Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Wife, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Китанова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- NMereva (2020)
Издание:
Автор: Алисън Ричман
Заглавие: Изгубената съпруга
Преводач: Дафина Янкова Китанова
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1237-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308
История
- — Добавяне
XLII.
Йозеф
След войната започнах да търся Ленка чрез по-официални канали. Червеният кръст бе създал центрове за издирване из цялата страна и аз се регистрирах в Горен Уестсайд. Ходех там веднъж седмично, независимо дали вилнееше студ, или проливен дъжд, за да проверя дали са намерили Ленка.
Отправях официално искане и попълвах формуляр след формуляр.
При първото ми посещение жената, която ми помагаше, ме призова да бъда търпелив.
— Ние работим с еврейски организации в цяла Европа — каза тя. — Дайте ни време. Ще се свържем с вас незабавно, ако открием нещо ново.
Но аз не я чаках да се свърже с мен. Продължавах да идвам седмица след седмица, всяка сряда по обяд. Редовните посещения ме караха да чувствам, че не съм се предал. Никога не пропусках седмичното си посещение.
Месец след месец.
Скоро стана една година.
— Всеки ден списъкът на оцелелите расте — ми беше казано. — Постоянно получаваме нови имена. Така че има надежда.
В течение на първата година аз се запознах с почти всички, които работеха в офиса. Джералдин Доброу бе определена за отговорник по моя случай.
Един следобед през февруари започнахме нашата типична седмична среща.
— Господин Кон…
— Йозеф — казах аз. — Моля, наричайте ме Йозеф.
— Господин Кон — повтори тя.
Усещах, че не ме слуша. Исках да крещя. Всеки път, когато я виждах, ми беше даван един и същи отговор.
— ИМАМ НУЖДА ДА МИ ПОМОГНЕТЕ ДА Я НАМЕРЯ! — Гласът ми звучеше по-високо, отколкото би трябвало.
Госпожица Доброу изправи гръб срещу облегалката на въртящия се стол. Записа нещо в моето досие. Бях сигурен, че щеше да препоръча да се срещна със специалист заради мъката си, или по-лошо — да се откаже изцяло от моя случай.
— Господин Кон — каза тя твърдо, — моля, чуйте това, което ви казвам.
— Слушам. — Въздъхнах и се отпуснах обратно на стола си.
— Аз разбирам чувството ви на неудовлетвореност — каза тя. — Наистина. Опитваме се да я намерим. — Тя прочисти гърлото си. Посочи през стъкления прозорец на офиса си опашката, която се виеше надолу по коридора. — Всеки, който идва тук, търси любим човек.
— Аз просто трябва да я намеря.
— Знам.
— Трябва да я намеря. — Разбирах, че звуча отчаяно, но не можех да потисна болката си. — Обещах й.
— Да, знам. Много хора са дали обещания… Но трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че правим всичко възможно, за да ви помогнем. Да помогнем и на всички други като вас.
Исках да вярвам в добротата на тази жена. Но не можех да се сдържа. Вбесяваше ме.
Тя нямаше представа какво е чувството да дойдеш в офиса й и да ти кажат, че няма напредък. За нея беше невъзможно да разбере какво преживявах — какво преживяваха тези хора, които тя ми посочи през прозореца си. Как можеше да проумее какво ни беше на нас — да издирваме някого, който е отвъд океана? Ден след ден американците бяха заливани със снимки на разкъсваната от война Европа. Купища мъртви тела. Масови гробове. Истории за това, което нацистите бяха правили с евреите.
Да, не един път седях срещу госпожица Доброу и просто се хващах с ръце за главата. Или удрях с юмрук по бюрото й. Или ругаех с чувство на неудовлетвореност, че нейната служба не прави достатъчно, за да ми помогне.
А тя седеше кротко срещу мен, сложила ръце върху голям куп папки.
— Казах ви от самото начало, господин Кон, че може да отнеме дълго време, много дълго време, за да намерим вашата съпруга.
Тя си пое дълбоко дъх.
— В момента Европа е в руини. Разчитаме на няколко еврейски организации там, които се занимават с регистриране на живите и водят на отчет мъртвите. Милиони хора са били премествани в лагери за разселени лица. Там е пълен хаос. — Тя се изкашля. — Ще трябва да се подготвите за евентуално много дълго търсене. Продължавам да повтарям, че трябва да бъдете търпелив.
Тя ме погледна право в очите.
— И трябва да сте подготвен да научите, че тя не е оцеляла.
Аз потръпнах.
— Жива е — казах на госпожица Доброу. — Жива е.
Тя не ми отговори. Това беше единственият път, когато си спомням да е свела очи.
Оставах непоколебим. В продължение на шест години веднъж седмично аз посещавах тази служба. Центърът за издирване продължаваше да получава нови списъци от Аушвиц, Треблинка и Дахау, както и от други, по-малки лагери, като Собибор и Равенсбрюк. Списъци както на живите, така и на мъртвите.
Госпожица Доброу бе заменена от госпожа Голдщайн, а тя — от госпожа Марковиц. И тогава един ден ми казаха, че са открили името на Ленка в списък от Аушвиц, който вече бе известен като най-ужасяващия от лагерите. Нейното, заедно с това на сестра й и на родителите й.
— Ние мислим, че всички те са били задушени в камерите в деня на пристигането им — каза тя. — Много съжалявам, доктор Кон.
Тя ми подаде копие от списъка на транспорта.
Ленка Майцел Кон беше написано с печатни букви. Притиснах го към устните си.
— Ако имате нужда да останете сам — каза госпожа Марковиц, докосвайки рамото ми, — имаме специална стая.
Не си спомням много след това, освен една малка стая с някои други изпаднали в шок хора, седящи на пластмасови столове около мен. Спомням си, че чувах две млади момичета, които четяха kaddish. Спомням си някои хора, които се прегръщаха и плачеха. Но като мен бяха малко. Сам и твърде потресен дори да заплача.