Алисън Ричман
Изгубената съпруга (58)

Ленка

Омъжих се за втория си съпруг в американското консулство в Париж. Дузина други двойки — всички военни и техните европейски невести, чакаха отвън. На път за консулството купихме някакви цветя на Рю дю Бак и се запрепъвах по калдъръмените улички, тъй като краката ми не бяха свикнали с обувки, които ми бяха по мярка. Бях облечена в морскосин костюм и с прическа без всякаква артистичност, с обикновена кафява барета, накривена над ухото.

След церемонията Карл ме попита къде искам да отидем да празнуваме.

Единственото, което исках, бе палачинка.

— Crepes^[1] — казах му аз, а той ми стисна ръката като на дете. Представях си се като по-малка на масата на майка ми. Покривка с бяла английска бродерия, порцеланова чиния, пълна с палачинки, намазани с конфитюр от кайсии и поръсени с пудра захар.

— Колко лесно е да ти се угоди — каза той, усмихвайки се.

Намерихме малко кафене и седнахме. Поръчах си палачинки с разтопено масло и конфитюр, а той — croque moneieur^[2]. Вдигнахме тост един за друг с чаша шампанско над чаши с топъл чай. На път за вкъщи оставих някъде цветята си.

Тази нощ в малък хотел на левия бряг Карл ме люби, шепнейки, че ме обича и че е щастлив, защото съм негова съпруга. Спомням си, че треперех в ръцете му. Видях белите си крайници, подобни на пръчки, преплетени с неговите, глезените ми, кръстосани на гърба зад гръдния му кош. Думите му ми прозвучаха като предназначени за друго лице. Коя бях аз, та да предизвикам такива чувства? Вече не гледах на сърцето си като на орган на страстта, а като на орган, чиято единствена задача е да изпомпва кръвта във вените ми.

След като пристигнах в Америка, аз се стремях да бъда добра и предана. Купих готварската книга на Фани Фармър и се научих да правя добра запеканка и малиново желе с мандаринови резенчета. Похвалих мъжа си, че е мил, когато ми подари прахосмукачка за рождения ден и когато ми донесе бели рози за нашата годишнина.

Но за да оцелея в този чужд свят, трябваше да се науча, че любовта много прилича на картина. Негативното пространство между хората е също толкова важно, колкото и положителното пространство, което заемаме. Въздухът между почиващите ни тела и паузата между нашите разговори са като бялото платно, а останалите ни отношения — смехът и спомените — са мазките, полагани с течение на времето.

Когато в продължение на петдесет и две години прегръщах съпруга си, аз никога не можах да чуя ударите на сърцето му така, както чувах сърцето на Йозеф в онези няколко дни и нощи, които изживяхме заедно. Дали защото бях станала по-закръглена с времето и допълнителната плът на гърдите ми пречеше да усещам прилива на кръв в тялото му, както я усещах да се движи през тялото на Йозеф? Или защото при втората любов ние не се приспособяваме така хармонично? Сърцето ми вече не бе така чувствително. Около него имаше обвивка и се питам какво ли още не бе допускано до него в изтеклите години…

Имаше и пукнатини в сърцето ми, където дълбоките и първични чувства успяваха да проникнат. Разтърсващо събитие бе раждането на дъщеря ми. Когато я взех в ръцете си и видях отражението си в сините й очи, аз почувствах някакво поразително усещане, каквото не бях изпитвала никога преди. Проследих всяка нейна черта в новороденото й съвършенство и видях високото чело на баща ми, моята малка тясна брадичка и усмивката на майка ми. И прозрях за първи път, че въпреки изолацията на собствения ни живот, ние винаги сме свързани с нашите предци, телата ни пазят спомена за тези, които са били преди нас, независимо дали в чертите, които наследяваме, или в нрава, гравиран в душата ни. С напредването на възрастта разбрах наистина колко малко контрол имаме над това, което ни се дава в този свят. И повече не се борех с демоните си. Просто свикнах да приемам, че те са част от мен. Като болка в костите ми, от която се опитвам да се отърся всеки ден, щом се събудя, като вътрешна борба да не гледам назад, а да се съсредоточа върху всеки нов ден.

Кръстих дъщеря си Илайза, за да почета паметта на майка ми. Обличах я в красиви дрехи и й дадох скицник, когато беше едва на пет. Щом за първи път я видях да сграбчва цветните моливи, разбрах, че е наследила таланта си от моето семейство. Тя знаеше не само как да възпроизведе това, което вижда пред себе си, но и да погледне отвъд него, отвъд повърхността. Да вижда под линия. Моите ръце бяха пострадали от годините на лишения, от студа, както и от условията в Аушвиц. Но понякога, за да й покажа, хващах молива или дръжката на четката и превъзмогвах болката, за да илюстрирам някое понятие пред вечно нетърпеливата ми дъщеря.

Никога не разказвах на дъщеря си, докато беше малка, подробности за живота си преди нейното появяване на този свят. Тя просто знаеше, че е кръстена на майка ми.

Не говорех за дима от Аушвиц. Онзи мрак, душевните белези, причините за болката в ръцете ми — пазех ги в тайна. Като траурна лентичка, скрита под дрехите ми, пришита към кожата ми. Носех я всеки ден. Но не я показвах на никого.

Не разказах дори за моята картина. Някои нощи, когато Карл и Илайза спяха дълбоко, отивах до дрешника в спалнята ми, запалвах лампата и затварях вратата. Там, в ъгъла, зад кутия за шиене, зад пластмасовите ми контейнери с обувки и чехли, аз пазех скъпоценната картина. Беше ми болно, че я държа сред такива прозаични неща, че нямах смелостта да я покажа или да кажа на семейството си за нейното съществуване. Но тя беше като отворена рана, която аз продължавах да крия, ала лекувах тайно нощем. Вечерите, когато не можех да спя, когато моите кошмари ме надвиваха, аз я изваждах от картонения тубус и се взирах в лицата на Рита и нейния новороден син. Чувах дишането на Карл, представях си сладката ми дъщеря, спяща в съседната стая, и най-после си позволявах да се разплача.