Ричард Блакмор
Лорна Дун (22)

XXII глава
ДВЕ ПРИЗНАНИЯ

Нищо обаче не беше в състояние да ме натъжи в такъв миг. Мисълта, че Лорна — най-милото, най-невинното и най-игривото, най-хубавото същество на света — ме обича, не можеше да бъде помрачена от никакви страхове.

Затова, след като се сбогувахме, забързах към къщи, за да кажа всичко на мама, защото Лорна ме беше накарала да обещая, че няма вече да пазя любовта ни в тайна. Всъщност това винаги са били и моите намерения. Бях наясно, че мама ще бъде много недоволна и разочарована заради Рут Хъкабак, но понеже знаех как лесно ни прощаваше, надявах се скрито да приеме моето решение.

Плановете ми обаче се объркаха, защото когато се прибрах, заварих у дома Том Фагъс, който закусваше е мама и останалите. Забелязах, че има нещо странно, нещо неестествено в държанието му. Нямаше ги присъщите му лекота и веселост. Нахрани се, без да пусне нито една шега по адрес на закуската, без да изкаже предпочитание към това или онова — само хвърляше потайни погледи към Ани, която пито можеше да седи спокойно, нито да погледне някого. Сърцето ми се сви от страх пред това, което наближаваше, и искрено ми дожаля за горката мама.

След закуска мое задължение беше да се заема с преораването на една доста отдалечена нива, и аз поканих Том Фагъс да дойде с мен. Той обаче отказа и понеже знаех причините, реших да му дам възможност да разговаря с мама, въпреки че никак не ми се нравеше мисълта човек с токова име да влезе в нашето семейство, което винаги е било смятано за толкова честно. Затова потеглих на работа, като си взех и обяда, тъй като възнамерявах да прекарам целия ден на полето.

Когато се прибрах, скуайър Фагъс си беше отишъл, което ми се стори лош знак, защото, ако мама беше разбрала и одобрила намеренията му, тя непременно щеше да го покани да остане за вечеря, за да отпразнуваме случая. Скоро вече нямах никакви съмнения, тъй като Лизи изтича да ме посрещне и извика: „О, Джон, ако знаеш какво стана. Мама е в ужасно състояние, а Ани ще си изплаче очите. Какво мислиш се е случило? Никога няма да се сетиш, макар че аз отдавна подозирах такова нещо.“

— Няма какво да се досещам — отговорих, преструвайки се на безразличен заради самоуверения й тон. — Отдавна знам всичко. Но доколкото виждам, ти не си плакала много. Щеше повече да ми харесваш, ако беше поплакала малко.

— Че защо да плача? На мен Том Фагъс ми харесва. Той е единственият истински мъж, когото съм виждала.

Този удар, естествено, беше насочен към мен. Мистър Фагъс беше спечелил благоволението на Лизи заради омразата си към рода Дун. Само че ми се струваше необяснимо защо чак толкова ги мразеше, след като, поне отколкото знаех, никога не беше ставал тяхна жертва. Да не би пък да им завиждаше като на разбойници, които бяха подобри от него в работата? На Лизи обаче нищо не отговорих, тъй като отдавна бях установил, че мълчанието ми я дразни повече от всякакви думи. В къщи влязохме заедно. Докато се опитвах да успокоя скъпата ми сестричка Ани, мама изпрати веднага да ме повикат.

— О, Джон, кажи една добра дума и за мен — извика Ани, като ме държеше за ръцете и ме, гледаше с насълзени очи.

— Не една, милото ми, а сто — нежно й отговорих аз. — Не се бой, сестричке, ще изкарам твоя случай толкова безобиден, в сравнение с моя, искам да кажа, че само след пет минути мама ще те повика и ще те нарече своето най-добро и съвестно чедо, ще възхвали братовчеда Том до небесата и ще изпрати някой на кон да го догони. Тогава ти ще имаш много по-трудна задача — да говориш в моя полза:

— О, Джон, скъпи Джон, нали няма да й кажеш за Лорна? О, моля те, поне днес недей.

— Да, Ани, днес, и то веднага. Искам веднъж завинаги да се свърши с това.

— Но помисли за нея, мили. Сигурна съм, че няма да може да го понесе. Особено след първия голям удар.

— Напротив. Дори ще го понесе по-лесно. Клин клин избива. Много добре я познавам. Отначало ще бъде отчайващо сурова към теб, после към мен, а накрая и към двамата. После ще ни изправи един срещу друг (в мислите си, имам предвид) и ще прецени кой има по-голяма вина. И като направи това, ще започне да се мъчи да види и двата случая от хубавата им страна. И така със собствени доказателства ще се убеди, че нямаме никаква вина — понеже и двамата сме й деца, нали разбираш. И не след дълго, стига да ней се мяркаме много пред очите, ще реши, че май е действувала много прибързано. После ще си спомни как винаги сме били добри към нея, също като татко. Тогава ще се сети, че и тя е била млада и влюбена, малко ще повъздиша, ще си поплаче и накрая ще изпрати да ни повикат, ще ни извини и ще ни нарече свои любимци.

— Господи, Джон, откъде знаеш всичко това? — възкликна сестра ми, като си избърса очите и ме загледа с радостна усмивка. — Кой ти го каза, Джон? А хората те мислят за глупав! Хм, имам чувството, че всичко, което ми каза, е съвсем вярно. О, мили Джон, отговори ми, откъде научи всичко това?

— Няма значение откъде — отвърнах. — Трябва да съм голям глупак, ако досега не съм изучил характера на майка си.

Разговорът ми с мама приключи горе-долу така, както го бях предвидил, затова няма смисъл да ви описвам повторно цялата история.

Следобед обаче, когато слънцето вече захождаше, тя седеше в градината на пейката, опряла глава в кожената ми жилетка (която е непромокаема), обгърнала с дясната си ръка кръста на Ани, и не знаеше кого повече да съжалява. Все още не беше простила на своите съперници — искам да кажа, на Том Фагъс и Лорна, — но вече започваше да си мисли малко по-добри неща за тях и много по-добри за собствените си деца.

Докато седяхме на пейката под големия ясен, оставихме мама да си приказва колкото си иска и каквото си иска. И двамата с Ани бяхме разбрали, че вече не ни се сърди, и затова я оставихме да си прави каквото си ще, като че бяхме две големи кукли.

В резултат на всичко това, сякаш по-голямата част от пречките между Ани и нейния любим бяха премахнати, а на нас с Лорна само ни поолекна на съвестта. Нашите възможности за среши и вълнуващи разговори си оставаха все така оскъдни.

Както можеше и да се очаква, мама веднага взе да крои планове как по някакъв свръхестествен начин да измъкне Лорна от властта на рода Дун и поне една година да я държи при себе си и да я научи на всичко, което те с Ани знаеха за млекарството, селския живот и най-добрия начин да се прави масло.

И всичко това стана, понеже случайно се изпуснах да кажа как Лорна копнее за прост, спокоен живот.

Ако ставаше въпрос да отвлека любимата си от Долината на Дун, това само по себе си не беше невъзможно. Но, първо — щеше ли Лорна да напусне дядо си, докато още беше жив! И, второ — можехме ли да я опазим без полк войници? Нямаше ли разбойниците незабавно да се впуснат да търсят своята кралица и като я откриеха, да изгорят къщата ни, да ни избият и победоносно да си я отнесат?

Казах всички тези неща на мама и тя с въздишка трябваше да се съгласи, че засега не ми остава нищо друго, освен внимателно да наблюдавам Лорна от разстояние, да следя как се държат разбойниците, и да чакам да настъпи някаква промяна. Междувременно дори можело да се влюбя (непредпазливо намекна тя) в някоя обикновена наследница, която непрекъснато щяла да е около мен. После обаче каза, че за едно нещо поне много се радва, и то е, че се е провалил планът на вуйчо Рубън да ме ожени за Рут, защото бил нарекъл момчето й страхливец. И завърши с думите колко била доволна, че няма да се оженя за това джудже — внучката на онзи скъперник.

За съжаление горката Рут Хъкабак беше дочула разговора ни и двете страни си размениха доста остри думи, които обаче доказаха, че Рут имаше много по-силен характер, отколкото предполагахме. Каза, че не може да ни гостува нито час повече, след като знае истинското мнение на мама за нея и дядо й.

Тръгна си на следващия ден и аз я придружих чак до град Ексфорд, откъдето я оставих да продължи с Джон Фрай. Когато се сбогуваше с мен, очите й бяха пълни със сълзи. Изпрати най-нежни поздрави на мама и каза, че отново ще дойде за Коледа. Много се зарадвах, като разбрах, че не е никак злопаметна, тъй като в караницата мама не беше права, въпреки че не си го признаваше.

След това измина цял месец, без да се случи нищо значително, освен, разбира се, че веднага след разговора с мама посетих Лорна и всичко й разказах. Като чу как мама и Ани, а и аз самият жадувахме тя да дойде в „Могилата на дъждосвирците“ и да й покажем мирния селски труд, тя само се изчерви и отговори, че докато дядо й бил жив, никога нямало да го изостави, а дори и да била свободна, единственото нещо, което можела да донесе на всеки приютил я дом, било разруха. Това беше толкова вярно, че дори аз не можех да го отрека, и като видя отчаяния ми поглед, Лорна смело ми каза, че трябвало да се надяваме на по-добри времена, и ме попита колко време съм щял да я чакам.

— Нито ден, ако виждах някакъв изход — страстно й отвърнах аз, при което тя се извърна смутено и известно време не искаше да ме погледне, — но цял живот, ако такава е била злата ми орисия. А ти, Лорна, докога ще ме чакаш?

— Докато станеш мой — отвърна тя със свенлива усмивка. — А сега, Джон, ти ме обвърза с този прекрасен пръстен, който крия до сърцето си, когато не смея да го нося на ръката си. А аз, скъпи мой, ще те обвържа с най-обикновеното и просто нещо, което някога си виждал. Погледни каква странна стара вещ! По нея има някакви чудновати знаци и прилича на нещо като котка, покачена на дърво. Но няма значение на какво прилича. Този древен пръстен трябва да е бил на някой великан, затова смятам, че може да стане и на теб, огромни Джон. Той винаги е висял върху стария ми стъклен гердан, който се опитаха да ми отнемат, но дядо ги накара да ми го върнат. Но ти ми изглеждаш много учуден. Какво мисли да това моят господар.

— Та това, миличка, струва колкото петдесет такива перлени пръстена и аз не мога да взема от теб такова нещо.

— Ако не го приемеш като знак за моята любов, вземи си обратно красивия пръстен.

И тя така ме погледна, че веднага бях принуден да се предам. След това отново поставих перления пръстен върху ръката й, а върху собственото си кутре нанизах купчината злато, която ми беше подарила. Напомняше ми за древния пръстен, който баща ми веднъж беше извадил с ралото от земята.

Разказах ви за този пръстен, защото той изигра важна роля в живота на моята Лорна. Попитах я откъде е стъкленият гердан, от който го е свалила и който е носила като дете. Отговори ми, че не знае, но си спомня как, като била около десетгодишна, дядо й й се молил да му го даде и обещал да и го пази, докато порасне и сама може да се грижи за него. Тогава й дал пръстена и й казал да се гордее с него. И тя го извади от пазвата си, и той стана собственост на Джон Рид.

Но преди да успея за свикна да го нося или хората да го възприемат като мой, и преди да отида при Лорна отново, случиха се неща, които заеха всичките ни мисли.