Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

XXVII.

Ленка

Инцидентът с Ханка ме научи, че не бих могла да имам пълно доверие на никого в нашата барака. На никого, освен на майка ми и Марта. Много от другите момичета продължиха да общуват помежду си, някои дори ме канеха на клюки или на разходка с тях преди вечерния час, но аз винаги отказвах.

Работата ми в работилницата стана моето убежище. Единствено тогава имах контрол над живота си в Терезин. Когато сядах пред белия хартиен правоъгълник с четка в ръка, можех да избера композицията, цветовете и линиите, които исках да нарисувам. Никой не ми диктуваше как да аранжирам сцената. Ако изберях да поставя мелницата вляво или да нарисувам небето изпълнено с облаци, то си беше само мое решение.

Това облекчаваше напрежението в ежедневието ми. Стомахът ме болеше от глад, но бях благодарна, че имам достъп до материали за рисуване. И въпреки че рисувах най-вече малки акварели — изображения на приличащи на ангелчета бебета или пейзажи, привлекателни за германските маси, които щяха да ги купуват като поздравителни картички — това все пак поддържаше духа ми. Радост ми носеше и видът на Тереза, която беше една от малкото, на които бе дадена възможност да работят върху платно и да използват маслени бои. Като я наблюдавах в ъгъла как критично разглежда всяка мазка на четката и полага слой след слой пигмент, си припомнях училищните си приятели в Прага.

Другите членове на семейството ми се опитваха да се примирят с възложената им работа. Задължение на баща ми беше да доставя въглища за различните сгради в Терезин. Марта бе изпратена да чисти казаните за супа в кухнята. Майка ми работеше в детските бараки заедно с две други жени. Трите бяха започнали да преподават рисуване на децата и през няколко дни аз контрабандно ги снабдявах с материали, доколкото можех.

През нощта майка ми разказа за австрийката Фридл Брандайз, с която работеше при децата. Тя се опитвала да разтовари по някакъв начин малчуганите от потискащата ги атмосфера.

— Кара децата да си затворят очите и да нарисуват на хартия това, което чувстват — разказваше майка ми. — Картините и колажите на по-малките са техните фантазии и надежди, но по-големите рисуват трудностите на живота тук — каза тя. — Това е чудо — да видиш това, което иначе държат заключено в себе си.

— Ти правиш такова добро, мамо — прошепнах аз.

Тя лежеше от едната ми страна, а Марта — от другата. Марта беше заспала, а когато и майка ми също започна да се унася, открих, че съм се втренчила в шията и плитките на сестра си. Въпреки че вратът й бе изпохапан от въшки, а плитките й — мръсни, те все пак ми носеха утеха.

Но в нощите, когато споменът за Йозеф изплуваше в главата ми, беше невъзможно да накарам съзнанието ми да си почине. Представях си потъващия в океана параход, крайниците му, подпухнали от солената вода, черната му коса, оплетена като водорасли. Като бавно процеждаща се вода, скръбта все още успяваше да ме завладее и често ми идваше в повече, отколкото можех да понеса. През друга нощ празният ми корем ме болеше за бебето, което бях загубила. Когато тези ужасни представи се промъкваха в мен, аз се опитвах да им се противопоставя с мисли за семейството ни преди войната, за да отблъсна силната мъка от вида на майка ми сега — легнала на една страна, плътно притисната до Марта, червената й коса, усукана като протрито въже, а тялото й — покрито с воал от мръсотия. Вместо това аз стисках силно очите си и призовавах образа й — блестящ както в деня на сватбата на Луцие. С морскозелената й рокля и перли, увити около бялата й шия.

В работилницата двете с Рита станахме приятелки. Непрекъснато учех от нея тънкостите на системата. Понякога немски или чешки войник се появяваше, носейки снимка, и ни нареждаше да му нарисуваме портрет. Рита винаги го питаше дали случайно не носи със себе си допълнителна храна.

— Не, разбира се! — излайваше той. Но няколко дни по-късно, когато идваше отново, за да получи портрета си, той пъхваше в ръцете й блокче шоколад или малко захар. Тези две неща бяха по-желани и от злато.

Рита ми показа също така изкуството да изнасям тайно някои материали за рисуване. В края на работната ни смяна тя взе почти празните туби маслени бои и ги напъха в сутиена си, за да може самата тя да рисува късно през нощта или да ги занесе на децата. Кражбата на материали и създаването на изкуство — освен това за Райха, бяха наказуеми нарушения, но тя поемаше риска без колебание.

— Какво повече мога да загубя? — попита ме тя, когато я погледнах. — Ако отнемат способността ми да виждам, да описвам… вече ще съм мъртва… А ако можем да дадем малко бои и материали в ръцете на децата, това е чудесно.

Знаех какво има предвид. Освен радостта да осигуря материали за децата аз също изпитвах непреодолимо желание да изразя това, което чувствах. Не бях усещала такъв поразителен порив да уловя реалността около мен от онези първи месеци, когато се влюбих в Йозеф и исках само да рисувам в палитра от червени и оранжеви цветове.

Но не ми беше позволено да изобразявам това, което чувствам. Ако имах свобода, щях да използвам само черно и тъмносиньо. Вместо това бях принудена да рисувам тези нелепи карикатури на подскачащи розови бебета с надписи като: Поздравления за раждането на малкото ви момченце ангелче, докато еврейските деца навсякъде около мен се разболяваха от тиф или стомахчетата им гладуваха за нещо повече от парче стар плесенясал хляб.

Гледах своята палитра с меки тонове — черешовочервено, бледожълто и светлосиньо, и с горчива тъга си спомнях цветовете на Стария градски площад. Преди колко години седях в кафенето с баща си и гледах нагоре към големия часовник Орлой? Ако затворех очи, почти можех да усетя вкуса на сладкишите, лепнещи по пръстите ми, баща ми, отпиващ кафето си от бяла порцеланова чашка, над която се вие пара. Сега навън имаше само топящ се кафяв сняг, черен дим от комините и мъже, подобни на скелети в окъсани дрехи. Или жени с празни очи и деца, за които чаша мляко и шоколадова бисквита бе равнозначно на рай.

Дневната ни дажба беше сто грама хляб и супа. Хлябът не беше от брашно, а с дървени стърготини, които предизвикваха у всички ни ужасни храносмилателни проблеми. Децата получаваха по четвърт литър мляко седмично. На възрастните и болните даваха дори и по-малко хляб, отколкото на нас, защото не работеха. Старите хора седяха сгушени на леглата си, наблъскани един до друг, кашляйки и хриптейки. Очите им бяха мътни като мръсна помия.

И въпреки че имах късмета да остана здрава, предишният ми живот изглеждаше някъде в далечното минало. Бях се омъжила, бях загубила дете, останах вдовица и бях изпратена в Терезин в рамките на две години. В тъмната ми коса вече започваха да се виждат първите побелели кичури, въпреки моите двадесет и три години. Понякога някой двайсетинагодишен есесовец идваше да прибере картините ни и го хващах да поглежда скришом към мен и Рита. И колкото и странно да изглежда, този краткотраен интерес в очите му ми позволяваше да си спомня, че все още бях млада и може би дори и малко привлекателна. Но през повечето дни се чувствах на хиляда години.

Вечер се връщах в бараката и сядах с Марта и мама, за да ми разкажат как е минал техният ден. Марта открадваше по някой плод от кухнята и ние си разделяхме скъпоценната ябълка или круша. Тя винаги се опитваше да донесе нещичко и за Ханс, за когото денем се грижеше майка ми.

Той беше отслабнал много през месеците, откакто пристигнахме. Пълничките му някога бузки вече бяха хлътнали, крачетата му — наполовина от това, което бяха по време на пътуването.

Аз продължавах да нося останали изрезки от хартия или малки парчета от пастел или въглен, които майка ми даваше на децата.

— Тези деца нямат нищо — казваше майка — и въпреки това денем по някакъв начин все пак успяват да се смеят или да измислят игри помежду си.

Марта поклащаше глава. Можех да видя колко депресирана ставаше с всеки изминал ден. Но бях благодарна, че тя поемаше малко свеж въздух и слънчева светлина, когато беше на полето, мислех, че иначе нямаше да оцелее.

Всички имахме по нещо, което да крепи духа ни. Майка ни имаше децата, аз имах изкуството, а Марта вече имаше работа на открито. Но баща ми нямаше този късмет.

Можехме да откраднем няколко часа преди вечерния ни час в 20:00 и да го видим извън бараката му. Тежкият труд го беше състарил ужасно. Изглеждаше отслабнал, а кожата му винаги беше покрита със сажди. Първия път, когато го видях в работните му дрехи, той изглеждаше като коминочистач — черен от главата до петите.

Опита се да се засмее, когато ние трите застанахме пред вратата на бараката му.

— Елишка, ще дадеш ли една целувка на красивия си съпруг? — попита я той.

Тя се изчерви. Можех да чета по лицето й. Искаше да го целуне, но ако мръсотията се полепи по нея, ще успее ли някога да я изчисти?

— Татко — казах, пристъпвайки близо до него, — веднага ще те целуна!

Ние с Марта го целунахме по двете бузи и устните и лицата ни се изцапаха със сажди.

— Виж, ние вече целия го изчистихме за теб, майко — смъмрихме я ние.

Тя успя да се усмихне и след това се приближи до него. Виждам образите на двамата така ясно в спомена си, сякаш се въртят във вечен забавен каданс. Майка ми се приближава към елегантния й някога съпруг, облечен в старо фланелено палто, което никога не бях виждала. Бялото на очите му грее на потъмнялата от въглищен прах кожа. Черните му мустаци сякаш са изтрити от лицето му. Пълните му някога бузи са хлътнали като два празни кладенеца.

Но това, което си спомням най-ясно, са ръцете на баща ми. Как трепереха, когато обхванаха тесните рамене на майка ми. Как я целуна по върха на главата, за да не остави мръсна следа по красивото й лице.

Milačku — прошепва той.

Lasko Moje — отвръща с шепот тя.

Той затваря очи, целувайки я отново, сякаш желае нещо, което вече е невъзможно. Като че ли от бараката Дрезден той пренася майка ми и себе си на улицата на първата им целувка или в нашия апартамент с изглед към Вълтава.

Стоя на студа и се сещам за историята, която татко ни разказваше, за замръзналите лебеди, хванати като в капан в реката, как мъжете и жените на Прага рязали леда, за да ги освободят. Но когато всички нас ни прибраха за депортиране, никой не дойде да ни помогне.