Алисън Ричман
Изгубената съпруга (16)

Ленка

Подобно на линия, начертана върху пясъка, мога да маркирам разпадането на моя живот от момента, в който се върнах в Прага. Онези две седмици в Карлови Вари бяха последните мигове на спокойствие. Бях заминала от Прага без сянката на Хитлер, а когато се върнах, заплахата му бе надвиснала над града.

Изведнъж сякаш навсякъде чувах името му. Щеше ли да нахлуе в Чехословакия, или не?

Под прозорците на апартамента ни започнахме да виждаме паради — мъже в кожени панталони и жени в традиционни поли маршируваха и пееха германски национални песни. По витрините се появиха свастики. Грозни, гневни разрези, проблясващи свирепо като белег.

Върнах се в Академията, но ученето не ме привличаше. Верушка също изглеждаше някак променена. Жизнеността в очите, закръглеността на фигурата й — всичко, което по-рано я правеше да изглежда несломима духом, бе избледняло.

Не говорехме за нарастващия страх в нашите семейства. В разговорите ни имаше повече паузи. Мълчаливо разменяхме мисли с очи, когато се споглеждахме. Кикотехме се много по-рядко.

По радиото у дома вече чувахме за заплахата от навлизането на немците в Судетите, зона на чешко-немската граница. Нашият министър на външните работи, доктор Базел, бе наредил чешки войски да патрулират на разделителната линия, но всички се съмняваха, че могат да задържат германците за дълго.

Не бях чула семейство Кон да имат някакви затруднения като тези, които сполетяха нас. Не виждах как може да пострада практиката на доктор Кон. Почти всички негови пациенти бяха евреи. Евреите щяха да си останат лоялни към своите. Бебетата не са като кашони кристал, от който хората нямат належаща нужда. И все пак, кой знаеше наистина тревогите на другите?

Красивите устни на Елза вече потрепваха в тик, когато говореше. Забелязах го почти веднага щом възобновихме занятията си.

Не я питах за бизнеса на баща й в аптеката. Тя все още миришеше на гардения и тубероза. Но подозирах, че нарастващият антисемитизъм е засегнал и неговата прехрана, както на баща ми.

Аптека Рот, с пищната си табела в стил арт нуво, бе почти знаме на еврейския меркантилизъм. Имаше отлично местоположение в една от страничните улички, съвсем близо до центъра на Стария градски площад в Прага. Когато по-рано минавах покрай нея, всеки път имаше хора, които влизаха и излизаха с пакети, увити в кафявата хартия на Рот и с отличителната пурпурна панделка. Знакът отвън — EST. 1860^[1], показваше, че е собственост на семейството от десетилетия.

Не бях чула за разбити прозорци или нацистки лозунги, изписани по стените й. Но кой можеше да знае? Изглежда, всичко се бе променило за толкова кратък период от време.

През междучасието с двете ми приятелки ядяхме пакетирания си обяд навън. Топлото слънце грееше върху босите ни крака и заливаше лицата ни с лъчи медна светлина.

Това беше третата ни година в Академията и в първи курс си бяхме представяли, че по това време ще се чувстваме като господари в залите. Вместо това сега всички бяхме загрижени за родителите си и живота, който познавахме в Прага.

— Чудя се дали ще можем да завършим следването си — каза Елза. Думите й прорязаха въздуха като рапира. — Татко казва, че не е съвсем сигурен.

Верушка се намръщи:

— Разбира се, че ще завършим! Чешките войски няма да позволят на германците да преминат границите ни.

Не казвах нищо, защото не знаех на какво да вярвам. Всичко, което знаех за политическата ситуация, бе дочуто от това, което родителите ми обсъждаха нощем. Но едно бе сигурно: с всеки изминал ден те ставаха все по-неуверени. Появи се една различна Ленка, съществуваща като две половини — едната половина искаше да се чувства жива, да се чувства щастлива, да се потопи в усещанията от първата любов, а другата половина беше обхваната от ужас. Трябваше само да погледна лицето на баща си, когато се прибираше вкъщи от работа, за да си представя надписа на стената. Неприятно ми е да го призная сега, но имаше вечери, когато не исках да вдигна очи, когато той се появяваше на вратата.

 

 

Нещата се развиха много бързо през онази есен на 1938 година. На 5 октомври нашият президент Едвард Бенеш подаде оставка, осъзнавайки, че нацистката окупация е неизбежна. Бяхме победени, без да вдигнем оръжие. Нямаше да има съпротива от страна на правителството ни и никаква защита срещу приливната вълна на антисемитизма, който нацистите скоро щяха да отприщят.

Започнахме да чуваме обиди на улицата: „Еврейски лайна, ще сте мъртви до Коледа“.

Елза каза, че брат й отишъл след училище в кафене с приятели, но му викнали: „Евреите вън!“.

Изведнъж страхът, който виждахме по лицата на родителите ни, стана и наш.

Започнахме да чуваме за съседи, които се опитваха да си осигурят визи, въпреки че нито Елза, нито Верушка споменаваха, че семействата им търсят начин да направят същото. Хора, които познавахме от години, заминаваха внезапно, без да се сбогуват. Станахме бдителни и предпазливи.

Тази година започнах да уча нов вид изкуство.

Изкуството да бъдеш невидим.

Мама също вече не се обличаше, за да бъде забелязана. Обличаше се, за да изчезне.

Черно палто. Въглено сиви шалове над рокля с дълбок оттенък на графит.

Вече не пиехме от цветен кристал. Рубиненочервените винени и кобалтовите водни чаши бяха продадени много по-евтино от стойността им.

Когато в час по рисуване отварях кутията с маслени пастели и посягах към портокалово и жълто-зелено, чувствах остра болка, която обикновено се свързва с глад.

Един от преподавателите ни започна да се заяжда с еврейските момчета в нашия курс. Незаслужено критикуваше рисунките им. Разкъса на две натюрморта на Арон Готлиб и му заповяда веднага да напусне неговия час.

Започнахме да чуваме истории за ученички, които са били нападнати в Полша, и то от своите съученици след училище, а лицата им — обезобразени от момчета, които ги държали и ги раздирали с нокти.

Верушка, Елза и аз вече стояхме в клас с наведени глави. Въпреки че изглеждаше като поза на срам, за нас бе проява на страх.

Един следобед, докато обядвахме навън, Елза избухна в сълзи.

— Не мога да издържам повече — каза тя. Беше отслабнала през последните две седмици. Бялата й кожа бе полупрозрачна и тънка като листенца на лале, русата й коса — изсъхнала като слама. — Не мога да рисувам. Не виждам дори какво би трябвало да уча.

Ръцете й трепереха, когато ги взех в моите.

— Елза, всичко ще бъде наред.

— Не, няма — каза тя. Когато се обърна да ме погледне, очите й гледаха диво. И устните й бяха яркочервени, но не от червило. Бяха разранени и изпохапани.

Вече се виждах с Йозеф, когато можех. Срещахме се в малко, усамотено кафене на улица „Климентска“ почти през ден. Още не бяхме съобщили на родителите си. Иска ми се да кажа, че пазехме романа си в тайна, защото не желаехме да ги обременяваме допълнително с напрежението да избързват с изводи за нашата връзка, но това не би било вярно. Пазехме го в себе си, защото бяхме млади, влюбени и себични. Това беше нашата чудесна малка тайна и искахме да я запазим само за нас.

 

 

Имах чувството, че живеех от въздух. Почти не ядях и не бях в състояние да си почивам през нощта, главата ми бе изпълнена с мисли за Йозеф и следващите ни планове за среща. И въпреки че нямах апетит и не можех да спя, аз се чувствах по-енергична от всякога. Дори моите картини се промениха. Щрихите ми станаха по-свободни. Бях по-щедра в използването на цвят и текстура. Даже чувството ми за линия в рисунките ми се промени. Ръката ми стана по-свободна, като че ли най-накрая доби увереност, и моделите ми изглеждаха по-живи от всякога.

Онзи ноември, докато и двамата се опитвахме да лавираме между следването и ухажването, заплахата от война бучеше като буря зад прозореца ни. Чувахме я, но се опитвахме да държим прозореца затворен още малко. Всеки момент беше по-интензивен от предишния. Докато научавах, че любимият му цвят е зелен, любимият му автор е Достоевски и любимият му композитор е Дворжак, ние се учехме как да удължим целувките си или как другият обича да бъде докосван. Имаше топлина дори в мълчаливите паузи между нас. Сега смятам, че съм се чувствала най-щастлива през тези периоди на спокойствие, когато вървяхме по улицата и никой не ни гледаше. Нямаше нужда да говорим, толкова синхронизирани бяха мислите ни. Той слагаше ръката си в моята и нищо друго нямаше значение. За няколко минути си позволявах да се почувствам в безопасност.

Това беше фантазия, която исках да задържа колкото мога по-дълго. Но беше далече от реалността. С нарастване на напрежението в Прага скоро открихме, че се държим като всички други евреи около нас. Навеждахме глави, когато вървяхме към дома, и избягвахме всякакъв зрителен контакт с другите. Сякаш всички евреи в Прага желаеха да изчезнат. Чухме, че евреите в Германия, в близост до Судетската област, са били изгонени от домовете си и принудени да допълзят до границата с Чехия и да целуват земята. Чешката охрана ги накарала да се върнат, така че са били изтласкани в ничията земя между двете държави, никоя от които не искала да ги приеме. Всеки път, когато валеше и температурата падаше близо до нулата, мислех за тези мъже, жени и деца, заставени да живеят като подгонени животни с вълци по петите им.

До януари 1939 година вече разбрахме, че всичко е загубено. Правителството ни, оглавявано от Хаха, нареди полицията да сътрудничи на германците за потушаването на предполагаема заплаха от комунизъм в рамките на Чехословакия. Беше ми трудно да разбера напълно какво означава това за нас, но от реакцията на баща ми при тази новина всичко ми стана твърде ясно. Тази вечер той вдигна ръце към тавана и викна, че това е смъртна присъда за всички чешки евреи.

Майка ми го посъветва да замълчи и да не говори така пред Марта и мен.

Усмихнах се на сестра ми, която се бореше със сълзите си.

— Трябва да вземем визи — каза мама.

— Кой в Америка ще подпише клетвена декларация за нас?

— Може да купим фалшиви документи! — извика тя.

— С какво? С какво, Ели? — Високият му вик ми напомни за разбито стъкло. — Вече е твърде късно. Трябваше да заминем, когато го сториха семействата на Готлиб и Розентал. Не останаха пари, за да купя документи и билети — каза той безпомощно, обърнал длани нагоре към небето.

Един ден, в първата седмица на ноември, Елза не се появи в клас. С Верушка си разменихме притеснени погледи.

— Може би са успели да се измъкнат по някакъв начин — каза безизразно Верушка. Веднага се запитах дали аптеката беше вече празна, с голи рафтове, а мирисът на гардения и роза — заменен от застоял въздух. Може би Елза и семейството й се бяха качили на някой параход, без да имат време да се сбогуват.

Но ако се е случило нещо ужасно? Безпокоях се.

Реших да мина покрай аптеката на баща й на път за срещата ми с Йозеф. През счупеното стъкло я видях седнала до щанда, лицето й беше в сянка.

Стоях там, взирайки се в нея. Ако влезех, щях да закъснея за Йозеф и да го накарам да се тревожи. Ако не влезех, щях да бъда преследвана от образа на приятелката ми с лице като разбитото стъкло на магазина.

Пристъпих вътре — стъпките ми по плочките бяха единственият звук. Елза вдигна поглед към мен, сините й очи се движеха като на порцеланова кукла. Устата й се опита да потрепне в усмивка.

— Липсваше ни в клас днес — проговорих тихо, като се приближих към нея.

— Няма да се върна — каза тя. — Не мога вече да се концентрирам там, а така или иначе, татко има нужда от мен тук, да продавам на щанда. Той трябваше да освободи Фридрих, така че сега татко работи вътре.

— Помислих, че семейството ти вероятно е заминало — казах аз.

Тя ме погледна така, сякаш се опитваше да разгадае лицето ми.

— Опитвахме се, Ленка. Но сега за всичко се искат пари, а на нас почти не ни останаха.

Кимнах. Много добре познавах това чувство.

— Мога ли да направя нещо?

Тя поклати глава. Елза не изглеждаше безпомощна, изглеждаше примирена.

— Следващия път, когато дойда, ще доведа Верушка — казах аз, опитвайки се да прозвуча оптимистично.

Разделихме се с целувка и забързах към срещата с Йозеф, а на сърцето ми бе много по-тежко, отколкото сутринта.

Той ме чакаше с дебел черен шал около врата, а ръцете му бяха обвили вдигаща пара чаша чай.

— Безпокоях се за теб — каза той, като се изправи да ме поздрави с целувка. Устните му бяха все още топли от чая.

— Съжалявам — отвърнах. — Отидох да видя какво става с Елза. Днес не беше в клас.

Той повдигна вежда и поклати глава.

— Не мисля, че някой от нас ще бъде в клас още дълго.

— Не казвай това — наведох се над масата, за да го целуна още веднъж.

Той сложи ръце на бузите ми и ги задържа там. Пръстите му бяха толкова дълги, че почти докосваха ушите ми.

— Целуни ме пак — помолих.

Сякаш устните му върху моите вкараха нов въздух в дробовете ми.

— Трябва да се оженим, Ленка — промълви той, като бавно се отдръпна от мен.

Засмях се:

— Да се оженим? Никой от родителите ни дори не знае, че се срещаме.

— Точно така — подсмихна се той. — Точно така.

 

 

Нощем сънувам себе си с бял воал. Черните палта и шалове на семейството ми са заменени от опияняващи оттенъци на червено и златно. Лицата им вече не са уплашени и притеснени, а лъчезарни и изпълнени с радост. Виждам как повдигат татко на един стол, а мама и Марта пляскат с ръце, докато го подхвърлят на яки рамене.

Пием вино от високи розови бокали и ядем кнедли с най-крехко месо. Chuppah^[2] е украсен с цветя. Маргаритки, астри и перуники с цвят на конфитюр.

През първата брачна нощ лежа до него. Той поставя ръцете си над главата ми на възглавницата. Целува слепоочията ми, сърцето ми, корема ми и след това по-надолу.

Затварям очи и потъвам в един свят, в който има само любов.