Алисън Ричман
Изгубената съпруга (53)

Ленка

Малко след заминаването на Червения кръст техническият отдел е преобърнат с главата надолу. Комендант Рам се втурва в нашето студио с други двама офицери от СС. Той крещи и обижда Фрита и Хаас. Иска да види това, по което работят. Но Хаас не трепва. Той вдига знак, който рисува за гетото. Илюстрацията е на кофа за боклук и под нея са думите СЪБИРАЙТЕ СИ БОКЛУКА. Ръцете на Фрита треперят, докато изважда книжка с изготвени илюстрации от бюрото си.

Двамата офицери от СС ходят из стаята, надничайки над раменете ни.

Рам стои на вратата и крещи обиди срещу всички ни. Крещи, че е по-добре за нас да не рисуваме нищо, което е обидно за Райха. На излизане той шибва с камшика си и разбива една маса, покрита с шишенца туш. През останалата част от следобеда все още съм силно потресена. Счупеното стъкло е пометено, но локвата с черно мастило се просмуква в пода. Дори и след няколко измивания петното остава с форма и цвят на буреносен облак.

 

 

СС прави още изненадващи посещения в Zeichenstube^[1], както се нарича на немски език техническият отдел. Ние всички продължаваме да работим, навели надолу главите си, и отвръщайки очи, дори не се поглеждаме. По време на една проверка войник от СС грабва скицника от ръцете на един от художниците и аз чувствам, че сърцето ми спира от страх, че някоя лична скица може да изпадне от неговите страници.

През следващата седмица извикват всеки от нас на случаен принцип в коридора и ни претърсват. Когато извикват моето име, ми прилошава. Ще припадна.

— Казах — ти! — излайва към мен офицерът от СС. Спънато ставам от стола си и го следвам навън. — Ръцете нагоре и разтвори краката — казва той.

Опирам дланите си в стената. Коленете ми треперят, докато разтварям краката си.

— Дали няма да намеря молив тук? — Пита той, пъхайки ръката си между бедрата ми. Докосването му е отвратително. Дъхът му мирише като керосин. Той отново ме докосва и мисля, че съм на секунда от изнасилване.

И тогава обръщам главата си с лице към него. Той изглежда изненадан, сякаш изразът на очите ми някак си го отказва от порочните му намерения.

— Какво гледаш, по дяволите? — Той ме бута отново, но този път в посока към вратата. Не поглеждам назад. Той вече крещи на други хора в коридора. Тичам към вратата на техническия отдел.

Влизам вътре и се втурвам към стола и бюрото си. Имам чувството, че ще повърна малкото, което е в стомаха ми.

Опитвам се да се успокоя. Гледам наоколо лицата на хората, които все още не са били извикани. Всеки се тресе от страх. Ако имам смелостта да нарисувам сцената около мен, лицата на всички ни щяха да бъдат оцветени в болнаво мъртвешко зелено.

 

 

На 17 юли 1944 година на Фрита, Хаас и художника Фердинанд Блох е заповядано да се явят в кабинета на коменданта Рам. Викат също така и моя приятел Ото. Не, не Ото, моля се аз. Сърцето ми се качва в гърлото. Гледам разтреперана как Ото се надига от стола си. Той видимо е разтревожен, когато го хващат за ръката, а аз отчаяно искам да се вкопча в него, да го издърпам обратно към стола му. Главата ми се върти.

Очите му срещат моите, които са широко отворени. Знам, че трябва да се опитам да му дам сигнал да не прави нищо, което може да разгневи офицерите. Опитвам се да му прошепна да остане спокоен. Искам да му кажа, че всичко ще се оправи, въпреки че в стомаха ми премалява от предчувствието, че нещо ужасно ще се случи и на тримата.

Един час по-късно друг офицер от СС идва в отдела и нарежда на младия архитект Норберт Тролер също да се яви в офиса на Рам.

Същата вечер Петър ми казва, че е разговарял с жена на име Марта, икономка във VIP бараката, където се намира кабинетът на Рам. Тя дочува част от разпита на моите колеги. Жената е приятелка на Петър, заменя неща за някои от неговите картини. Преди три дни ги скрива в издълбана врата.

В началото комендант Рам не провежда разпита на художниците. Оставя първия кръг въпроси на своя заместник лейтенант Хайндл. Хайндл ги обвинява за създаването на пропаганда на ужаса, която подкопава Райха, и за участие в комунистически заговор.

Художниците отричат всичко. Те казват, че единственото им „престъпление“ е рисуването на няколко безобидни скици. Те не са комунисти, нито участват в някакъв заговор.

Но Хайндл продължава да ги атакува. Иска информация за контактите им навън. Той хвърля вестник от Швейцария и иска да знае кой е нарисувал картината, отпечатана на първа страница.

— Неблагодарни малки лайна! Как смеете да рисувате картини на трупове! — Той удря с юмрук по масата. — Храним ви, по дяволите, дали сме ви подслон. Половината от шибания свят умира от глад!

Художниците казват, че нямат представа за какво им говори.

СС ги разпитва поотделно. Те се опитват да накарат всеки художник да информира за другите. Показват картина след картина и искат да знаят кой ги е рисувал. На всеки въпрос се отговаря по същия начин. Художниците твърдят, че не знаят.

Избухливостта на Хайндл и Рам прераства в ярост. Бият художниците. Хаас не крещи, докато го ритат отново и отново. Фрита ругае разпитващите го, но ритник от ботуш по устата го кара да замълчи. Икономката Марта казва, че най-лошо е пребит Ото. След като го удрят с юмруци, те смазват дясната му ръка с приклад на пушка. Викът му бил толкова ужасен, толкова мъчителен, разказва тя.

— Трябваше да си запуша ушите… Дори и сега все още чувам как крещи от болка.

По залез-слънце тя вижда как натоварват всички в джип, в който вече са и жената на Фрита — Ханзи, и синът му Томи, жената на Хаас — Ема, съпругата на Ото — Фрида, и тяхната дъщеря Зузана. Джипът се отправя към Kleine Festung. Малката крепост.

 

 

Малката крепост е в покрайнините на гетото, на десния бряг на река Охрже.

Всички знаехме, че на това място стават ужасни неща и че никой, който бе изпратен там, не се е върнал. Носеха се слухове, че СС карали затворниците да използват устата си, за да натоварят с кал ръчна количка, че хората редовно били пребивани до смърт или екзекутирани.

Без нашите ръководители аз и моите колеги губим и малкото увереност, която някога сме имали.

— Всички ние ще бъдем в следващия транспорт — казва някой.

— Няма да хабят за нас места във влаковете — казва друг. — Просто всички ще ни окачат на бесилката.

— Шибани идиоти — казва един от новодошлите за Фрита, Хаас, Блох и Ото. — Ние всички ще платим за това, което са направили.

— Какво са направили? — пита едно от по-младите момичета. — Какво са направили?

— Млъкнете, по дяволите! — Петър удря с юмрук по бюрото си. — Всички просто млъкнете и се захващайте за работа!

Техническият отдел вече се превръща в безнадеждно място.

През следващите няколко дни наблюдавах как моят приятел Петър изгуби способността да рисува. Ръцете му трепереха неконтролируемо. Гледах го как поставя едната си ръка върху другата, опитвайки се да се успокои и да изглежда, че работи.

Бараките на всички от чертожната стая бяха претърсени. Гледам как войници идват и преобръщат нашата стая. Обръщат леглата ни, хвърлят сламените ни дюшеци на пода. Изкачват се по стълбата към рафтовете, където са складирани куфарите ни. Отварят ги и изсипват съдържанието им на пода. Когато отварят моя, виждам как майка ми затваря очите си и скланя глава към гърдите си, сякаш се моли да не съм направила нещо глупаво.

Но от него изпада само една резервна калъфка за възглавница. Двете с Марта въздъхват с облекчение, докато тя тихо полита към пода.

 

 

Все пак аз не съм пощадена от разпит. Всички в моя отдел са разпитвани от Гестапо.

В стая с кафяви стени, с една-единствена електрическа крушка, висяща от тавана, разпитват всеки от нас. На масата са разпръснати рисунки, изобразяващи трудностите на живота в гетото.

Рам стои над мен и повдига една от рисунките. Това е скица, направена с туш, на вътрешността на лазарета. Фигурите с изпити лица и хлътнали гърди са нарисувани с гневни, черни линии. Няколко тела лежат на единствено легло. Мъртвите са струпани на пода.

— Тази картина изглежда ли ви позната?

Аз клатя глава.

— Не, господине.

— Значи искаш да ми кажеш, че не знаеш кой е нарисувал тази картина?

Отново казвам не.

Той я доближава до лицето ми. Листът хартия се полюлява толкова близо до мен, че мога да помириша влагата на влакнестата материя.

— Погледни отблизо — нарежда той. — Не ти вярвам!

— Съжалявам, господине. Не разпознавам художника.

Рам пресяга към другата страна на масата за друга рисунка. Тя показва претъпканото спално помещение. Трябва ми само секунда, за да разбера, че това е една от композициите на Фрита.

Отново и отново Рам издърпва картини от масата. Нито една не е подписана, но всеки, който усеща нюансите на линията и на композицията, е в състояние да идентифицира техните създатели. Веднага мога да кажа коя е на Фрита — по енергичната линия и начина, по който пресъздава абсурдността и безнадеждността на живота в гетото. При рисунките на Хаас мога да усетя мъката в извивките на линията, в призрачно тънките слоеве мастило, както и в лицата, които почти изскачат от листа като привидения.

Но аз не казвам нищо на тези германски офицери, които ми крещят и ми заповядват да идентифицирам художниците. Те удрят с юмруци по масата и ме питат дали знам контактите на художниците навън. Казват ми, че са „заловили тези картини“ и ще могат да открият и други.

— Ако в гетото има нелегално движение, ние ще го изкореним и ще го смачкаме — лае Рам към мен.

Отново им казвам, че не знам нищо.

По някаква причина, може би защото пазят силите си, за да бият колегите ми, те не ме удрят. И накрая, както ми се струва след няколко часа неспирен разпит, ми казват да напусна.

Докато вървя към вратата, аз зървам върху бюрото швейцарския вестник с рисунката на лагера, публикувана на първа страница. Иска ми се да се усмихна, знаейки, че хората на Щрас са успели да изпратят картина на един от моите колеги към външния свят.

 

 

Без нашите колеги техническият отдел изглеждаше лишен от живот и изпълнен със страх. Ние, които останахме, не говорехме за разпитите, но аз често поглеждах към празните столове, където работеха някога приятелите ми, и всеки път исках да заплача.

Фрита, Хаас и Ото останаха затворени в Малката крепост до октомври. Имаше слухове, че Фердинанд Блох е бил измъчван от Гестапо и след това убит и че ръката на Ото е трайно осакатена, така че той вече не може да рисува. Започнах да чувствам забележима промяна в гетото. Броят на транспортите, заминаващи на изток, започна да се увеличава, така че сега хиляди от нас изчезваха за една нощ. Станах свидетел на обесването на един, който се бе опитал да избяга. Момчето беше на около шестнадесет години и до ден-днешен аз все още виждам как напъхват главата му в примката, сякаш току-що се е случило. Помня израза на объркване и страх в очите му, докато германският офицер крещи мръсотии точно преди подът да се отвори под краката му. И още един ужасен инцидент с младо момче, качило се на оградата да набере цветя за приятелката си.

— Цветя? — изкрещял офицерът от СС. Секунди по-късно той прегазил момчето с трактор, оставяйки окървавеното му тяло размазано по веригата, като предупреждение за всички нас.

В началото на октомври изпращат на изток Ханс, който вече е почти на пет, и родителите му. Пред бараката майка му ми казва, че заминават на следващия ден. Тя държи Ханс за ръка, китката му виси като откъснато глухарче. Протягам ръката си и я прокарвам през кестенявата му коса.

— Имаш ли някакви моливи, Ленка? — пита ме той. Погледът му е толкова тъжен. И днес мога да си затворя очите и да си представя неговите, зелени като листата през пролетта. Сенките по лицето му изглеждат призрачно. Бъркам в джобовете си с надеждата да намеря парче въглен, за да му го дам, но не намирам нищо и това ме измъчва.

— Ще ти намеря, преди да тръгнете — обещавам.

Илона ми казва, че Фридл, неговата учителка и колежка на майка ми, също ще бъде в техния транспорт.

Протягам ръце и прегръщам и двамата. Чувствам острите им ребра и туптенето на сърцето на Ханс през дрехите му. Шепна в ухото му:

— Обичам те, мое сладко момче.

Тази вечер, точно преди вечерния час, го намирам на леглото в бараката им. Увила съм две късчета откраднат въглен в парче кафява хартия. Отгоре съм нарисувала малка пеперуда с мастило и перо. Написала съм: За Ханс, 5 октомври 1944 година. Нека крилата ти винаги те извисяват с всяко ново пътуване.