Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Wife, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Китанова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- NMereva (2020)
Издание:
Автор: Алисън Ричман
Заглавие: Изгубената съпруга
Преводач: Дафина Янкова Китанова
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1237-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308
История
- — Добавяне
XXI.
Ленка
Седмицата преди заминаването на Йозеф и семейството му беше агония за мен. Исках да бъда добра и любяща съпруга, но ми беше трудно да бъда близо до него, когато знаех, че ще замине само след няколко дни.
Йозеф настояваше да не тръгва със семейството си и това предизвика ужасна разправия между него и родителите му. Те бяха изхарчили всичко, което имаха, за да осигурят пътуването, паспортите и документите, даващи им възможност — също и на мен — да напуснат Чехословакия, и просто нямаше да тръгнат без единствения си син.
Родителите му бяха вбесени от моето решение. След положените големи усилия, за да ме включат в своите планове, сега доктор Кон и съпругата му мислеха, че любимият им син се е оженил за глупачка.
Верушка обаче разбираше решението ми.
— Трябваше да ти кажат преди сватбата — каза тя, като поклати глава. — Трябваше да ти кажат истината.
Усмихнах се и хванах ръката й, стискайки тънките й пръсти.
— Всичко беше толкова прибързано… Искам да бъда сърдита на баща си и на Йозеф, но, изглежда, няма време дори за това… Не е ли глупаво?
Тя се усмихна едва-едва.
— Искам да дойдеш с нас…
— Знам — отвърнах. — Но не мога да оставя семейството си… Просто не мога.
— Разбирам. — Усетих тъгата и съжалението в гласа й. Оправи червения шал около шията си. Очите й плуваха в сълзи. — Част от мен смята, че всички трябва да изчакаме тук, докато можем да тръгнем заедно — промълви тя. — Наистина, докъде стигна този свят? Всичко се обърна с главата надолу.
Опитах се да я успокоя, макар че и аз исках да заплача. Хванах малките й пръсти.
— Скоро ще ходим на пазар в Ню Йорк. Ще бъдеш облечена с нова червена рокля и с обувки с копринени панделки. В следобедните часове ще пием какао, а вечер ще ходим да танцуваме заедно.
— Обещаваш ли?
— Да, разбира се — казах. Гласът ми почти пресекваше.
Мислех, че вече нямам сили да поддържам тази храбра фасада пред нея, пред Йозеф и пред родителите си. Собствените ми емоции бяха заключени зад шлюзове, но се страхувах, че всеки момент ще се отприщят. Не исках да мисля за предателството на Йозеф и за съучастието на баща ми в премълчаването. Бях непоколебима в решението си да остана в Прага. Правех го, защото така ми повеляваше съвестта. Но вътрешно чувствах, че целият ми свят се срива.
Прегърнах Верушка за няколко секунди. Когато отворих очи, видях Йозеф да стои на вратата. Той напразно се надяваше сестра му да ме убеди да се присъединя към тях. Видях го да се взира в нас, след това поклати глава и отиде в другата стая.
— Скоро отново ще се видим.
— Да — казах аз. — Много скоро.
Тя стана и ме целуна по двете бузи.
— Винаги съм искала сестра, а сега, когато я имам, заминавам и я оставям. — Тя наведе глава и попи сълзите си.
— Ще дойда — прошепнах през сълзи. — Но не точно сега.
В края на краищата аз бях тази, която убеди Йозеф да тръгне без мен.
— Ти ще бъдеш като скаут — говорех му като генерал, който дава заповеди. — Ще отидеш и ще приготвиш дом за нас. Ще учиш английски език, за да можеш да се запишеш в медицинско училище там. Ще уредиш американските власти да подкрепят молбата на семейството ми за политическо убежище и тогава всички ще бъдем заедно. Просто няма друг начин.
Говорех така, сякаш това не подлежеше на съмнение. Ясно. Силно. Така че в крайна сметка той повярва, че постъпва правилно заради всички нас.
Два дни преди заминаването Йозеф се прибра, като размахваше едно писмо.
— Имам добри новини — каза ми той, като ме целуна по устните. — Ще останем в Англия през лятото. Татко току-що разбра, че един чешки лекар, ръководещ клиника в Съфолк, се нуждае от акушер-гинеколог. Той успя да промени резервациите ни с корабната компания за септември от Ливърпул първо за Канада и след това за Ню Йорк. Това ще ни даде повече време да уредим пътуването за теб и семейството ти.
— Това е чудесно! — извиках аз и го оставих да ме вземе в прегръдките си.
— Ще кажа на татко, че ще остана тук с теб до края на лятото, а след това ще се присъединя към тях в Лондон преди отплаването.
Погледнах го нежно.
— Йозеф, замини сега със семейството си и не им причинявай повече проблеми. Вече достатъчно усложних неща. Да се надяваме, че ще можем да получим визи през лятото и ще дойдем при вас в Англия, за да се качим заедно на кораба.
Целунах го отново. Писмото пърхаше зад гърба ми.
Скоро настъпи денят на заминаването им за Англия. С Йозеф все още използвахме апартамента на Милош. Събудихме се рано и се любихме за последен път.
Помня, че преди да се облече, той плака в ръцете ми, притиснал лицето си към гърдите ми, а пръстите ми галеха къдриците му.
— Няма защо да плачеш — лъжех аз. — Скоро ще се видим.
Гласът ми беше безизразен, а думите — заучени. Бях ги повтаряла наум, докато лежах под него и гледах в тавана. Не бях мигнала цялата нощ. Йозеф бе заспал на гърдите ми, бузата му беше топла, пръстите му — преплетени с моите. В дрямката си приличаше на спящо дете, образ, който едновременно изпълваше и нараняваше сърцето ми. Докато гледах как часовникът отброява часовете, които ни оставаха, аз се възхищавах на способността му да сънува.
Никога нямаше да му кажа това, което тайно си мислех — че съм уморена от необходимостта стоически да се преструвам. Не се съмнявах в решението си, защото искрено вярвах, че в крайна сметка двамата с Йозеф ще се съберем отново. Но все пак тайно се чувствах съкрушена, че съм принудена да избирам между мъжа, когото обичам, и семейството си. Изглеждаше ужасно несправедливо и се страхувах, че ако си позволя да заплача, няма да мога да спра.
Йозеф взе малко багаж за пътуването, за да може да помага на родителите си да носят куфарите и чантите си. Имахме малко вещи като семейна двойка. Дори сватбеният ни портрет, направен от майка ми със семейния фотоапарат, още не беше сложен в рамка.
Бях го увила внимателно в лист кафява хартия. Написах с писалка имената ни и датата на сватбата ни.
— Вземи го ти — казах и прехапах устни, като се опитвах да преглътна сълзите си. — Постави го до леглото си в Англия, а когато най-после стигнем в Щатите, ще го сложим в рамка.
Той го взе от мен, но не го сложи в куфара, а в горния джоб на сакото си.
Закусихме в благоговейно мълчание, като се гледахме втренчено над вдигащите пара чаши.
Докато се обличахме, хвърляхме алчни погледи един към друг, сякаш се опитвахме да запомним гледката за месеци напред. През цялото време се чувствах така, сякаш съм затаила дъх. Бях на косъм да се разридая. Отново си повтарях, че раздялата ни е само временна, че скоро ще се видим.
Преди да тръгнем за гарата, стоях на вратата, притиснала бузата си към ревера му.
Когато се отдръпнах назад, опитвайки се да се овладея, забелязах, че един кафяв косъм се е закачил на палтото му. Посегнах да го махна, но Йозеф хвана ръката ми.
— Не. Недей, Ленка.
— Какво?
— Остави го.
Все още виждам безжизнения му поглед, втренчен в мен.
— Нека да взема със себе си тази частичка от теб — каза той.
Този малък паднал косъм. Той го покри с ръката си, сякаш беше щит.
На перона на гарата се срещнахме със семейството му. Бяха облечени в дебели палта, на количката бяха наредени купчина куфари. Верушка изглеждаше сериозна.
Приближих се да ги поздравя, като хващах ръцете им, топлейки ги в моите. Гледах лицата им и се опитвах да ги запечатам в паметта си. Прегърнах ги един по един и ги целунах по двете бузи.
— Довиждане, Ленка — ми каза всеки. — Скоро ще се видим.
Кимах и се опитвах да преглътна сълзите. Майката и бащата на Йозеф се държаха стоически, но Верушка не можеше да ме погледне през пороя от сълзи, стичащ се по лицето й.
Когато влакът спря на перона, родителите и сестра му се качиха и ни оставиха с Йозеф насаме в последните ни мигове заедно.
Не говорехме повече за решението ми да остана. Той вече си бе изяснил основанията ми. И може би в това се състоеше красотата на сбогуването ни. Неизреченото разбиране между нас.
Застанал пред мен, той се пресегна да ме целуне. Докоснах с устни неговите и усетих дъха му в своя дъх. Хвана с двете си ръце главата ми и погали косата ми.
— Ленка.
Отдръпнах се и вдигнах очи към него. Борех се със сълзите си.
— Моля те, само побързай да извикаш и нас.
Той кимна с глава. Отстъпих крачка назад, за да го погледна за последен път. Тогава, точно когато прозвуча свирката на влака, Йозеф бръкна във вътрешния си джоб и извади малко пакетче.
— Това е от майка ми — каза той и сложи в ръката ми миниатюрна кутийка, опакована в кафява хартия. — Тя поиска да ти я дам. Отвори я, когато се прибереш у дома.
Повдигна брадичката ми с пръст към устните си за последен път.
— Обичам те — прошепна той.
После го пуснах и останах на перона, докато влакът излезе от гарата.
В кутийката имаше малка брошка — камея, изрязана от гладък розов карнеол, с бял релефен профил.
Можех да чуя гласа му, който ми казва, че лицето прилича на моето. Продълговати, тесни очи. Буйни вълнисти коси.
Бях уверена, че това е подарък за помирение от майка му. И за благодарност, че съм убедила Йозеф да не остане с мен.
Знаех наизуст маршрута на пътуването им. Първо с влак през Германия и Холандия, после с ферибот от Ламанша до Англия. Оттам моят любим Йозеф щеше да ми пише ежедневно и щяхме да започнем обратното броене, докато отново бъдем заедно.
Сякаш от момента на заминаването му събитията започнаха да стават все по-мрачни.
На 14 март, само две седмици след сватбата ни, когато съпругът ми беше вече в Англия, Хитлер даде на чешкото правителство ултиматум за капитулация. По-късно същия ден танковете на немската армия преминаха границата с Чехия. До сутринта немците бяха в Прага. Словакия обяви своята независимост, наричайки се Словашка република, а останалата част от страната ни бе присъединена към Райха и преименувана на протекторат Бохемия и Моравия.
Стоях пред френските прозорци на апартамента ни и гледах колоните автомобили и танкове, минаващи по улиците. Тротоарите бяха изпълнени със зяпачи. Имаше някои приветствени възгласи, но повечето чехи гледаха с тъга превземането на нашия град.
В рамките на няколко дни новият натрапен ни президент Хаха разпусна парламента и всички политически партии, а също така публично осъди „еврейското влияние“ в Чехословакия. Докато германците навлизаха в Прага под овациите на немскоговорещите чехи, той затвори границите и въведе Нюрнбергските закони[1].
Не след дълго Константин фон Нойрат беше назначен за райхспротектор на Бохемия и Моравия. Вече започвахме да виждаме как свободата се изпарява пред очите ни.
Той въведе германските закони за контрол на печата, за разгонване на студентските протести и премахване на всякакви опозиционни политически партии или синдикати.
Тази пролет аз продължих да получавам писма от Йозеф. Той разказваше за сърдечното щедро семейство, при което живееха под наем в Съфолк, за високите дъбове, започнали да се покриват с изобилна зеленина. Информираше ме, че баща му е изродил девет бебета от пристигането си и че англичаните се подготвят за Втора световна война. Пишеше, че се тревожи за мен и че всяка вечер сънува един и същи сън.
В съня му двамата сме близо до лисича дупка насред гората. В чешкия фолклор лисичата дупка е вълшебно място, където децата тайно поставят листчета, на които са написали желанията си. После заедно пъхаме сгънатото листче хартия в дупката и когато се отдръпваме, в ръцете си държим малко бебе.
Засмях се, когато прочетох това, защото всяка вечер си лягах, спомняйки си първата ни брачна нощ, дългото му тяло, което се протяга и се притиска към моето.
В началото на април почувствах, че съм бременна, но отлагах да кажа на майка ми или на сестра ми. През май гърдите ми бяха станали толкова болезнени и подути, че бях започнала да разкопчавам копчетата на нощницата си нощем, когато всички спят. Сутрин едва закусвах, а през по-голямата част от следобеда исках само да спя.
Предполагам, че майка ми се бе досетила, че съм бременна. Гледаше ме така, сякаш подозираше нещо, но пестеше думите си до минимум през тези първи няколко месеца на германската окупация. Накрая, тъй като започнах да се притеснявам, че трябва да се консултирам с лекар и след като за втори месец пропусках цикъла си, аз избухнах в сълзи, докато помагах да сервираме следобедния чай.
— Мамо — хлипах в слабите й ръце, — бременна съм. — Разплаках се, когато тя ме стисна в прегръдките си. Не й казах, че се страхувам, че никога вече няма да видя Йозеф, или че не се чувствам подготвена да родя дете в един свят, където с всеки изминал ден войната ставаше все по-вероятна.
— Знам, че си уплашена, любов моя. Но всичко ще бъде наред, Ленка. Дори ако се наложи за известно време да отглеждаш детето без Йозеф, имаш нас. Никога няма да бъдеш сама.
Сърцето ми преливаше от любов към нея. Бях права, че не оставих семейството си. Никога не бих искала родителите ми или сестра ми да мислят, че са сами.
Писах на Йозеф, че очаквам дете, и той ми отговори, че е на седмото небе от радост, но се е поболял от факта, че не може да бъде с мен. Информираше ме за името на лекаря, който бе поел практиката на баща му, и ми нареждаше веднага да го посетя. В това отношение щях да получа най-добрите грижи. По това време еврейските лекари вече не бяха включени в чешката национална политика за осигуряване, така че всички пациенти, които ползваха техните услуги, трябваше да плащат в брой. Доктор Зилберщайн ме прегледа безплатно. Той беше внимателен мъж на средна възраст, който опипа корема ми с нежните си ръце и ме увери, че съм в отлично здраве и ще родя без затруднения.
В четвъртия месец коремът ми наедря. Майка ми помогна да отпуснем коланите на полите ми и започна да разопакова бебешки дрешки, които някога са били мои и на Марта. Носех с радост бременността си, въпреки че имахме много трудности. Беше чудесно да чувствам как в мен расте живот, създаден от двама ни с Йозеф. С нарастването на бебето нашата връзка се задълбочаваше в съзнанието ми. Животът в Прага обаче ставаше все по-труден. Все смятахме, че най-лошото вече е минало, до следващата седмица, когато се приемаше нов закон и нашата свобода се ограничаваше още повече. Рядко напускахме дома си, освен ако не беше необходимо. През юни Фон Нойрат издаде указ, с който всички евреи се изключваха от икономическия живот и се разпореждаше да регистрират своите активи. Еврейските компании официално бяха поети от германския Treuhand[2], който да наблюдава тяхната продажба или „ариезацията“ им. Един ден след излизането на този указ Адолф Айхман пристигна в Прага и се настани в конфискувана еврейска вила в Стрешовице.
През август евреите бяха изолирани в ресторантите и им беше забранен достъп до обществените бани и плувни басейни. Беше въведен полицейски час, забраняващ ни да излизаме след залез-слънце, и дори радиоапаратите ни бяха конфискувани. Коремът ми вече беше видимо по-голям и аз се опитвах да се убеждавам, че ограниченията не са толкова лоши, че трябва да приветствам възможността да си почина и да не стоя на крака. Знаех, че след появяването на бебето ще бъда заета и уморена. Надявах се само дотогава нещата да се подобрят и да мога да извеждам бебето на свеж въздух и на разходки.
Опитвах се да приемам нещата, доколкото можех положително, въпреки че на моменти изглеждаше почти невъзможно да бъда щастлива при такова напрежение и страх около семейството ни. Мечтаех си бебето да е момче и да го кръстя Томаш, на дядо ми, който бе починал, когато бях на три години. Нощем лежах в леглото и се опитвах да си спомня първата ни брачна нощ, усещането от прегръдките на Йозеф. Лунната светлина, която струеше през прозореца, и преплетените ни голи тела.
Когато усетих първото примърдване на живота в мен, бях обзета от щастие. Без значение колко отчайващо бе станало положението, тези първи движения ме караха да чувствам, че животът продължава.
Марта обаче бе станала неспокойна от полицейския час и загубата на свобода. Рядко виждаше приятелите си. Усещах как нараства чувството й на неудовлетвореност. Тя не казваше нищо на родителите ни и не проявяваше интерес към бременността ми, но от време на време погледите ни се срещаха и виждах колко е нещастна. Нейната дълга червена коса беше като грива от непокорни къдрици, дръзка и великолепна, спускаща се по гърба й. Тя отказваше да я сплита, въпреки че в нейното училище го изискваха. Това беше единственият протест, който й бе позволен.
Опитвах се да остана оптимист, надявайки се на писмо от Йозеф, в което да пише, че са осигурили визите ни за Англия и печата за излизане от Гестапо. Но то никога не пристигна. Вместо това писмата му ставаха все по-безумни и изпълнени с чувство на безизходност. Войната вече бе сигурна и границите бяха затворени. И двамата знаехме, че ще трябва да замине в Съединените щати без мен, и се надявахме тогава да може по някакъв начин да уреди пътуването ми и това на моето семейство.
Приех това почти без негодувание. Нямах сили за такова напрегнато пътуване и се страхувах да родя в чужд град.
Нощем слагах ръце на корема си и затварях очи. Приветствах всяко ритване като предвестник на по-добър живот, в който с Йозеф щяхме да бъдем заедно, а нашето бебе да се търкаля по пода под звуците на смях, вместо на сирени и военни самолети над главата.
Семейството на Йозеф трябваше да замине с парахода Атения от Ливърпул на първи септември, няколко седмици по-късно да пристигне в Канада и след това да отпътува за Ню Йорк. Йозеф бе обещал да изпрати телеграма веднага след като пристигнат благополучно.
Обаче вестниците ме информираха за ситуацията. Параходът Атения бил торпилиран от германска подводница край бреговете на Ирландия — първата цивилна жертва на войната. Въпреки че повечето от пътниците били спасени от потъващия кораб, семейство Кон бе регистрирано сред осемдесет и деветте жертви.