Алисън Ричман
Изгубената съпруга (37)

Йозеф

Очаквам да намеря любовни писма от Исак сред нещата на Амалия. Преглеждам вещите й, като се питам дали няма да открия един таен живот. Търся по рафтовете записи на класическа музика, програма от Карнеги Хол, скрита снимка или кичур от прошарена коса. Ако бях умрял преди нея, щеше ли тя да прави същото? Щеше ли да намери снимката от сватбения ни ден, която Ленка ми беше дала, единственото, което бе у мен, когато ме спуснаха в спасителната лодка? Щеше ли най-накрая да види лицето на моя призрак, който никога не й показах, чиито очи ме привличаха от дълбочината на безименния й гроб? Щеше ли да посегне под леглото и да открие кутията ми с върнати писма? Или може би, както подозирам, щеше да уважи светостта на миналото и да остави писмата в кутията им с плътно затворен капак?

Гардеробът й е полупразен, предостатъчното разстояние между закачалките говори за нея повече, отколкото самите дрехи. Тук е и палтото от кариран плат с колан, което носеше през зимата. Поглеждам долу трите й чифта обувки и виждам леките драскотини, отпечатъците от краката й върху стелките и протритите кожени каишки. Докосвам четката й върху тоалетката и забелязвам няколко косъма. Отварям полуизразходваното червило, толкова бледо на цвят, че ми напомня пясък.

Извиквам спомените и те се появяват пред очите ми като негативи от филм. Виждам я как люлее Ребека в ръцете си, виждам я как прокарва пръсти през косата на сина ни. Виждам я с гръб към мен да затопля вечерята ми, след като съм си дошъл късно от болницата.

Тази нощ, когато заспах, аз не сънувах Ленка, както обикновено, а Амалия. Оставих я най-после да се върне при семейството си. Казах й довиждане и я видях каквато беше в първия ден, когато я срещнах — с памучна рокля и тънка руса коса. Седи до мен в Кафе Виена, над чашата й горещ шоколад се издига пара, а кафявите й очи са замъглени от сълзи.