Алисън Ричман
Изгубената съпруга (18)

Ленка

Казахме на моите родители на следващата вечер. Доведох Йозеф у дома и те, въпреки че бяха шокирани от внезапното съобщение, не протестираха. Може би защото не бяха на себе си и бяха изморени от собственото си отчаяние, вероятно бяха готови да ме омъжат и за по-малко достоен човек, ако ни обещае безопасност извън Чехословакия.

Йозеф изглеждаше забележително спокоен, докато обясняваше на татко плановете си да се погрижи за мен и да изведе всички ни от Прага.

— А родителите ти? Подкрепят ли това решение? — попита татко.

— Те обичат Ленка, както аз я обичам. Сестра ми я обожава. Ние всички ще се грижим за нея.

— Но ти ще дойдеш с нас. Ти, мама и Марта — намесих се аз. — Доктор Кон урежда документи за всички нас.

Йозеф погледна баща ми и кимна.

— Изразходвахме или разпродадохме зестрата й — каза тъжно татко.

— Женя се за нея по любов, а не за пари. Не и за кристал.

Татко се усмихна и дълбоко въздъхна.

— Не съм си представял така годежа ти, Ленка — обърна се той към мен. Вдигна очи към майка ми, която стоеше на прага на салона, а Марта я прегръщаше с тънките си ръце. Сестра ми бе вече на тринайсет, но все още ми изглеждаше като дете.

— Елишка, мислиш ли, че можеш да подготвиш сватба за три дни?

Тя кимна.

— Така да бъде — каза татко и се изправи да прегърне Йозеф. — Mazel tov^[1].

Баща ми вдигна ръце и прегърна Йозеф. Видях как татко обляга глава на рамото му, стиснал очи, а следите от бащините сълзи едва се забелязваха.

 

 

Регистрирахме се в кметството и уредихме с равина да се венчаем в Старата градска синагога.

През трите дни преди церемонията майка ми беше като полудяла. Първо разопакова собствената си сватбена рокля, изкусно изработена от бяла коприна, с дълги дантелени ръкави и корсаж с висока яка.

Бях поне с три инча по-ниска от нея, но тя не повика шивачката Гизела за поправките. Вместо това извади голямата дървена кутия и се зае сама да свърши работата.

Сребърните ножици щракаха като остриета върху лед, докато майка ми скъсяваше полата. Стоях на малка табуретка, на същата, на която стоеше и Луцие седмици преди брака си. Иронията на съдбата не ми убягна, докато се оглеждах в позлатеното огледало в хола ни. Гледах отражението си, майка ми, застанала на колене с карфици в устата, режеща с ножиците собствената си рокля. Исках да заплача.

— Мамо — казах й. — Обичам те.

Тя погледна нагоре, но не отговори. Видях как се напрегна шията й, а насълзените й очи ми казаха, че и тя ме обича.

 

 

Омъжих се след залез-слънце в древната тухлена синагога с четирите витражни прозореца. Лъчи лунна светлина осветяваха стария каменен под. Моят chuppah бе от снежнобяла коприна, увит около четири дървени стълба. Свещите проблясваха в полилеите от ковано желязо, равинът изглеждаше блед и съсухрен под високата черна шапка.

Бяхме поканили на церемонията само нашите семейства, Луцие с дъщеря й и съпруга й Петър. Не мислех, че ще дойде, но тя пристигна с бебето Елишка, вече достатъчно голяма, за да върви до нея, държейки я за ръка. Носеше синята пелеринка, която майка ми й бе подарила преди години, а косата й бе сплетена назад. Усмихнах й се, докато вървях по пътеката с родителите си от двете ми страни.

Йозеф стоеше сам на стъпалата на bimah^[2] и ме чакаше. Докоснахме пръстите си. Родителите ми ме целунаха по бузите и се изкачиха нагоре по стълбите към балдахина. По указание на равина Йозеф вдигна воала ми съгласно традицията, потвърждавайки, че наистина бях неговата булка.

После воалът отново покри лицето ми. Стояхме пред равина и слушахме седемте брачни благословии. Обикалях около Йозеф, обещавайки, че той ще бъде в центъра на живота ми. Обхванахме с пръсти сватбения потир и пихме от церемониалното вино, а равинът ни помоли да повтаряме: Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой. Сложихме халките на пръстите си в знак на непрекъсната, неразривна любов и Йозеф счупи с крак една чаша.

Целунахме се, когато равинът ни обяви за мъж и жена, и усетих соления вкус на сълзи, разтваряйки устни под неговите.

 

 

Тази вечер Йозеф ме отвежда в апартамент на улица „Соколска“. Казва, че трябва да ми съобщи нещо, но аз го карам да замълчи, поставяйки пръст на меките му, зрели устни.

Отново ми казва, че трябва да говорим.

— Въпросът е спешен — повтаря той.

А аз му отвръщам:

— Какво би могло да бъде по-спешно от това?

Навежда се към мен и мога да усетя по устните му вкуса на пудра захар от палачинката на майка ми.

— Ленка — прошепва, а аз го целувам отново. Ръцете му обхващат шията ми, пръстите му стигат до тила ми. — Ленка — отново повтаря името ми, но този път като псалм, като молитва, като пожелание.

Мога да почувствам как бие сърцето му през ризата, белият памучен плат се навлажнява от горещината ни. Свалям ръцете му от лицето си и се обръщам с гръб към него, за да ме съблече.

Пръстите му се справят пъргаво с редицата копчета. Разтваря роклята, запечатва една-единствена целувка между раменете ми и притиска буза към гърба ми. Чувам го как вдъхва аромата на кожата ми, чувствам как се спуска по-надолу, полага още една целувка на кръста ми, като коленичи още по-ниско, а ръцете му се плъзгат по бедрата ми, докато роклята се свлича на земята.

Прекрачвам над пряспа от бяла коприна, гола, с изключение на корсета от дантела и китова кост. Жилетката на Йозеф е разкопчана, мургавата му шия е оголена под яката. Косата му е като черна грива на лъв.

Вече не съм срамежлива студентка, а жена. Разкопчавам го, както той мене. Обгръщам с ръце извивката на раменете му и прокарвам пръста си надолу по линията на гърдите.

Чувствам тежестта на колана му, който се разкопчава в ръцете ми. Галя задната страна на бедрата му, а мъжествеността му набъбва между нас.

Дали прошепна още веднъж името ми, преди да ме вдигне и да ме отнесе в леглото? Не мога да си спомня. Припомням си само как тялото ми бавно потъва под него, краката ми се увиват плътно около кръста му, бедрата ми прилепват към ребрата му. Имам усещането, че ме пронизва. Като игла, бавно преминаваща през плата.

— Йозеф — шепна в ухото му. — Йозеф — отново повтарям името му.

Името му е като котва в това легло с голи крайници и усукани чаршафи. Повтарям го и той също шепне моето. Хапя рамото му, докато двамата се издигаме до върха и пропадаме.

 

 

Ако звукът на звънтящо стъкло ми напомня за родителите ми, то звукът на тракащ порцелан завинаги ще ми напомня за брака ми с Йозеф. На следващата сутрин по време на закуска, докато белите кафени чаши и чинийки потракват в нервните му ръце, той ми казва, че родителите ми не могат да заминат.

Масата е като театрална сцена. Панерче с топли кифли, бурканчета с конфитюр. Порцеланова кана за кафе. Две сгънати салфетки. Ваза с една уморена роза.

Отговарям му, че не разбирам какво ми говори. Обяснявам му, че съм си мислила, че ми е обещал сигурното им заминаване.

— Има закони… ограничения, Ленка. Братовчед ми пише, че може да организира заминаването само на нашето семейство и на никое друго.

— Аз не съм от вашето семейство — прошепвам. Гласът ми трепери.

— Ти си моя съпруга.

А аз си мисля, макар че нямам сили да го изрека: А майка ми е моята майка. Баща ми е моят баща и сестра ми е моята сестра.

— Вече го казах на баща ти и той иска да дойдеш с мен.

Докато говори, чувствам как кръвта тече през вените ми, а сърцето ми спира като стегнато с турникет. Знам, че очите ми му идват твърде много, защото той чувства гнева ми, разочарованието ми, прогарящи кожата му и режещи до костта. Вече знам, че съм била егоист. Нощем чувах отчаянието на родителите си и го виждах по лицата им. Усещах го, като гледах как изчезват ценностите от нашия някога прекалено щедър начин на живот. Но едва сега, пред заплахата да бъда разделена от семейството ми, се почувствах вкарана по принуда в една действителност, която не бях подготвена да приема.

— Йозеф — питам аз, — как мога да приема това?

— Нямаме избор, Ленка. Това е единственият начин.

— Аз не мога. Не мога — повтарям отново и отново. Защото знам, че това е истината. Знам, че ако замина с него и нещо се случи с родителите ми, с Марта, аз никога няма да си простя вината.

— Нали не искаш да ми кажеш, че отказваш да тръгнеш?

Той скрива чело в дланите си.

— Да, така е, Йозеф. — Аз плача. — Това е, което ти казвам.

— Какво мога да направя, Ленка?

— Трябва да получиш визи за всички нас. Така беше обещал… — Треперя толкова силно, че дори не мога да стоя права. Посягам за стол и се свличам на него.

— Баща ти иска да заминем… — Йозеф обгръща с ръце раменете ми.

— Не мога да го направя. Не ме ли разбираш?

Изведнъж се питам дали цялото ни ухажване не е било фантазия. Та той не осъзнава, че мога да бъда упорита и своенравна. Колкото и да го обичам, аз никога няма да изоставя семейството си.

Повръща ми се. Усещам как топлината на тялото му прелива в моето. Топлината на дъха му, влагата на сълзите му на шията ми. Но за първи път не съм в състояние да му дам това, което иска.

Знам само едно. Човек не изоставя семейството си. Не може да го остави дори и в името на любовта.

 

 

Онзи следобед оставих Йозеф в хубавия апартамент и пристигнах в дома на родителите си с коса, все още оплетена и вдигната нагоре като на булка.

— Какво правиш тук, миличка? — извика татко, когато отвори вратата. — Днес трябва да се забавлявате със съпруга ти!

Майка хвърли един поглед към мен и разбра, че Йозеф ми е казал, че те не могат да заминат.

— Ленка — поклати глава тя. — Не можеш да се нагърбиш с цялата скръб на света.

— Не, но мога да споделя мъките на семейството ми.

Те поклатиха глави, а Марта обви тънките си ръце около кръста ми. Когато погледна нагоре към мен, очите й бяха широко отворени и много по-детски, отколкото предполагаха годините й. Знаех в сърцето си, че съм взела правилното решение, независимо от последствията за брака ми с Йозеф. Никога, при никакви обстоятелства не бих изоставила тези, които обичам.

Не че родителите ми не се опитаха да ме разубедят. Отново и отново те се опитваха да ме придумат да замина на безопасно място.

— Първо ще заминеш ти, а ние ще дойдем по-късно — повтаряха двамата.

— Първо ще замине Йозеф, а всички ние ще се присъединим към него по-късно — отговарях аз.

Те ме гледаха с тъжни, уплашени очи. Баща ми ме умоляваше. Говореше за утехата, която ще изпитва, знаейки, че дори само едно от децата му е в безопасност. Мама ме държеше за ръцете, притискаше ги към гърдите си и ми повтаряше, че сега трябва да последвам съпруга си. Това било мой дълг като съпруга. Но сестра ми никога не каза и една дума, а това мълчание аз чувах най-силно.