Ричард Блакмор
Лорна Дун (33)

XXXIII глава
ЗЕМЕВЛАДЕЛЕЦ И БИЗНЕСМЕН

Крайно време беше да се захващам здраво за работа — от една страна, да наваксам загубеното през дългите и студени снежни месеци, но също и да се приготвя за нападение от страна на разбойниците, които при първа възможност щяха живи да ни изгорят в леглата. На полето все още нямаше кой знае колко работа, защото, когато земята се показа изпод снежната покривка, беше толкова мокра, че за оране и дума не можеше да става. Независимо от това обаче из къщата имаше много работа, а трябваше да се грижа и за добитъка, така че през цялото време бях много зает.

Що се отнася до Лорна, тя все излизаше навън, не можехме да я спрем. Наумила си беше, че вършим за нея много повече, отколкото заслужава, и че трябва да печели хляба си чрез упорития труд на собствените си ръце. Нямаше никакъв смисъл да й се повтаря, че от нея не се очаква да върши нищо, и ако някой я увереше, че от работата й няма никаква полза, тъжно се разплакваше. Дори беше започнала да работи в мамината градина още преди да се стопи снегът.

И въпреки че беше много приятно да я гледа човек как работи, като че цялото домакинство е легнало на плещите й, аз все пак бях силно разтревожен от много неща, а също и мама. На първо място, тя беше прекалено слаба и крехка за този груб труд и въпреки че бузите й се зачервяваха, за нея не беше никак добре непрестанно да мокри малките си крака. Освен това не можехме да понесем мисълта, че Лорна работи за прехраната си. И на последно място, но то беше най-лошото, градината на мама беше така разположена, че всеки можеше да се скрие и да я наблюдава, а дори да насочи и пушка срещу нея.

По същото време въпреки наводненията и лошото състояние на пътищата, скуайър Фагъс най-после дойде, яхнал прочутата си дореста кобила. И както всеки може да предположи, след четиримесечно отсъствие те с Ани имаха да си кажат ужасно много неща. Затова ги оставихме сами за известно време и когато сметнахме, че им е достатъчно, ние с мама влязохме, за да чуем какви новини ни е донесъл Том. Ани отиде да приготви обеда, а нейният любим ни разказа всичко.

Скуайър Фагъс ни носеше много добри новини, които ни разказа тапа умело, че се смяхме от сърце. Първо ни обясни как надхитрил адвокатите, които се занимавали с недвижимите имоти, когато така успешно купил земя миналата есен. Земята била бедна и дива, със съвсем тънък слой почва, който едвам покривал скалите отдолу, но при хубави дъждове от нея ставали прекрасни пасбища. И Том веднага разбрал за какво е най-подходяща земята му — за отглеждане на добитък.

Той знаеше как от всяко нещо да извлича полза и наредил нещата така, че спечелил и от тези необичайни студове, от които всички останали бяха обеднели. Научил кобилата си Уини да излиза в снежните вечери и да се сприятелява с дивите понита. И тя винаги се връщала най-малко с двайсет понита, които препускали след нея. Разбира се, само след пет минути Том успявал да ги вкара в двора си, тъй като и той самият умееше да цвили така, че да достигне до сърцето и на най-дивия кон. Хранел ги добре и чакал да дойде пролетта, за да ги обязди. Сега в двора му имало над триста от тези диви понита и според думите на самия Том били прекрасна гледка, когато ги хранел.

Попитах го как, за бога, е успял да изхрани толкова много коне в това изключително студено време. Отговори ми, че ядяли слама и трици, на което, разбира се, не можех да повярвам. Между другото, това беше любимият му номер — да обърква честните хора и да им показва колко е умен.

След това поисках да разбера какво смята да прави с всичките тези коне. Каза, че много лесно можел да ги превърне в пари. След като ги обяздел, възнамерявал да си запази най-красивите, а останалите да изпрати в Лондон, където познавал много търговци на коне. Не се съмняваше, че средно щяха да му донесат поне по десет лири па парче, тъй като в момента конете много се търсели. Усъмних се, че ще получи толкова много пари, но както се оказа по-късно, успя.

А после Том Фагъс настоя да уточним датата на сватбата му с Ани; мама ме изгледи въпросително и аз и отвърнах със същото. И тъй като вече не можех да не се съглася — в края на краищата човекът се беше замогнал, — казах, че трябва да оставим Ани сама да реши кога ще напусне дома си и така нататък. След това Том отиде при Ани, а аз тръгнах да търся Лорна, за да й съобщя за пристигането на братовчед ни.

Смятах, че няма да пожелае да обядва в компанията на Том, тъй като имахме известни резерви по отношение на неговата честност. Тя обаче изгаряше от любопитство да разбере що за човек е прочутия Том Фагъс и заяви, че ще й бъде много приятно да обядва с него, стига, разбира се, той да не откаже компанията й поради безчестието на рода Дун. А освен това, каза тя, щеше да бъде много несправедливо към Ани, която е толкова добра с нея, ако откажеше да седне на една маса с бъдещия й съпруг. Срещу което не можех да възразя нито дума, признавайки пред себе си, че решението й беше не само правилно, но и мъдро.

След това Лорна отиде да се преоблече за обяда, като каза, че не трябва да се появява пред този светски човек с обикновената рокля, с която работи в градината. И да ви кажа откровено, когато дойде на обяд, изглеждаше така спретнато и хубаво, че човек не можеше да си представи нещо по-съвършено.

Мама не се сдържа и възкликна колко много Лорна приличала на принцеса, когато обличала най-хубавите си дрехи. Две неща обаче привлякоха погледа на скуайър Фагъс, след като беше направил най-галантния поклон и получил най-изискания реверанс. Той толкова настойчиво задържа погледа си върху лицето и огърлицата й, че Лорна се обля в червенина, а аз изпитах желание здравата да го цапардосам, но се въздържах само защото ни беше гостенин.

Затова в желанието си да отклоня вниманието на останалите така силно извиках, че обядът е готов, че половината енория ме чу. Мама се засмя и ни каза веднага да сядаме около масата. Какъв прекрасен обяд беше и колко бяхме щастливи! Когато най-после свършихме и момичетата се оттеглиха, а на масата останахме само мама, Том и аз, скуайър Фагъс каза неочаквано и нарочно, с цел да ни хване неподготвени:

— Какво знаеш за миналото на тази прекрасна девойка, добра майко?

— Не и на половината от това, което знае синът ми — отвърна мама и кротко ми се усмихна, — а когато Джон не иска да каже нещо, и с ченгел не могат да му го измъкнат от устата.

— Не съм такъв човек, мамо — тъжно й отвърнах аз. — Та ти знаеш почти всяка дума за Лорна, и то не по-зле от мен.

— Че е почти всяка дума, това ти вярвам, Джон, защото ти никога не си лъгал. Но малкото думи, които не знам, може би за мен са най-важните.

На това не отговорих. Не че имах или желаех да имам някакви тайни от мама, нито пък в случая такава тайнственост беше необходима. Доколкото си спомнях, не бях й казал само няколко неща, и то за да не я тревожа: за смъртта на Лорниния братовчед, клетия Алън Брандър, за връзката на Маруд де Уичхолс с фамилията Дун и за заплахите на Карвър Дун по мой адрес.

— Хайде, хайде — каза Том, като се усмихваше много мило, — ако двама души изобщо някога са се разбирали, то това сте вие. Ех, ако и аз имах майка, сега щях да съм съвсем друг човек! — И като каза това, той въздъхна по начин, който винаги караше мама да го съжалява. После извади табакерата си, пълна с навити тютюневи листа, и ми предложи едно от тези малки цилиндърчета, тъй като и аз вече бях преминал в групата на пушачите. Взех го, но внимателно наблюдавах какво прави Том с неговото, страхувайки се да не сбъркам нещо.

Докато пушехме, той ни каза, че е сигурен, че е виждал лицето на Лорна и преди, много, много отдавна, когато била малко момиченце, но в момента не може да си спомни нито къде е било това, нито пък нещо повече. Бил забелязал най-вече очите й, тъй като никога преди, а и след това, не бил виждал такива очи, до ден днешен. Попитах го дали някога е ходил в Долината на Дун, но той поклати глава и отвърна, че прекалено много ценял живота си, за да направи подобно нещо. После предложи да опитаме да опресним паметта му с чаша бренди. А след като го изпи, изведнъж много поумня и ни каза, че и двамата сме били глупаци, че като сме държали Лорна в къщи, сме рискували живота си и покрива над главите си и в края на краищата, струвало ли си, въпреки че наистина била много красива. В отговор на ЕСИЧКО това аз му казах, че красотата е най-малкото от нейните достойнства и че не съм искал мнението му.

— Браво на нашия Джон Рид! Глупакът си остава глупак до края на живота си, но ако бях на твое място, сигурно и аз щях така да изглупея, Джон. Независимо от това обаче не оставяй това безпомощно дете да се разхожда насам-натам с нещо, което има стойността на половин графство, върху себе си.

— Тя самата струва колкото цялото графство, а и цяла Англия отгоре — казах аз. — Но върху себе си няма нищо кой знае колко скъпо, освен пръстенчето, което й подарих и което струва… — тук замълчах, защото мама ме гледаше и очакваше да чуе цената. Нещо, което никога не й бях казвал, въпреки че ме беше питала поне петдесет пъти.

— Пфу, пръстенчето! — извика Том така презрително, че ме ядоса. — Никога не бих спрял човек за такова нещо. Огърлицата, огромни глупако, огърлицата струва колкото цялата ти ферма, плюс богатството на вуйчо ти Бън в добавка и целия град Далвъртън отгоре.

— Какво? Тези обикновени стъкълца, които има от дете?

— Ха, стъкълца! Това са най-съвършените диаманти, които някога съм виждал, а през ръцете ми са минали доста.

— Ти сигурно грешиш — извика мама, почервеняла от възбуда, — иначе младата дама щеше да знае за него.

Това, дето мама нарече Лорна „младата дама“, ми достави голямо удоволствие, защото знаех, че го каза съвсем съзнателно, опитвайки се да неутрализира „безпомощното дете“ на Том.

— Повярвайте ми — отвърна той по начин, който Ани наричаше „толкова благороден“, но който на мен лично ми приличаше на самохвалство, — повярвайте ми, добра майко и прости Джон, че мога да позная диамантите, когато ги видя. — За такова нещо бих спрял карета с осем коня. Но, уви, тези дни са вече минало. Ех, никога вече няма да преживея такова нещо. Каква красота беше, когато изгрееше луната!

— Мастър Фагъс — започна мама с голямо достойнство, — това не е начинът, по който досега си говорил за предишния си живот и бившата си професия. Боя се, че брендито… — тук обаче тя замълча, понеже брендито беше нейно, а Том ни беше гост. — Това, което искам да кажа, мистър Фагъс, е (следното: ти си спечелил някак си сърцето на дъщеря ми, спечели и моето съгласие благодарение на искрената си скръб и мъжката си дума, че ще водиш друг живот. Ани е най-голямата ми дъщеря н след моето момче Джон я обичам най-много на този свят и нямам намерение да рискувам живота й заради човек, който копнее да се занимава с обири.

След тази толкова дълга реч мама дойде и се разплака на рамото ми. Бях готов да хвана Том за носа и да го изхвърля през портата с все кобилата му. И щях да го направя, ако мама ме беше оставила, защото, ядосам ли се, ставам много буен, макар че трябва да е нещо много голямо, та да ме ядоса.

Сръднята на мама обаче не трая дълго и с Анина помощ Том скоро отново спечели благоволението й. Според Ани беше съвсем естествено един млад човек да копнее за приключения; спокойният и порядъчен живот неминуемо щял да му изглежда скучен. Не след дълго на мама вече й беше мъчно, че се е държала така строго с Том, и започна да говори, че той сигурно е прав за огърлицата. Тя лично отиде да извика Лорна, за да разгледаме огърлицата, преди да се е стъмнило.

Когато моята мила влезе, мама я заведе на светло, за да може Том да огледа хубаво огърлицата й. Тя блестеше на изящната й шия като капчици роса върху бял зюмбюл и страшно се ядосах, че на Том му падаше случай да го види точно там. Лорна обаче като че прочете мислите ми. Извърна се, свали огърлицата от шията си и я постави в ръцете на мама. Том Фагъс я грабна нетърпеливо и я занесе до прозореца.

— Какво искаш за това нещо, мистрес Лорна? — попита той.

— Но аз не го продавам, сър. Дядо беше така добър да ми го даде, а мисля, че е принадлежало на мама.

— Какво ще кажеш, мистрес Лорна, за сто хиляди лири?

Без да промълви нито дума, Лорна взе огърлицата от ръцете на скуайър Фагъс, който все още й се възхищаваше, и се приближи към мама с най-благата усмивка, която съм виждал на лицето й.

— Скъпа, мила мамо, толкова се радвам — прошепна тя, — сега ти ще я вземеш, нали, и аз ще бъда щастлива, защото няма скъпоценности на този свят, които да струват и една хилядна от добротата ти към мен.

Мама просто не знаеше какво да отговори. Разбира се, и през ум не й минаваше да приеме подобен подарък, но, от друга страна, знаеше какво разочарование щеше да бъде това за Лорна. Затова, както винаги, поиска моето мнение. Този благороден жест обаче ме беше трогнал до сълзи и аз избягах навън, преструвайки се, че съм видял котката да влиза в стаята с млякото.

Когато се върнах, Том отново държеше огърлицата в ръце и изнасяше лекция за скъпоценните камъни на всички присъствуващи, но най-вече на Ани, която се възхищаваше от познанията му. Обясняваше, че всяко ръбче трябвало да е изрязано правилно и всяко ъгълче да си е на мястото. От това, според думите му, зависела цялата разлика в стойността ма камъните. Диамантите, които държал в ръцете си, били съвършени образци на майсторското изкуство. За едно беше напълно сигурен и аз му вярвах, че подобна огърлица би могла да принадлежи само на някой от най-благородните и най-богатите английски родове.

По тъжния израз на Лорниното лице можех да се досетя за какво си мисли; през цялото време тя е била сигурна, че разбойниците Дун са я откраднали при някой голям обир, за който скуайър Фагъс знаеше, и това е била причината, поради която мама е отказала да я вземе.

Дълго след това никой не отваряше дума за огърлицата, нито пък мойта мила я носеше, при положение че вече знаеше стойността й, но не и историята й. Още на следващия ден Лорна дойде при мен и като се опитваше да изглежда весела, ме помоли отново аз да я пазя.

Том Фагъс си замина същия ден, за който говоря. Общо взето с него се разбирахме много добре. Той ме смяташе за глупак, а аз правех всичко възможно да не си мисля нещо по-лошо за него.

Едва Том се беше скрил от погледите ни, а сълзите на Ани още не бяха изсъхнали, когато в двора влетя мистър Стикълс, оплискан с кал от главата до петите и не в най-блестящо настроение, макар и щастлив, че се е върнал отново.

— Да ги вземат мътните тези разбойници! — извика той. — Погледнете в какво състояние се прибира кралският пратеник в главната си квартира. Ани, мила моя, хващай тигана с прекрасната си ръчичка. Не съм слагал залък в устата си повече от двадесет и четири часа.

— Господи, но вие сигурно умирате от глад, сър — отвърна сестра ми с въодушевление, понеже страшно обичаше хора с добър апетит. — Как се радвам, че огънят не е загаснал. Хайде, Бети, бързо ми приготви нещата. Свинско, овнешко или еленско, сър?

— Еленско, на всяка цена еленско — отвърна Джереми. — Откак съм излязъл оттук, изобщо не съм хапвал от него, макар че често си го мечтаех. Ох, Джон, това е доста по-различно, отколкото да те преследват из мочурищата, за да те убият. Трима огромни мъжаги от рода Дун препускаха след мен и добре, че бяха толкова големи, иначе щяха да ме настигнат. Иди да се погрижиш за коня ми, моля те, Джон.

След това ме остави да се занимая с коня му, докато той си отдъхваше, и което си е право, животното имаше нужда от грижи. От умора едва се крепеше на краката си, беше покрито с кал и от него се вдигаше толкова пара, че изпълни цялата конюшня. Когато свърших с коня, господарят му вече се беше наобядвал и беше в значително по-добро настроение. Дори предложил на Ани да я целуне, от чиста благодарност, според думите му. След това надълго и нашироко ни разказа какво му се беше случило.

Ще ви предам само фактите, с колкото се може по-малко думи, тъй като това няма нищо общо с историята на Лорна. Докато яздел, придружаван само от един войник, от някакво място в Девъншир към енорията Оър, установил, че пътищата са много меки и всички мостове са залети от водата. И тъкмо когато преплували някаква придошла река, изведнъж видели трима мъже. В същия миг две пушки гръмнали и войникът му паднал убит.

С невероятно самообладание Джереми забил шпори в хълбоците на коня си и се насочил през водата право срещу човека, който се целел в него. Притиснат плътно към врата на коня си, той прелетял покрай него в пълен галоп. Конете на разбойниците били вързани за някаква ограда малко по-нагоре по хълма, поради което Джереми спечелил хубава преднина. Но нямало нито мъгла, която да затрудни стрелбата, нито горичка, в която можел да се скрие. В замяна на това в по-ниските места имало много топящи се преспи и в един момент положението на клетия Стикълс било съвсем безнадеждно. Копитата на коня му пробили втвърдения сняг и животното започнало да потъва. Джереми се прехвърлил през главата му и успял да издърпа клетото същество от дупката в мига, когато вече чувал свирепите викове на злодеите не много далеч зад себе си. После отново препуснал в галоп и два куршума писнали над главата му. Междувременно конете на преследвачите му вече се били изморили под тежестта на ездачите си, докато той бил много по-лек и конят му — в по-добро състояние. Най-после стигнал успешно потока Лин, откъдето вече добре знаел пътя си, за да се появи в „Могилата на дъждосвирците“ с рядък апетит.