнурителния труд на полето. Оказало се, че тази идея давала добри резултати и спестявала много усилия и на двете страни, та всички се чудели как това не им било хрумнало по-рано. Лизи обаче смяташе, че едва ли би могло да се очаква от разбойниците да понесат това още дълго и може би и сега нямало да се сдържат, ако прочутият полковник Кърк не бил обесил шестима от тях, заловени сред бунтовниците. Той заявил, че хора с ранг и произход като техния, и най-вече с тяхната религия, би трябвало по-добре да знаят какво да правят, а не да тръгват с орачите, каруцарите и копачите срещу нашия господар краля и Негово благочестиво светейшество папата. Обесването на толкова много разбойници предизвикало възмущение между хората, които били свикнали с тях, и като че ли за известно време охладило ентусиазма на останалите за всякакви начинания.

От същото това писмо научих, че Том Фагъс отново си бил в къщи и почти оздравял от ужасната си рана, възнамерявал вече да не ходи по войни, а да си седи у дома и да се грижи за семейството си, и изобщо смятал да започне нов живот.

Други важни новини това дълбокомислено писмо не съдържаше, освен че цената на конските подкови се била вдигнала и че Бети счупила главата на любовника си със същия този чорап, пълен с пари. А в ъгъла беше добавено, че известният воин сержант Блоксхам бил назначен да събира налозите и да лови бунтовниците из нашия край.

Лорна много се зарадва на гъската, маслото и черешите. А вуйчо й, самият граф Брандър, заявил, че никога не бил ял такива вкусни череши в ракия и искал да помоли младежа от провинцията да го научи как се правят. Този благородник, който беше глух като пън, никак не можеше да разбере естеството на отношението ми към Лорна. Гледаше на мен като на чудесен младеж, спасил Лорна от рода Дун, който той мразеше с цялото си сърце. Като научи, че съм изхвърлил двама от тях през прозореца (както му била предадена историята), той ме потупа по гърба и заяви, че вратите му ще са винаги отворени за мен, стига да не идвам прекалено често.

Реших, че това е много мило от страна на Негова светлост, особено след като ми предоставяше възможността да се виждам с моята скъпа Лорна. Разбира се, не толкова често, колкото бих желал, но във всеки случай много често и толкова пъти, колкото скромността (моят основен житейски принцип) би ми позволила. Реших да помогна на граф Брандър, ако това някога се наложеше и беше по силите ми.

И скоро, мисля, успях да му помогна, й то по два различни начина. Но нека ви разкажа как се случи това.

Един ден Лорна развълнувано ми заяви: „Ще му кажа, Джон, трябва да му кажа. Подло е от моя страна да крия от него.“

Помислих, че има предвид нашата любов, за която със страхотни крясъци в ушите му на три пъти се бяхме опитвали да го уведомим, но без никакъв резултат. Затова казах: „Разбира се, скъпа опитай още веднъж.“

Погледът на Лорна говореше по-добре и от думи: „О, колко си глупав! Нали се разбрахме да оставим този въпрос за известно време.“ А после, като видя, че се ядосах на собствената си недосетливост, продължи много мило: „Имам предвид нещастния му син, мили мой, синът, който е имал на стари години и чиято загуба е причина той да се разболее така ужасно — понеже излязъл да го търси в студа без шапка, което е довело до оглушаването му. Вярвам, че ако можем за един месец да го заведем в «Могилата на дъждосвирците», той отново ще възвърне слуха си. А виж и годините му! Не е много над седемдесетте. Между другото, Джон, надявам се, че ти ще можеш да ме чуваш и дълго след тази възраст.“

— Хм — казах аз, — този въпрос е в божиите ръце или поне ще имаме време да мислим за него, когато прехвърлим петдесетте. Кажи ми сега какво искаш, Лорна. Само като си помисля, че ще бъда някога над седемдесет години! Ти обаче и тогава ще бъдеш красива.

— За този, който ме обича — отвърна тя, като се опитваше да сбръчка гладкото си ясно чело. — Но ако проявиш достатъчно разум, Джон, нещо, което винаги правиш, независимо дали аз го желая, или не, искам да знам дали съвестта и честта ми не ме задължават да кажа на моя добър и скъп стар вуйчо всичко, което знам за сина му.

— Първо, искам да съм съвсем наясно — отвърнах, без да бързам (нещо, което правех винаги, когато не ме ръководеха страстите) — какво мисли Негова светлост и как скръбта и вълненията са повлияли на разума му. — Съвсем не за първи път говорехме по този въпрос.

— Но, Джон, ти много добре знаеш — отвърна Лорна удивена от моето хладнокръвие, — че клетият ми вуйчо все още вярва, че любимият му син отново ще се завърне в къщи. Направил е и съответните разпореждания: цялото му завещание е върху това предположение. Знае, че младият Алън обича приключенията, че е „нехранимайко“, както сам го нарича, но точно за това го обича още повече. Не може да повярва, че ще умре, преди синът му да се е върнал, и за него винаги има готова спалня и изстудена бутилка от любимото му вино. Накара ме да му ушия пантофи, като взе мярка от един ботуш, и ако чуе за някакъв нов сорт тютюн — макар че ненавижда миризмата му, — ще отиде чак на другия край на Лондон, за да купи от него за Алън. Ти сам знаеш колко е глух, но ако някой каже „Алън“ дори и отвън, изискано ще се поклони дори и на най-високопоставения си гост, ще излезе и ще претърси целия коридор, без никой да разбере това.

— Колко тъжно! — казах, а Лорнините очи се бяха напълнили със сълзи.

— При това иска синът му да се ожени за мен. Това е най-голямата надежда в живота му. И аз трябва да чакам, докато Алън реши да се върне и ме поиска. Можеш ли да разбереш това, Джон, или смяташ, че вуйчо е луд?

— Лорна, би трябвало аз самият да съм луд, за да нарека луд някой, който се надява.

— Тогава ще ми кажеш ли как да постъпя? Всичко това много ме натъжава, тъй като знам, че Алън Брандър беше убит в Долината на Дун.

— А ако кажеш на баща му — отвърнах тихо, но отчетливо, — това ще убие и него.

— Може би си прав, Джон. Сигурно е ужасно да загубиш вярата си, когато си на седемдесет години. Затова никога няма да му кажа.

Другият случай, когато успях да помогна на добрия граф Брандър, не беше от такова значение за него, но понеже той не знаеше за първия, точно това силно го впечатли. Историята се случи горе-долу така — макар че никак не ми е приятно да я разказвам. Тя ме издигна до такива висини, че дори се замаях, а приятелите ми и досега се цупят, макар да бях толкова скромен. Но понеже става дума за исторически въпрос, тъй като и кралят беше замесен, а, от друга страна, подбудите ми останаха неразбрани, особено в нашия край, ще се опитам (доколкото мога) да преодолея стеснителността си и да ви я разкажа.

Бях чувал от Лорна, че добрият й стар вуйчо държал парите си в красива метална кутия, върху която бил гравиран гербът му. Била с двоен капак и заключалки и освен това — прикрепена с тежка верига към стената, за да не може никой да я отнесе. Беше ми казвала още, че е пълна, тъй като го била виждала, когато я отварял, и често си мислела колко добре би било да започнем семейния си живот с такова нещо. Аз обаче й заявих, че никога не бива да позволява подобни мисли да минават през главата й.

И така, една вечер, когато наближаваше септември и дните ставаха все по-къси, излизах от къщата на граф Брандър след едно посещение при Лорна. Така се случи, че се обърнах и погледнах назад към дома, в който живееше моята любима, и забелязах, че двама души с престъпни физиономии надничат иззад някакви храсти на не повече от стотина ярда зад къщата на графа.

„Крадци, без съмнение“ — помислих си аз и реших да изчакам, за да видя какво възнамеряваха да правят тези Господа и ако е възможно, да спася кутията на графа. Но тъй като бях почти сигурен, че тези зли хора са ме видели как излизам от къщата и гледам назад, а после тръгвам по пътя за Лондон, продължих бързо напред, докато се скрих от погледите им, и влязох в една странноприемница, където изчаках, докато се мръкне. После се върнах обратно и заех позиция два часа преди полунощ сред храсталаците от източната страна на къщата. Оттук, макар че не можех да виждам, бях почти сигурен, че непременно ще чуя, ако някой с престъпни намерения влезе през главния или през задния вход.

Смятах, че е по-вероятно нападението да се извърши отзад, както и стана. Когато светлините изгаснаха и в цялата къща притихна, откъм някакви дървета недалече долетя тихо изсвирване, После три фигури минаха между мен и бяло варосаната стена. Насочиха се право към един от прозорците, който някой внимателно отвори отвътре, и след като си шепнаха известно време, до ушите ми долетя звук като от целувка и тримата влязоха.

— Ах вие, подлеци! — казах си аз. — Та това е по-лошо и от престъпленията на Дун, понеже има замесено и предателство! — Не изчаках обаче да обмислям въпроса и от моралната му страна, а безшумно пропълзях покрай стената и влязох след тях. Бях доста неспокоен, понеже не носех огнестрелно оръжие, а имах само една тояга. Въпреки това обаче твърдо реших да не оставям Лорна да бъде ограбена Повторно. Заради нас тя загуби диамантената си огърлица, която беше единственото й богатство. Затова се чувствувах длъжен да спася металната кутия, която в края на краищата щеше да й принадлежи, стига крадците да не успееха да я вземат.

Вървях много предпазливо (както може да върви само един борец дори да тежи двеста и четиридесет фунта), следвайки светлината на свещта, която подлата прислужничка носеше в треперещата си предателска ръка. Видях я как въведе мъжете в едно малко килерче и им даде нещо да пият, след което ги чух да се хвалят.

Но да не се бавя повече — нещо, което те бяха склонни да правят: — след като излязоха от килера, последвах ги, подпомогнат от светлината, която носеха, чак до спалнята на граф Брандър, която познавах, тъй като Лорна ми я беше показвала, за да се възхитя на красотата й.

И така, останах добре прикрит в тъмното, но по-близо, отколкото беше необходимо, до спалнята на моята Лорна и видях как тези разбойници започнаха да опитват вратата на добрия граф, като, разбира се, знаеха от прислужничката, че старецът не чува нищо. Опитваха ключалката, бутаха вратата, с колене даже я напъваха, но човек винаги трябва да е сигурен, че един шотландски джентълмен добре ще се залости за през нощта. Накрая се наложи да разбият вратата, при което виновната прислужничка избяга. Тримата крадци нахлуха в стаята на графа със светлина и извадено оръжие.

Когато стигнах до вратата, заварих единия опрял пистолета в главата на негова светлост, а другите двама напразно се опитваха да отворят металната кутия. Този с пистолета, искаше ключа от кутията, която другите нито можеха да отворят, нито да отскубнат от веригата.

— Казвам ви — заяви графът, който най-после беше започнал да разбира какво искаха тези разбойници, — че няма да ви дам никакъв ключ. Всичко това принадлежи на моето момче Алън и никой друг няма да получи нито пени:

— Тогава можеш да преброиш последните си минути, лорде. Ключът е в ръката ти. Едно, две, и на три ще те застрелям.

Видях, че старецът се беше вцепенил, но не от страх, а от огромно удивление. И разбрах, че по-скоро ще се остави да го застрелят, отколкото да позволи на тези хора да ограбят сина му, който според него все още беше жив. Сърцето ми се изпълни със жал и реших да се намеся. Когато този с пищова започна да брои, аз съвсем безшумно пресякох стаята, а старият граф боязливо погледна дулото, но още по-здраво стисна набръчканата си ръка. Злодеят извика „три“ и дръпна спусъка, но за щастие точно в този миг успях да избия с тоягата пистолета от ръката му, след което така цапардосах този негодник по главата, че го проснах на пода.

Междувременно другите двама ме бяха забелязали и се втурнаха срещу мен — единият е насочен пистолет, а другият с къса моряшка сабя, — нещо, което ме накара да действувам много пъргаво. Най-много се боях от пистолета, затова дръпнах тежката кадифена завеса на леглото, за да не могат да видят къде да се целят. После светкавично се наведох, сграбчих безчувствения крадец от пода и го изправих пред себе си като щит и мишена. Той веднага беше застрелян. Сега вече другите двама бяха в ръцете ми, тъй като силите им не надвишаваха средните възможности. Завързах ги един за друг и оставих иконома да ги пази, докато аз самият отидох да търся полицаите. Открих ги след два-три часа и за щастие не бяха толкова пияни, че да не могат да закарат двама вързани мъже до затвора. Сутринта ги изправиха пред съда. И тук проработи невероятният ми късмет. Това, че съм ги победил и заловил, никога не би допринесло за издигането ми в обществото или в хорските очи, ако бяха някои обикновени крадци или дори известни убийци.

Но тези господа били разпознати от някой в съдебната зала като протестантски свидетели, останали без работа — хора, които кралят силно мразел, но до този миг не успявал да залови. Когато обществеността научи за това, при мен дойдоха най-малко дузина човека, които никога преди това не бях виждал, за да ми поднесат поздравленията си и да ме помолят да не ги забравям.

Съдията многократно ме похвали, десет пъти повече, отколкото заслужавах, и взе мерки всичко да се запише, за да може кралят да го прочете. И още преди да е завършило делото и тези нещастници да бъдат изпратени в затвора, повече от двайсет щедри мъже вече ми бяха предложили да ми заемат сто лири, за да си купя нов костюм, с който да се явя пред Негово величество.

Още същия ден следобед Негово величество ме повика при себе си. Първо беше призовал граф Брандър и изслушал историята от неговите уста. Главното обаче, което кралят искал да разбере, било дали тези хора, които сега бяха станали крадци, са същите негодници, преди това изпълнявали ролята на свидетели, даващи лъжливи показания в съда.

Следващата му стъпка беше да повика мен. Силно уплашен, облякох най-хубавите си дрехи, наех един известен фризьор и изпих половин галон бира, понеже и двете ми ръце трепереха. След това взех тоягата си и потеглих с едно-единствено желание — да се измъкна невредим от цялата тази история.

Веднага ме въведоха при Негово величество (без особено жела ние от моя страна), където застанах най-смирено и направих най-хубавия поклон, за който успях да се сетя. И понеже не бях в състояние да пристъпя нито крачка по-напред — тъй като видях, че и кралицата беше там, нещо, което ме уплаши десет пъти повече, — Негово величество се приближи към мен, за да ме окуражи. И понеже продължавах да стоя с наведена глава, той ми каза да се изправя и да го погледна.

— Виждали сме те и преди, млади човече — каза Негово величество. — Толкова си голям, че човек не може да те забрави. Къде е било това? Ти най-вероятно си спомняш.

— С позволение на Ваше величество — отвърнах аз, искрено учуден, че въобще издадох някакъв глас, — това беше в кралския параклис.

Не исках да кажа нищо лошо. Просто би трябвало да употребя думата „преддверие“, но не можах да си я спомня, от страх, че карам краля да ме гледа.

— С голямо удоволствие — продължи той с усмивка, от която тъмното му кисело лице придоби почти приятно изражение — разбираме, че нашият най-голям и най-силен поданик е добър католик. Не трябва да ни казваш противното. Ще дойде време, и то много скоро, когато хората ще се гордеят, че изповядват единствената права вяра. — Тук той замълча, разбрал, че е отишъл твърде далеч. Реших, че е най-добре да не му противореча.

— Това е големият Джон Рид[1] — каза кралицата и се приближи, понеже кралят беше потънал в размисъл, — за когото сме слушали толкова много от милата, милата Лорна. Ах, тя не е от тази Черна страна.[2]

— И така Джон Рид — отърси се кралят от своите размишления за правата вяра, — ти направи голяма услуга на кралството и на нашата религия. Това, че си спасил граф Брандър, е хубаво; този благородник е добър католик; но това, че си заловил двама от най-лошите копои на еретиците, е голяма заслуга. И да ги накараш да застрелят третия! Това е невероятно, това е невероятно, момчето ми. Сега можеш да поискаш всичко, което е в границите на разумното. Какво е твоето най-силно желание, момчето ми?

— Ами — отвърнах аз, след като помислих малко и реших да извлека максимална полза от положението, пък и очите на кралицата ми го подсказваха, — майка ми винаги е смятала, че след като съм учил в Тивъртън, заслужавам да имам собствен герб, тя винаги е мечтала за това.

— Добро момче! Много добро момче! — каза кралят и погледна кралицата, като че ли се шегуваше. — Но какво е твоето основно занимание в този живот?

— Ние сме свободни земевладелци — отвърнах объркано — още от времето на Крал Алфред[3], и земите ни са подарък от него или поне така казват хората. Последните три години бяха много плодородни и имаме възможност да платим разноските, свързани с един герб. Но лично на мен той не ми трябва.

— Ще имаш герб — каза кралят, усмихвайки се на собствената си шега, — но трябва да е доста големичък, за да ти приляга. И не само герб ще имаш, Джон Рид, щом произхождаш от такъв предан на кралството род и ни направи такава услуга.

И докато се чудех какво означава всичко това, той повика няколко души от стоящите в по-отдалечения край на залата и те му донесоха малка сабя. Накара ме да коленича (нещо, което направих след като почистих пода заради новите си панталони), потупа ме леко по рамото и каза: „Станете, сър Джон Рид!“[4]

Това ме изненада и учуди до такава степен, че когато се изправих, огледах се наоколо и си помислих какво ли щеше да си каже семейство Сноу за това. И отговорих на краля без никакви формални обръщения: „Сър, много съм ви признателен. Но какво общо имам аз с всичките тези неща?“

Бележки

[1] Кралицата била италианка и лошо говорела английски — Б. пр.

[2] Каменовъглен район. Б. пр.

[3] Алфред Велики (848–900) — най-великият крал от саксонските времена. Б. пр.

[4] С титлата „Сър“ се обръщат към рицари и баронети. Б. пр.