Алисън Ричман
Изгубената съпруга (6)

Йозеф

Внукът ми казва, че не съм романтичен. Не го отричам. Създал е впечатлението си от това, което е наблюдавал години наред. Не ме познава какъв бях преди войната, когато сърцето ми политаше за една жена, чието име не би разпознал, чиято снимка никога не бе виждал.

Ожених се за баба му през 1947 година в един слабо осветен апартамент в непосредствена близост до Ийст Ривър. Снежни преспи бяха затрупали противопожарните стълби, а прозорците бяха така замъглени, че приличаха на матирано стъкло.

Мисля, че познавах Амалия от около три месеца, когато й направих предложение. Тя беше от Виена, също бежанка от войната. Срещнах я в обществената библиотека. Седеше приведена над купчина книги и не знам дали от начина, по който носеше косата си, или заради памучната рокля халат, неподходяща за климата, но някак си познах, че е европейка.

Каза ми, че е сирак, напуснала Австрия точно преди войната. От месеци нямала вест от родителите и сестра си.

— Знам, че са мъртви — безизразно каза тя. Веднага разпознах този тон: мъртви емоции, механичен рефлекс, функциониращ единствено за общуване. Отмяташе само необходимите пунктове в разговора като топчета на сметало и нищо повече.

Беше изпита, с бледа кожа, коса с цвят на мед и големи кафяви очи. Можех да видя ключиците й, изпъкнали като лък на стрелец под кожата й, и малък кръгъл медальон между малките й гърди.

Представях си, че в този златен медальон е снимката на изгубената й любов. Още едно високо мургаво момче, изгубено във войната.

Но по-късно, след като няколко седмици се срещахме в малко кафене близо до моите курсове, научих, че не е имала приятел, умрял в Австрия.

Въпреки че е била принудена да носи жълтата звезда през седмиците, последвали Аншлуса, семейството й първоначално запазило апартамента си на „Ухациус Щрасе“. Един следобед вървяла от училище към дома по „Рингщрасе“, с очи, втренчени в паважа. Каза, че била свикнала да ходи с наведена глава, защото избягвала да гледа в очите когото и да било. Вече не знаела на кого може да се довери, кой е приятел и кой може да докладва срещу нея, ако го погледне не както трябва. Знаела твърде много истории за съсед, лъжливо обвинен в кражба, или за някой, арестуван за нарушаването на нов закон срещу евреите. В този ден очите й съзрели плик от писмо, развяван от вятъра под гумата на велосипед. Твърдеше, че не знае какво точно я накарало да се протегне и да го грабне, но когато го взела, видяла на плика обратен адрес в Америка: Господин Дж. Ейбрамс, Източна шестдесет и пета улица, Ню Йорк Сити.

Веднага познала, че името е еврейско. Представата, че някъде отвъд океана, в сигурността на Америка, има евреи, й донесла странно чувство на утеха. Същата вечер му написала писмо на немски, без дори да казва на родителите или на сестра си. Разказала как е намерила името му, че трябвало да се възползва от шанса, за да каже на някого извън Европа — който и да било — какво се случва в Австрия. Разказала за жълтите звезди, които майка й била принудена да пришие на палтата им. Написала за полицейския час и как баща й загубил бизнеса си. Описала как по улиците вече са наредени знаци ЗАБРАНЕНО ЗА ЕВРЕИ, как с омраза разбиват прозорци и как млади нацисти, търсещи забавление, подстригват брадите на тези, които спазват Талмуда. Накрая, без някаква видима причина, освен че тази дата наближавала, му писала, че рожденият й ден е на 20 май.

Всъщност тя не очаквала господин Ейбрамс да й отговори. Но след няколко седмици получила отговор. Той пишел, че ще спонсорира нея и сестра й да отидат в Ню Йорк. Давал указания с кого трябва да говори във Виена, кой ще й даде парите и кой ще им уреди визите и заминаването от тази окаяна страна, която ги е изоставила. Казал, че е щастливка: двамата имали една и съща рождена дата и той щял да й помогне.

Пишел, че няма достатъчно време за дълга кореспонденция. Трябвало незабавно да изпълни инструкциите му, без да се отклонява от плана. Нямало възможност за обсъждане, той не можел да уреди заминаването на родителите й.

Когато казала на родителите си за писмото, което написала, и за отговора на господин Ейбрамс, те не се ядосали, както се страхувала, а били горди, че е проявила такава инициативност и предвидливост.

— Какво биха правили двама старци в нова страна? — говорел бащата на дъщерите си, докато тримата пиели любимата си напитка — горещ шоколад. Било в стила му винаги да омаловажава нещата, когато семейството се намирало в трудна ситуация.

— Когато този нацистки ужас завърши, ще ни повикате и двамата с майка ви ще дойдем.

После тя и сестра й отпътували с влак до Данциг, откъдето трябвало да тръгне параходът. Но когато се качвали на борда, офицер от СС прегледал паспортите им с думата Jude, подпечатана върху тях, и препречил пътя им.

— Ти можеш да се качиш — посочил той Амалия. След това посочил по-малката й сестра, Зора. — Ти оставаш.

Амалия извикала на войника, че няма да остави сестра си. Не било честно — и на двете документите, билетите и паспортите били съвсем в ред.

— Аз решавам кой ще се качи на този кораб. Сега можеш да продължиш сама или да слезете и двете заедно.

Амалия се обърнала да слезе заедно със сестра си. Тя не искала да я остави. Да се откаже от собствената си сестра, за да спаси само себе си, тя считала за предателство, което не желаела да извърши.

— Върви… Върви… — настоявала сестра й, но Амалия отказвала. И тогава сестра й направила най-неочакваното… тя самата избягала. Изтичала надолу по стълбичката и се скрила в тълпата. Черните й палто и шапка се смесили с хиляди други, които изглеждали по същия начин. Било като търсене на игла в купа сено. Амалия стояла там и крещяла името на сестра си, търсейки я трескаво. Но без полза — сестра й изчезнала.

Корабната сирена сигнализирала за предстоящото заминаване и Амалия се озовала сама на подвижното мостче. Не погледнала към офицера, който разгръщал документите й за втори път. Не проявил никакъв интерес към нея и тя била уверена, че той дори не си спомня, че преди по-малко от час е станала жертва на умишлената му и неразбираема жестокост. Влязла в трюма на кораба, носейки очукания си черен куфар. Погледнала назад още един път — надявайки се въпреки всичко, че Зора по някакъв начин се е промъкнала на борда, — а след това застанала до парапета, докато вдигнали котвата и се отдалечили. Зора не се виждала сред лицата, махащи от дока. Тя изчезнала в мъглата.

Разказвам историята на Амалия, защото тя вече е мъртва. Следващият октомври ще станат петнадесет години. Господин Ейбрамс й дал пари, когато пристигнала в Ню Йорк. Срещнала се с него в кабинета му на Пето авеню, в облицован с тъмночервено дърво офис и с въртящ се стол, на който се обръщал с лице към парка.

Каза ми, че когато я видял, господин Ейбрамс я попитал къде е сестра й. Поклатил глава, когато му разказала как Зора не била допусната да се качи на борда.

— Проявила си голяма смелост да дойдеш сама — похвалил я той. Но тя не се чувствала смела. Вместо това усещала тежестта на предателството си, сякаш е оставила единствената си сестра да умре. Той извадил пари от чекмеджето, подал й ги заедно с лист хартия с името на равин Стивън Уайз. Обещал й, че ще й помогне да си намери работа и жилище.

Равинът й помогнал да стъпи на краката си, уреждайки я при една шивачка в Долен Ийст Сайд, където работела за двадесет и пет цента на час, пришивайки цветя на перифериите на шапки от черен филц. Спестила малко пари, колкото можела, след като заплати на хазяйката си за стаята, която споделяла с други две момичета от Австрия, с напразната надежда един ден да доведе тук родителите и сестра си. В началото идвали писма от тях, нашарени с дебели черни линии от цензурата. Но след началото на войната в Европа писмата й започнали да се връщат неотворени. Чувала съквартирантките си да повтарят неясни слухове за концентрационни лагери, отвратителни неща, които не могла да приеме за истина. „Газ и пещи“ — дори й казало едно момиче. Но това полско момиче било склонно да драматизира. В неговите истории едва ли имало много истина. Амалия си казвала, че момичето е лудо.

Тя отслабнала още повече. Била толкова изтощена, че кожата й направо прозирала. Ръцете й започнали да кървят от дългите часове работа с игла и конец, а зрението й отслабнало. Почти никога не излизала, освен до библиотеката, където се упражнявала да чете на английски, като все още спестявала всяка стотинка, за да финансира бъдещото идване на семейството си. В деня, когато се запознах с нея, аз попитах дали мога да я заведа в „Кафе Виена“ — една дупка на ъгъла на Западна седемдесет и шеста улица и „Кълъмбъс авеню“. Всяка вечер там беше пълно със стотици разделени евреи, като всеки от нас издирваше някого. Хората показваха снимки и записваха имената на изчезналите на кибритени кутийки. Всички се носехме по течението, изгубените живи, опитващи се да създадем връзки, в случай че някой е чул нещо от някого, който е пристигнал, който е оцелял или знае нещо. И когато не се ръкувахме с някого, който познава приятел на приятеля на приятел, пиехме уиски или скоч. С изключение на моята Амалия. Тя си поръчваше само горещ шоколад.

Така че, както разбирате, в крайна сметка научих чии лица бяха в медальона. Въпреки че не ги бях виждал до първата ни брачна нощ, когато тя го свали и го сложи на нощното шкафче. Върнах се от банята, когато жена ми вече спеше, отворих малкото златно кръгче и мълчаливо надзърнах вътре.

Какво да правите с черно-белите изображения на лица, които не говорят, но продължават да ви преследват? Какво да правите с писмата, които са върнати от другата страна на океана? Мъртвите не отговарят на пощата си, но жена ви все още им праща писма.

И така, аз си мисля за това, което внукът ми казва за мен — че нямам усет за романтика.

Говорехме ли всъщност някога двамата с Амалия за тези, които бяхме оставили там? Не. Защото ако бяхме опитали, гласовете ни щяха да пресекват, а стените да ни смажат със спомена за нашата скръб. Носехме тази скръб, както човек носи бельото си. Невидима кожа, незабелязвана от любопитни очи, но все пак сраснала се с нас. Носехме я всеки ден. Носехме я, когато се целувахме, когато телата ни се притискаха и крайниците ни се преплитаха.

Бяхме ли се любили някога с чувството за жизнена сила или необуздана страст и силно желание? Струваше ми се, че и двамата сме изгубени души, вкопчили се един в друг, неумело търсейки с ръце някакво усещане за маса и плът — уверявайки себе си, че не сме просто два призрака, които ще се изпарят в хладната пустош на чаршафите. Всеки от нас едва понасяше мисълта за живота и за семействата ни преди войната, защото болеше като рана, която никога няма да зарасне. Разнасяше гнойно зловоние, прилепнало като пропита мокра вълна.

Двамата с Амалия се борехме със спомените си. Това е главното, което си спомням от брака ни. Страхувахме се, че може да потънем сред всички тези загубени гласове и други изчезнали съкровища от родината. Станах лекар, а тя — майка на двете ни деца. Но когато всяка вечер я прегръщах през тези тридесет и осем години, тя сякаш не беше там в действителност.