Алисън Ричман
Изгубената съпруга (56)

Ленка

Родителите ми изчезнаха във въздуха на Аушвиц, а сестра ми — в напоената му с кръв земя. Няколко седмици след смъртта на Марта германците, усещайки, че руснаците могат съвсем скоро да пристигнат в лагера, започнаха да ни преместват с хиляди в други лагери, по̀ на запад. Цели бараки изчезваха за една нощ.

В началото на януари 1945 година бяхме разбудени малко след полунощ и изкарани на ужасния студ. Виждахме горящите фабрики в далечината. Дори крематориумът сякаш тлееше.

— Изгарят доказателствата — прошепна едно от момичетата. — Сигурно руснаците вече са на границата.

След като ни провериха по номера, германците, крещейки, ни заповядаха да тръгваме. Полузаспали и напълно изтощени, много от нас се препъваха в снега. Всеки, който паднеше, биваше застрелян. Телата не издаваха звук, когато рухваха на замръзналата земя. Единственото доказателство за смъртта им бе струйката кръв, потекла от главите им.

Подкараха ни в януарския сняг като добитък, за който се надяваха, че ще умре, преди да достигне пасищата. Гледах как почти всички, които вървяха пред мен, падаха и не ставаха. Други бяха разстреляни, защото вървели твърде бавно, а някои — понеже погледнали нацистите с отчаян поглед. Аз оцелях само защото точно зад мен имаше една жена, която в мъката си мислеше, че приличам на мъртвата й дъщеря. Когато падах, тя ме вдигаше. Когато почти умирах от глад, тя ме караше да ям сняг. Малкото пъти, когато ни бе разрешено да спрем за почивка, тя обхващаше измръзналите ми крака с ръцете си, разкъса забрадката си, за да превърже кървящите ми пръсти. И до ден-днешен нямам представа какво е станало с нея, а ми се иска да имах възможност да й благодаря. Защото тази безименна жена, която погрешно вярваше, че съм дъщеря й, ме караше да вървя, когато беше много по-лесно да умра.

Придвижвахме се пеш в продължение на три дни, преди да пристигнем в Равенсбрюк, където есесовците продължиха да ни бият и да разстрелват твърде слабите, които не можеха да си стоят на краката. Останах там само три седмици, преди да бъда транспортирана с влак към друг, по-малък лагер, наречен Нойщат Глеве. Заедно с петнадесет други момичета бях изпратена там в самолетна фабрика. В продължение на три месеца копах противотанкови окопи в студа само в рокля от кафяв чул и обувки от дърво и платно. Всеки ден и всяка нощ с момичетата гледахме нагоре към небето и чувахме звука на американски или съветски самолети, кръжащи над нас, и знаете ли, ние дори не мислехме за освобождение. Просто предполагахме, че те ще бомбардират фабриката и ние ще бъдем нещастните жертви.

Но в началото на май се случи невероятното. Една сутрин се събудихме в лагер, напълно изоставен от СС през нощта. Бяха се измъкнали като страхливци, така че когато американците дойдоха, видяха само камарите мъртви и нас, които бяхме по-скоро мъртви, отколкото живи.

Останахме там още няколко седмици, преди руснаците да ни насочат към бежански лагери, създадени из цяла Германия. И там, в малък лагер извън Берлин, за първи път срещнах един американски войник на име Карл Готлиб.

Както една майка може да обича осиротяло дете или детето — осиротяло коте, така и Карл се влюби в мен.

Сигурно не съм била много приятна гледка. Не тежах повече от 36 килограма и въпреки че в чешките бараки не бяха обръснали главите ни, черната ми коса бе толкова мръсна и пълна с въшки, че приличаше на стар сплъстен килим.

Карл ми каза, че се влюбил в очите ми, носещи цвета на Арктика. Че виждал много пътища в бледото им светлосиньо.

Години по-късно му разкрих, че едва с раждането на дъщеря ни те най-после се научиха да се размразяват.

Не мога да ви кажа, че обичах съпруга си, когато се омъжих за него. Но аз бях вдовица, сирак и съвсем сама. Позволих на този сърдечен и красив мъж да ме вземе под крилото си. Позволих му да ми дава супа с лъжицата. Позволих му да ме придружи до лазарета за прегледите. Дори си позволих да се усмихна, когато той танцуваше с колегите си войници на музиката от техните радиостанции.

И когато той ми каза, че иска да ме заведе у дома си в Америка, бях толкова уморена, че направих единственото нещо, което все още можех.

Аз му дадох ръката си.