Ричард Блакмор
Лорна Дун (55)

LV глава
КАРВЪР И СЪВЕТНИКА

Когато се прибрахме на следващия ден, безпокойството ни почти се равняваше на радостта от победата. На първо място, какво, за бога, щяхме да правим с всичките тези, жени и деца, останали на ръцете ни, както се казва, без да има кой да ги защищава и да се грижи за тях? Друго — как щяхме да отговаряме пред съда или даже пред самия лорд Джефрис, че сме започнали сами да раздаваме правосъдие и сме унищожили бандата крадци без съдебно пълномощие? Веднага разбрахме, че претенциите за богатствата на рода Дун са много. Всеки, който някога е бил ограбен, очакваше да получи своето с лихвите: бароните искаха всичко, такова беше и желанието на кралския пратеник в Порлок, и на участниците в битката; дори свещениците от няколко енории се бореха за своя дял.

Благодарение на неподкупната честност, с която бях известен, направиха ме попечител на съкровищата. След като доста време обмислях въпроса, най-после се спрях на решението, което почти никому не донесе удовлетворение, но все пак имаше своите предимства. Ето колко прост беше планът ми — бароните, свещениците и дори кралският пратеник да не получат нито пени, и след като заплатим най-скорошните загуби, които могат да бъдат доказани, да внесем останалото в кралската хазна в Уестминстър. По този начин всички ищци (включително барони и свещеници) трябваше да докажат правата си пред съда.

Оказа се, че покрай този свой план, без изобщо да подозирам, съм спечелил един могъщ приятел, а именно — могъщият лорд Джефрис. Сега той беше първият човек в кралството, тъй като напоследък беше обесил петстотин души без никакъв съд, като на всеки десет девет са били невинни. Кралят беше разбрал силата на този човек и понеже му дължеше много благодарности, че е потушил въстанието, го беше издигнал на най-високия пост в правителството.

По онова време обаче аз не знаех за новото повишение на лорд Джефрис. Но дори и да го знаех, нямаше да мога да постъпя по друг начин, понеже целта ми беше съкровището да попадне в държавно учреждение, а не в ръцете на някой чиновник. В действителност обаче се получи точно обратното. Тъй като сега лорд Джефрис оглавяваше закона, а до известна степен и кралството, цялото съкровище (на стойност петдесет хиляди лири) влезе в неговия джоб — нещо, от което той остана много доволен.

Отначало не знаехме какво да правим с жените и децата. Ние взехме някои от тях в нашата ферма и доколкото можахме, ги издържахме. Много други направиха същото, докато постепенно те сами започнаха да си намират начин за изкарване на прехраната. Не мина много и този проблем отзвуча, както всичко отзвучава с времето. Някои жени бяха прибрани от родителите си или съпрузите си, или може би от старите си любими. Други заминаха към плантациите на Новия свят, където, казват, имало много малко бели жени. Някои си намериха работа из английските градове, а по-обикновените — на полето. И повечето деца отидоха с майките си или станаха чираци по градовете. Само хубавото дете на Карвър беше загубило майка си и затова остана да живее при нас в „Могилата на дъждосвирците“.

Това момченце неотлъчно ме следваше навсякъде. Обичаше ме точно толкова, колкото баща му ме мразеше, а аз, след като разбрах, че е смело и искрено, силно се привързах към него. Каза ни, че името му било „Енси“, съкратено от Енсор. Предполагам, че са го кръстили на бащиния му дядо, стария Енсор Дун.

Колкото обаче и да обичах нещастното дете, не можех да не изпитвам безпокойство от изчезването на баща му — свирепия и жесток Карвър. Този човек все още беше свободен да се скита из страната, бездомен, гладен и отчаян, силен като великан, ловък в боравенето с оръжието и убеден, че трябва да отмъсти на целия свят. Него го изпуснаха миньорите, но лично аз бях отговорен за безопасното бягство на Съветника.

След като бяхме посрещнали и разгромили отчаяната атака на младите разбойници, съвсем случайно погледът ми се спря върху някакво бяло петно сред тревата, нещо, което приличаше на изкъпана овча глава. Полюбопитствувах да разбера защо това бяло нещо се движи така предпазливо из най-тъмните места, затова изтичах и препречих пролуката която наричахме Вратата на Гуени, защото ми се стори, че се насочва точно натам. Като ме видя, бялото нещо се спря и тръгна да се връща, но аз хукнах и го догоних. Чак тогава разбрах, че това бяло било дългата сребриста коса на Съветника, който пълзеше на четири крака, опитвайки се да се измъкне незабелязан.

— Джон — каза той, като се изправи и ме погледна, — сър Джон, вярвам, че ти ще ме защитиш, Джон.

— Уважаеми сър, вие сте съвсем прав. Но това лазене на четири крака е съвсем недостойно за вас, и за изключителната ви изобретателност. Намерението ми е да ви пусна да си отидете съвсем свободно.

— Знам, че е така. Можех да се закълна в това. Ти си един благороден човек, Джон. Твърдя това от самото начало. Ти си един благороден човек и гордост за всяка титла.

— Ще ви пусна да си отидете при две условия — казах, и го хванах за ръката, защото беше започнал странишком да се измъква към вратата. — Първото е да ми кажете съвсем честно кой е убиецът на баща ми.

— Ще ти кажа най-честно и искрено, Джон, колкото и да ме боли от това признание. Това беше моят син Карвър.

— Така си и мислех, или може би през цялото време съм го предчувствувал. Но вие нямате вина за това, сър, тъй като дори не сте били там.

— Ако бях там, това никога нямаше да се случи. Винаги съм бил противник на насилието. Затова пусни ме да си отида по-бързо, цялата ми природа се бунтува срещу тези сцени.

— Ей сега ще си отидете, сър, веднага щом изпълните и другото ми условие, а именно — да поставите в ръцете ми диамантената огърлица на лейди Лорна.

— Уви, Джон, но това нещо не е в мен. У Карвър, моят син, който уби твоя баща, в него ще намериш огърлицата. Нима на тези години скъпоценностите могат да имат значение за мен, млади човече?

На лунната светлина той изглеждаше толкова стар, посивял и искрен, че ако не беше загърнал дрехата си, докато говореше, за малко щях да му повярвам.

Извиних му се, че се налага да си послужа със сила, бръкнах в жилетката му и измъкнах огърлицата на Лорна, която заискри на лунната светлина. Старецът се опита да ме намушка с ножа, който не бях забелязал, но след като не успя, коленичи и скръсти ръце.

— О, Джон, за бога, синко, не ме ограбвай така. Тя е моя и аз толкова я обичам. Бих дал и живота си за тези камъни. Един от тях мога да гледам с часове, защото в него виждам отразени всички райски светлини. Върни ми огърлицата или ме убий на място още тук. Знам, че съм като дете в ръцете ти, но трябва да я получа обратно.

И като видях как красивата бяла коса открива благородното (му чело, как това властно лице се озарява от най-искрени чувства, така се изумих, че замалко не му я върнах. Но справедливостта, за която се твърди, че е била най-силният инстинкт на всеки Рид, ме накара да отговоря:

— Сър, не мога да ви върна нещо, което не е мое. Но ако ми докажете точно този диамант, в който виждате рая, ще рискувам да ви го отрежа, и трябва да се задоволите с него.

Като видя, че няма друга надежда, Съветника ми показа любимия си камък, който аз отрязах и поставих в грижовната му ръка. В следващия миг той вече беше излязъл през Вратата на Гуени и никой не знае какво е станало с него.

Историята с бягството на Карвър е следната, или поне така ми беше разказана от безстрашните миньори. Както се бяхме уговорили, Саймън Карфакс посрещнал дружината от двайсет разбойници, излезли Да заграбят мнимото злато, в една полусрутена къща в Баджуъртската гора, чийто собственик бил убит от тях преди много години. Въвел ги в хола, където трябвало да чакат, докато минеше конвоят със златото.

— Вожде, намерих нещо — казал Саймън на Карвър Дун, — което ще ни помогне да убием времето, докато пристигне купчината със златото. Под счупената плоча на огнището контрабандистите са укрили някакво много скъпо вино. Изпрати един да наблюдава навън, а ние през това време да го опитаме.

Разбойниците се съгласили и скоро всички били къде повече, къде по-малко пияни. А докато те пиели, Саймън сипал по малко вода в мускетите им. После тъкмо когато великанът Карвър се бил изправил с чаша в ръка, на вратата застанали група миньори, готови да стрелят по всеки пиян Дун. А те светкавично се хвърлили към пушките си, прицелили се, дръпнали спусъците, но огън нямало. Разбрали, че са предадени, но решили да се бият като мъже. Всички се били смело и като мъже (макар и лоши) загинали в къщата на човека, когото били убили. С тях умрял и младият де Уичхолс, който въпреки молбите на баща си бил избрал пътя на разбойниците. Единственият, който успял да се измъкне, бил Карвър Дун — отчасти благодарение на огромната си сила и отчасти може би благодарение на изключителното си самообладание по време на опасност.

— Щастлив съм, че не повече от осем от нашите смели миньори бяха убити в боя или умряха по-късно от раните си. И като добавим към тях осемте, които загубихме по време на нашата атака в Долината — отърваването от близо четиридесет разбойници ни струваше шестнайсет живота. А всеки Дун за година-две щеше да убие поне трима души.

Било изключително опасно да се срещнат с Карвър на открито, тъй като той беше човек с огромна сила, голяма изобретателност и побеснял като гладен вълк край стадо овце. Яд ме беше, че се е измъкнал така смело, и заради Лорна. Никой обаче не желаеше Да поеме вината за бягството му върху себе си — нито миньорите в гората, нито селяните при Портата на Дун, които го видели, че преминава в галоп покрай тях, но не посмели да го спрат.