Алисън Ричман
Изгубената съпруга (4)

Ленка

Луцие пристигна една сутрин с писмо в ръка. Подаде плика на баща ми и той го прочете на глас на майка ми. Момичето няма опит като детегледачка, бе написал колегата му. Но има природен талант по отношение на децата и може да й се има пълно доверие.

Първият ми спомен за Луцие е, че тя изглеждаше много по-млада от своите осемнадесет години. Почти детинското й тяло се губеше в дългите палто и рокля. Но още първия път, когато коленичи, за да ме поздрави, веднага бях поразена от топлината, струяща от протегнатата й ръка. Всяка сутрин, когато пристигаше на вратата ни, тя носеше със себе си лек аромат на канела и индийско орехче, сякаш бе прясно изпечена тази сутрин и доставена топла и ароматна — един прекрасен пакет, който е невъзможно да откажеш.

Луцие не беше голяма хубавица. Тя бе като чертожна линийка на архитект, само прави линии и ъгли. Рязко очертаните й скули изглеждаха като издялани с длето, очите й бяха големи и черни, устните — малки и тънки. Но като тъмна горска нимфа, излязла от страниците на старомодна приказка, Луцие притежаваше свой уникален чар. Само след няколко дни работа в моето семейство всички бяхме очаровани от нея. Когато разказваше нещо, пръстите й се движеха във въздуха като на арфистка, дърпаща въображаеми струни. Когато шеташе, тя си тананикаше песни, чути от собствената й майка.

Родителите ми се отнасяха към Луцие не като към слугиня, а като към член на разширеното ни семейство. Всеки път се хранеше заедно с нас в трапезарията край голямата маса, на която винаги имаше прекалено много храна. И въпреки че не спазвахме кашер^[1], все пак никога не пиехме мляко, когато имахме ядене с месо. През първата седмица Луцие направи грешка да ми сипе чаша мляко към говеждия гулаш и вероятно после майка ми й бе обяснила, че не смесваме двете неща, защото не си спомням тя отново да сбърка някога.

Моят свят стана по-малко затворен и със сигурност по-забавен след идването на Луцие. Тя ме учеше как да хвана в капан дървесна жаба или как да ловя риба от някой от мостовете над Вълтава. Беше майсторски разказвач, създаваше умело герои от различните хора, които срещахме през деня. Човекът, който ни бе продал сладолед до часовника на Стария градски площад, можеше да се появи същата вечер преди лягане като магьосник. Жената, от която бяхме купили ябълки на пазара, по-късно можеше да се окаже застаряваща принцеса, която никога не се е съвзела, след като сърцето й е било разбито.

Често съм се питала дали Луцие или майка ми бе тази, която откри за първи път, че имам талант за рисуване. В паметта ми майка ми връчи първия набор от цветни моливи, а по-късно Луцие ми купи първия набор бои.

Знам, че Луцие започна да ме води в парка със скицник и кутия моливи. Тя постилаше одеяло близо до малкото езерце, където момчетата пускаха хартиените си лодки, лягаше по гръб и гледаше облаците, докато аз рисувах страница след страница.

В началото рисувах малки животни. Зайци. Катерици. Червеногърда птица. Но скоро се опитах да нарисувам Луцие, после човек, който чете вестник. По-късно започнах с по-амбициозни обекти, като майка, бутаща количка. Нито една от тези първи скици не ставаха за нещо. Но точно като всяко малко дете, което за първи път се учи да рисува, аз се учех, като го правех отново и отново. В крайна сметка започна да се установява връзка между възприятията и ръката ми.

След часове рисуване навън Луцие навиваше скиците ми и ги носеше у дома. Майка ми питаше как сме прекарали деня, а Луцие избираше рисунките, които бе харесала, и ги закачваше на стената в кухнята. Мама внимателно разглеждаше творбите ми и после ме прегръщаше. Трябва да съм била около шестгодишна, когато за първи път я чух да казва:

— Ленка, знаеш ли, бях същата на твоите години — винаги имах молив и лист хартия в ръцете си.

За първи път я чух да прави сравнение между нас и мога да ви кажа, че усетих в сърцето си радостна тръпка, че двете споделяме нещо общо, тъй като с тъмната си коса и светли очи приличах повече на баща си, отколкото на елегантната си майка.

През първата зима, когато Луцие започна да работи у нас, майка ми искаше да й направи подарък, с който да изрази своята благодарност. Спомням си, че го обсъждаше с баща ми.

— Направете това, което смятате, че е най-добре, Milačku — бе отговорил той разсеяно, докато четеше вестника. Винаги й даваше свобода при избора на подаръци, но тя винаги смяташе, че е необходимо да поиска разрешение, преди да направи нещо. В крайна сметка поръча за Луцие красива пелеринка от синя вълна, обточена с кадифе. Все още виждам лицето на Луцие, когато отвори пакета — в началото тя се поколеба дали да приеме, притеснена от тази екстравагантност.

— И Ленка скоро ще получи такава — каза майка ми любезно. — Ще бъдете много красива двойка, пързаляйки се на кънки по Вълтава.

Тази вечер майка ме завари, докато гледах от прозореца Луцие, която вървеше към трамвая.

— Предполагам, че утре ще трябва да поръчам пелерина и за теб — каза тя, като ме погали по рамото.

Двете се усмихнахме, наблюдавайки Луцие, която изглеждаше сякаш по-висока, докато пристъпваше елегантно в нощта.

Въпреки че нашият дом винаги е бил изпълнен с мелодията на звънтящи чаши и цветовете на моите рисунки, между стените му имаше и една тиха, но осезаема тъга. Всяка вечер, след като Луцие си тръгваше и готвачката приготвяше чантата си, просторният ни апартамент ставаше твърде голям за нашата малка тройка. Свободната стая до моята се запълваше с пакети, кошници и купчини стари книги. Дори излезлите от употреба детско креватче и количка тихомълком бяха набутани в ъгъла, покрити с голям бял чаршаф, като два призрака, забравени и ненужни.

Спомням си, че дни наред за дълги периоди от време виждах само Луцие. Майка ми се хранеше почти всеки път в спалнята си, а когато се появяваше, изглеждаше подута и подпухнала. По лицето й ясно се виждаше, че е плакала. Баща ми се прибираше у дома и тихо разпитваше прислужницата за нея. Поглеждаше подноса пред стаята й с чинията недокосната храна, чашката с изстинал чай и изглеждаше отчаян в старанието си да върне светлината в помръкналия си дом.

Спомням си, че Луцие ме инструктираше да не разпитвам за тези епизоди. Тя пристигаше сутрин по-рано от обикновено и се опитваше да ме разсейва с някои неща, които носеше от вкъщи. Веднъж извади от кошницата своя снимка, когато е била на шест години, изправена до едно пони. Друг път донесе наниз от стъклени мъниста и ги сплете в косата ми като венец от усукан бръшлян. Завързваше син копринен шарф около роклята ми и си представяхме, че съм принцеса, властваща над царство, където всички трябваше да шепнат. Единственият звук, който си позволявахме, бе шумоленето на полите ни, докато се въртяхме из стаята.

Понякога нощем ни посещаваше семейният лекар, който внимателно затваряше вратата на стаята на майка ми и поставил ръка на рамото на баща ми, му говореше шепнешком. Аз ги гледах и не успявах да разбера какво заболяване не позволяваше на мама да се появява през деня.

Като пораснах, ми стана ясно, че тези сенки от детството ми са били трудностите на моите родители при зачеването на друго дете. Избягвахме разговорите за семейства, в които има много деца, и се научих да не искам брат или сестра, защото няколко пъти, когато го направих, това предизвика у майка ми само сълзи.

Нещо се промени в семейството ни след седмия ми рожден ден. Известно време майка ми се оплакваше от стомашно неразположение, докато изведнъж лицето й възвърна цвета си. През следващите седмици тя спря да носи тесните прилепнали поли и сака, които бяха на мода, предпочитайки по-свободни и надиплени. Тя стана спокойна, а движенията й — по-бавни и по-внимателни. Но чак когато коремът й леко се закръгли, двамата с татко обявиха, че очакват бебе.

Човек би си помислил, че след всичките тези години майка и татко ще отпразнуват новината, че ще имам брат или сестра. Но те се отнасяха много предпазливо към темата, страхувайки се, че всяко показване на вълнение или радост може да се отрази на бременността.

Това, разбира се, е еврейски обичай — страх да не се урочаса добрият късмет. На първо време Луцие беше объркана. Всеки път, когато се опиташе да заговори за нейното състояние, майка ми не й отговаряше директно.

— Колко красива и здрава изглеждате — казваше тя на майка ми.

На което мама просто се усмихваше и кимваше с глава.

— Казват, че ако ви се прииска сирене, ще имате момиче — споделяше Луцие. — А ако ви се иска месо, ще бъде момче.

Отново само усмивка и кимване от майка ми.

Луцие дори предложи да помогне в подготовката на детската стая предварително, при което майка ми най-накрая трябваше да й обясни колебанието си да прави каквото и да било, докато бебето наистина не дойде.

— Оценяваме всички твои добри пожелания и предложения за помощ — обясни внимателно мама. — Но засега не искаме да привличаме никакво внимание върху раждането на бебето.

Лицето на Луцие сякаш незабавно отрази това, което майка ми казваше.

— В провинцията има хора, които вярват в същото — каза тя, като че ли изведнъж поведението на майка ми най-после придоби смисъл.

Все пак Луцие намери други начини да изрази радостта си от добрата новина на родителите ми, без пряко да я споменава. Когато през онази пролет люляците разцъфтяха, тя пристигаше с наръчи ухаещи клони, старателно увила стъблата в ивици мокър муселин, и ги подреждаше във вази из апартамента. Спомням си, че гледах майка ми, с все по-закръглящ се корем, как върви от стая в стая и се усмихва, сякаш изпаднала в транс от аромата им.

Понякога Луцие идваше с кошница черен хляб, опечен от майка й, и го оставяше върху кухненския плот заедно с буркан домашен мед.

Но най-красивият й подарък се появи едва след като се роди бебето.

Сестра ми Марта се роди при залез-слънце. Лекарят влезе в хола, където ние с баща ми седяхме на дивана, а Луцие — на един от червените кадифени столове.

— Имате още една красива дъщеря — каза той на баща ми.

Баща ми плесна с ръце и се втурна към спалнята. Луцие зае мястото му на дивана и хвана ръката ми.

— Така, сега имаш сестра — каза тя тихо. — Какъв дар.

Чакахме татко да каже, че мога да вляза да ги видя.

Той се върна след няколко минути и ни каза, че и двете можем да отидем да ги видим.

— Ленка, ела да се запознаеш със сестричката си.

Луцие ме побутна, ненужен жест, тъй като бях готова да скоча от стола си. Най-много от всичко исках да изтичам в стаята на майка ми и да целуна нея и бебето.

— Ленка — мама вдигна поглед от вързопчето в ръцете си и ми се усмихна, както бях застанала на вратата. — Ела. — Тя потупа с ръка леглото, докато държеше плътно увитото бебе в другата си ръка.

Бях изпълнена с благоговение при вида на двете, но си спомням, че лека ревност прободе сърцето ми, когато се наведох и видях снопчето червена коса на детската главичка на сестра ми.

— Поздравления! — каза Луцие и целуна майка ми по двете бузи.

Няколко минути по-късно тя се върна с купчина бродирано бельо. Ръбовете бяха обшити с розов фестон.

— Бях ги скрила в килера — рече Луцие. — Избродирах един комплект в розово и един в синьо, за всеки случай.

Майка ми се засмя.

— Мислиш за всичко, Луцие — каза тя, докато Луцие поставяше бельото на нощното шкафче.

— Ще ви оставя за малко с Ленка и с бебето — тя се усмихна и ме потупа по главата. Бях се втренчила в новородената ми сестра. Тя беше майка ми в умален вид. Малка, закръглена брадичка, зелени очи и същата коса.

Реакцията ми обаче не беше това, което очаквах. Сълзи изпълниха очите ми. Усетих стягане в гърлото. Сякаш някой бе пъхнал ръка вътре в гърдите ми и стискаше сърцето ми с всички сили. Мислех си само за това, че ще бъда заменена, забравена и цялото внимание на родителите ми ще бъде насочено към това нежно създание с ангелско лице и малки, протягащи се ръчички.

Разбира се, това не бе истина, но страхът все пак ме сграбчи. Предполагам, че затова в първите няколко месеца от живота на Марта аз се вкопчих толкова силно в Луцие.

Бавно започнах да разбирам, че появяването на Марта не означаваше, че ще бъда заменена. Скоро я държах на ръце. Четях й любимите си книги и й пеех същите песни, с които са ме приспивали.

Открих също така, че сестра ми е идеалният модел за амбициозните ми опити за портрети. Използвах първите етапи от развитието на Марта като мое вдъхновение. Започнах със спането й в количката, а след това преминах на пълзенето й на плажа през лятото. Обичах да я рисувам с пастели. Мекото преливане на цветовете улесняваше пресъздаването на закръглеността на бузките й и дължината на растящите й крайници.

Обичах да я рисувам и с бои. Кожата на Марта бе матовобяла, като гъста сметана, а косата й — наситеното червено на пипера. Чертите й, оформени при раждането, станаха още по-изразителни, когато бебешката й закръгленост се стопи. Марта имаше същото високо чело като майка ни, както и малък прав нос и уста, повдигната в ъгълчетата. Докато гледах как сестра ми расте пред очите ми, сякаш наблюдавах трансформацията на майка ми от ранно детство в моминството.

С всеки изминал ден Марта ставаше все по-независима. Луцие вече не трябваше да коленичи, за да й помага да се обува, или непрекъснато да я преоблича, защото е изцапала роклята си. Пълничкото й по-рано телце се издължи и желанието й да изразява собствено мнение също нарасна.

С порастването на Марта връзката ни започна да се променя. Тя вече не беше малка кукла, която можех да обличам и да се преструвам, че ръководя. Ние бяхме съперници не само за вниманието на родителите ни, но също така и за това на Луцие. И въпреки че между нас имаше повече от седем години разлика, ние се карахме и Марта често гневно избухваше, когато не станеше на нейното.

Все пак, когато сестра ми навърши осем, това, което ни сплотяваше, бе, че повече от всичко обичахме да обсъждаме любовния живот на Луцие. След като се върнехме от училище, можехме да прекараме часове, опитвайки се да разберем дали тя си има гадже. Любопитствах кой й беше дал малката златна огърлица, появила се изведнъж около врата й, или новия копринен шал, който подпъхваше под яката на пелеринката си. А Марта разпитваше дали е красив и богат, после избухваше в сълзи и молеше Луцие да обещае, че независимо от всичко, никога няма да ни напусне.