Алисън Ричман
Изгубената съпруга (62)

Бележка на автора

Тази книга беше вдъхновена от няколко души, чиито истории са вплетени в сюжета й. Бях планирала да напиша роман за художник, който оцелява през Холокоста, но накрая излезе една любовна история. При всеки роман обикновено възниква неочаквано развитие на сюжета и откривате, че вървите в посока, която не сте планирали първоначално. В случая, докато един следобед чаках, за да подстрижа косата си, чух една история, разказана от гост на неотдавнашна сватба, където бабата на булката и дядото на младоженеца, които не са се срещали преди церемонията, разбрали, че са били съпрузи преди Втората световна война. Историята се запечата в мен и аз реших да я използвам в първата глава на романа си. След това създадох двама герои и се опитах да запълня периода от шестдесет години, който са прекарали разделени.

Животът на Ленка е вдъхновен отчасти от една от действителните героини, споменати в книгата, Дина Готлибова, която учи живопис в Прага, а по-късно работи за кратко време в Lautscher отдела в Терезин, рисувайки пощенски картички, преди да я депортират в Аушвиц. След освобождението от лагерите тя емигрира в Съединените щати и умира в Калифорния през 2009 година. Американският мемориален музей за Холокоста във Вашингтон се оказа безценен източник на устни сведения за преживяното от Дина Готлибова, работила и в Терезин, и в Аушвиц, където тя създава стенопис на Снежанка и седемте джуджета за бараките на чешките деца. Стенописът действа като утеха на децата, а също помага да се спаси животът на Дина. След като завършва рисунката, охраната от СС информира Менгеле за художествения й талант. Менгеле обещава да спаси нея и майка й, ако тя рисува на живо портрети на мъжете и жените, които той използва в своите ужасяващи медицински експерименти.

Няколко други герои, които се появяват в книгата, също са реални хора. Фридл Дикер Брандайз пристига в Терезин през декември 1942 година и почти веднага започва да преподава рисуване на децата там. През септември 1944 година, след като чува, че съпругът й Павел Брандайз ще бъде изпратен на изток, тя доброволно го последва със следващия транспорт. Загива скоро след пристигането си в Аушвиц. Преди да я транспортират обаче, тя дава два куфара, съдържащи 4500 рисунки, на Роза Енгландер, главната учителка на младите момичета в Терезин. В края на войната тези куфари биват поверени на Вили Гроаг, директор на дома за момичета, който ги отнася на еврейската общност в Прага. От 660-те деца, които творят с Фридл Дикер Брандайз в Терезин, 550 са убити по време на Холокоста. Съхранените рисунки сега са в колекцията на Еврейския музей в Прага и много от тях са изложени, за да ги види целият свят.

Бедржих Фрита загива в Аушвиц на 5 ноември 1944 година. Съпругата му Йохана умира в Терезин, но синът им Томи оцелява по чудо. Лео Хаас преживява войната и се връща в Терезин да потърси произведенията на изкуството, скрити на тавана в бараките Магдебург. С помощта на един инженер, Иржи Вогел, той успява да намери скритите картини, нарисувани от Фрита и други техни колеги от техническия отдел: Ото Унгер, Петър Киен и Фердинанд Блох, които загиват. Като разбират, че Томи Фрита е останал сирак, Хаас и съпругата му Ерна осиновяват момчето и се връщат с него в Прага.

При посещение в Чешката република аз успях да се срещна с Лиза Микова, художничка, работила в техническия отдел в Терезин. Дори след толкова много години тя можеше ярко да опише необичайните обстоятелства, при които са възлагали на художниците да правят чертежи и различни рисунки за германците, и как са изнасяли нелегално материали за рисуване, за да творят за себе си през нощта. Тя сподели с мен как картините са били зазидани в стените на Терезин и как Иржи Вогел заровил творбите на Бедржих Фрита, след като ги поставил в метален контейнер.

Задължена съм на много хора, които споделиха своите истории с мен, и съм много благодарна за възможността да помогна за запазване на тяхното наследство. Без тях тази книга не би била възможна. Те са Силвия Ебнер, Лисбет Гелман, Маргит Майснер, Лиза Микова, Никол Грос Минт, Айрис Варди и Ървинг Уолбром. Също така бих искала да благодаря на Дагмар Лиеблова, която така щедро ми отдели от времето си, за контактите и за персоналната обиколка на Терезин по време на престоя ми в Прага. Също така на Мартин Йелинек от Еврейския музей в Прага и Майклиън Амир от „Мемориалния музей на Холокоста“ в Съединените щати за неоценимата помощ при проучванията по време и след посещенията ми в тези прекрасни институции; на Джейсън Мардер за началната му работа като мой сътрудник при проучванията; на Алфред Розенблат и на Джудит и П. Дж. Танц за осигуряването на допълнителни информационни материали; на Анди Ялакас за непоколебимата подкрепа, на Линда Кафри, Антони Кюри, Марвин Гордън, Мередит Хасет, Кати Джонсън, Робин Клайн, Ники Кокланарис, Жардин Либер, Шейна Лори, Рита Макклауд, Розилн и Сара Шаул, Андрю Сиротик, Райън Волмер, на съпруга ми, майка ми и баща ми за внимателния прочит на първите варианти на романа; на Сали Уофърд-Джиранд, моя прекрасен агент, която ме подтикна по-далеч, отколкото мислех, че някога мога да стигна, и това направи книгата по-добра, на моя фантастичен редактор Кейт Сийвър, на Моника Ръсел за нейните истории и помощта й за всичко — от чешкия превод до намаляване на дневния ми хаос и любовта, която винаги изразява към мен и децата ми. И на моите деца, родители и съпруг — специални благодарности за безкрайното търпение и любов.