Алисън Ричман
Изгубената съпруга (5)

Ленка

През есента на 1934 година Луцие съобщи, че ще се омъжи за младеж на име Петър, когото познава от детството и който работи в аптека близо до дома на родителите й в Калин. Майка ми прие новината, сякаш собствената й дъщеря обяви годежа си.

Когато на следващия ден Луцие дойде на работа, майка ми и шивачката Гизела вече я чакаха с дузина топчета от бяла коприна, подпрени по стените.

— Ще ти ушием сватбената рокля — обяви майка ми. — Няма да приема отказ.

— Съблечи се по комбинезон и корсет — разпореди Гизела.

Извади три карфици от игленика възглавничка и започна да обвива с шивашкия метър бюста на Луцие, след това талията и най-накрая ханша й.

Луцие трепереше, докато стоеше мълчаливо по бельо.

— Наистина, това изобщо не е необходимо. Ще нося роклята на сестра ми. Петър не се интересува дали е носена, или не!

— Да не чуваме такова нещо! — каза майка ми, клатейки глава. Отиде при Луцие, която бързо се обличаше. Целувката й ми напомни начина, по който целуваше Марта и мен.

 

 

Луцие носеше семейния дантелен воал — простичко було, което падаше едва до ключиците й. Венецът й беше от маргаритки и диви рози. Букетът й — смес от астри и жълти листа. Тя вървеше по пътеката в църквата, опряна на ръката на баща си, черните й къдрици бяха изкусно подредени под украшението на главата й, погледът й — насочен решително напред.

Всички се разплакахме, когато размениха клетвите си. Петър и Луцие бяха толкова млади — на не повече от двадесет и пет, и аз се чувствах зашеметена и от двамата. Във физическата им противоположност имаше някаква красота. Той беше много по-висок от нея, с едри, твърди черти и буйна руса коса. Забелязах колко големи са ръцете му, когато посегна да вдигне воала на Луцие, и колко дребно е лицето й, когато повдигна брадичката й. Целувката му беше лека и внимателна, толкова кротка и нежна. Видях как майка взе ръката на татко в своята и му се усмихна, като че ли си припомняше техния сватбен ден.

От църквата тръгнахме за тържеството в дома на родителите й — селска къща с открити греди и покрив от червени керемиди. Разкривени ябълкови и благоуханни крушови дървета вече цъфтяха в градината. Бяха издигнали бяла тента, а стълбовете й грееха, обвити с широки жълти ленти. На малък импровизиран подиум седяха четирима мъже и свиреха полка.

За първи път гостувах в родния дом на Луцие. Тя работеше за семейството ми от години, но познавах малка част от живота й, само това, което споделяше с нас. Бяхме близки, но винаги в рамките на нашето жилище или на фона на град Прага. Сега за първи път виждахме Луцие в нейната среда със семейството и приятелите й. От един ъгъл в градината аз наблюдавах лицата на сестрите й и откривах колко си приличат. Дребните черти, тясната брадичка, чистите линии на скулите и челюстта. Луцие и баща й бяха единствените с черни коси, останалата част от семейството бяха светли и руси. Бяха гръмогласни, шумна компания в сравнение с нас. Имаше големи кани моравска бира и домашна сливовица, плата селска фермерска храна, като кисело зеле, наденици и традиционната яхния с кнедли.

Двете с Марта пляскахме с ръце и се смеехме заедно с всички, образували кръг около Луцие и Петър. Чуваха се викове за разбиването на церемониалната чиния. Това бе чешка традиция, не много по-различна от еврейската, при която младоженецът чупи чаша. Обаче, за разлика от еврейския ритуал, който символизира годините тъга на нашия народ, чешката цели да покаже единството на новобрачната двойка. След счупването на чинията дадоха на Петър метла, а на Луцие — лопатка, и те заедно почистиха, за да покажат общото си бъдеще.

Луцие остана с нас само една година, след като се омъжи. През март забременя и ежедневното пътуване до Прага стана твърде изтощително за нея. По това време Марта вече беше на девет години, а аз бях кандидатствала в художественото училище. Но Луцие много ни липсваше. Тя все още идваше да ни види поне веднъж в месеца, а коремът й надничаше през синята пелерина, подарена от майка ми. Беше закръглена като малка кнедла, с розови бузи и коса, по-лъскава от всякога.

— Ако имам момиче, ще я нарека Елишка, на вас — каза тя на майка ми. Двете сега ги обединяваше тайното сестринство на майките, а ние с Марта бяхме външни наблюдатели.

Както фигурата на Луцие се променяше от бременността, така най-накрая започна да се променя и моята. Отдавна чаках времето, в което тялото ми да настигне тези на другите момичета в училище, които се развиваха по-бързо. Тази есен се застоявах повече пред огледалото. Взирах се в отражението си — образът на малкото момиче отстъпваше, оформяше се една жена. Лицето ми, някога с бебешка закръгленост, сега беше по-слабо и ъгловато, а тялото ми — по-меко и закръглено. Като окончателен преврат, гърдите ми пораснаха с няколко сантиметра сякаш за една нощ и скоро открих, че вече не мога да закопчавам копчетата на някои от блузите си.

Част от мен искаше да се предаде на всички тези промени, напълно преобразили външния ми вид. Един ден се прибрах с модно списание и посочих снимка на Грета Гарбо.

— Моля те, мамо — помолих аз, — нека да подстрижа косата си!

Бързах да стана голяма, бях си втълпила идеята, че мога да се превърна в американска филмова звезда за една нощ. Майка ми остави чаената си чаша и взе списанието от мен. Усмихна се.

— Запази плитките си още малко, Ленка — каза тя с глас, изпълнен с тъга. — Трябваха години, за да порасне косата ти толкова дълга.

И така плитките ми останаха. Майка ми обаче започна да харесва някои от модерните тенденции, идващи в Прага. Харесваше новия стил на широките панталони, с богата блуза, спусната над висока, пристегната талия. Купуваше тези модели както за себе си, така и за мен и дори накара шивачката си Гизела да ни ушие няколко чифта панталони от журнал с кройки, който бе поръчала от Париж.

За съжаление, гардеробът ми, пълен с нови, модерни дрехи, не успя да промени начина, по който се възприемах. Все още се усещах в капана на някаква непохватност. Исках да бъда по-уверена и по-женствена, но се чувствах просто непривлекателна и несигурна. Моята фигура ми се струваше вече напълно чужда. В продължение на години виждах едно момиче с плитки и тяло, плоско като изрязано от книга за кукли. С промените на юношеството аз се стеснявах от начина, по който се движех, дори от това как използвах ръцете си, когато се изразявах. Сега закачах гърдите си с ръка, докато по-рано я движех свободно пред себе си. Дори хълбоците сякаш ми пречеха, когато мислех, че мога да се провра между два стола.

Опитвах се да насоча вниманието си върху подготовката на портфолиото ми за художественото училище. Това бе нещо реално, нещо, в което бях уверена. През последната година в гимназията бях напреднала от прости акварели и пастели до любовта към маслените бои. Когато не подготвях домашните си, прекарвах времето си в рисуване. Нашият хол бе пълен с поставени в рамки портрети, рисувани от мен през годините. Малките скици на бебето Марта сега бяха заменени от голям портрет в бяла рокля с бледосин колан, които тя носеше на сватбата на Луцие.

Надявах се, че моите портрети могат да изразят не само външността на модела ми, а също и мислите му. Ръцете, очите и позицията на тялото са като съставните части на часовник, а аз само трябва да ги организирам по такъв начин, че да обрисувам вътрешния живот на моя модел. Въобразявах си, че съм като Ел Греко, настанявайки баща ми да седне в дълбокото, богато резбовано кресло с тапицерия от червено кадифе в ярък контраст с черния му костюм. Рисувах ръцете му — със сините ленти на вените, с грижливо поддържаните нокти, с преплетените пръсти, леко отпуснати в скута. Рисувах синьо-зелените му очи, отразяващи светлината. Черното на мустаците му над стиснати, тъжни устни. Майка също предлагаше да ми позира.

Името на майка ми, Елишка — на галено Лишка, означава „лисичка“ и беше прякорът, с който баща ми я наричаше с любов. Мислех за това, докато я рисувах. Помолих я да ми позира в обикновена домашна рокля от бял колосан памучен плат, с ажурно деколте и гарнитура на ръкавите. Такава я обичах най-много, без обичайно напудреното й лице и елегантен тоалет — проста и естествена. Бледата й кожа бе леко луничава, като петънца овесена каша, плаващи в купа мляко.

Тя винаги запазваше мълчание, когато разглеждаше някоя от завършените ми картини. Като че ли искаше да каже нещо, но се въздържаше.

Никога не говореше за своето време в художественото училище и бившият й живот като студентка определено бе обвит в мистерия. Тя никога не показа картините, които бе рисувала преди брака си. Знаех къде са, защото попаднах на тях по времето, когато майка обяви, че е бременна с Марта. Двете с Луцие отидохме в мазето на нашата кооперация да търсим помпа за моя велосипед. За всеки апартамент имаше малък килер и майка ни беше дала ключа за нашия. Никога не бях ходила в мазето, а то бе като тъмна пещера, пълна с непотребните вещи на всички. Минахме покрай стари мебели, покрити с тежък бял плат, кожени куфари и кутии, подредени до тавана.

Луцие извади ключа и отвори. Там беше велосипедът на татко, наред с надписаните кутии с порцелан и още повече кутии с чаши. Намерихме помпата. До нея имаше най-малко десетина платна, облегнати срещу стената, покрити с бял чаршаф.

Спомням си, че Луцие предпазливо ги премести.

— Мисля, че са на майка ти — каза тя шепнешком, въпреки че бяхме сами в сутерена. Пръстите й пипаха внимателно, отделяйки всяка картина, така че да можем да видим изобразеното.

Картините на майка ми ме шокираха. Те не бяха елегантни педантични репродукции на велики майстори или сладки пасторални пейзажи от чешката провинция. Бяха чувствени и тъмни, в тъмнолилава гама и дълбок кехлибар. Имаше портрет на жена, полулегнала на диван, бледата й ръка — отметната зад главата, голият й торс — с розови зърна на гърдите и с внимателно драпирано одеяло над кръстосаните й крака.

По-късно размишлявах върху тези картини. Жената бохем, която ги бе нарисувала, преди да стане съпруга и майка, не беше моята майка, управляваща домакинството си на горния етаж. Опитах се да преразгледам моя образ за нея, представяйки си я като млада студентка по изкуство или в обятията на баща ми, когато са се срещнали за първи път, и се чудех дали тази част от нея е изчезнала напълно, или от време на време се появява отново, когато Марта и аз дълбоко спим.

Луцие никога повече не спомена за тези картини. Но години по-късно — когато отчаяно се опитвах да си създам пълна и точна представа за майка си — аз често се връщах към тях. Защото бе невъзможно да се изтрие от съзнанието ми контрастът между нея и картините й.

Приеха ме в Художествената академия в Прага през 1936 година, когато бях на седемнадесет години. Всяка сутрин вървях до училище със скицник под мишница и дървена кутия, пълна с маслени бои и четки от самур. В моя курс бяхме петнадесет студенти, от които пет момичета. Бързо се сприятелих с две от тях — Верушка и Елза. Двете бяха еврейки и имахме много общи приятели от гимназиалните години. Няколко седмици след началото на първия ни семестър Верушка ме покани у тях за шабат. Знаех малко за семейството й, с изключение на това, че баща й и дядо й са били лекари, а по-големият й брат Йозеф сега е студент в университета.

Йозеф. Все още го виждам толкова ясно. Онази вечер той се прибра у тях мокър, къдравата му черна коса бе прилепнала от дъжда, а големите му зелени очи бяха с цвят на патинирана от времето мед. Стоях в коридора, когато той дойде, камериерката точно сваляше палтото от раменете ми. Той влезе през входната врата точно когато аз се насочвах към хола.

— Йозеф — каза той, като се усмихна, остави чантата си и подаде палтото си на камериерката. След това ми протегна ръка и аз я поех, а едрите му пръсти обвиха моите.

Успях да произнеса името си и да му се усмихна. Но се борех с постоянната си срамежливост, а от неговата увереност и добър външен вид бях онемяла.

— Ленка, ето те и теб! — звънна гласът на Верушка, когато тя се втурна в коридора. Беше сменила дрехите, с които беше следобед в клас, с красива виненочервена рокля. Прегърна ме и ме целуна.

— Виждам, че си се запознала с брат ми. — Тя отиде и пощипна Йозеф по бузата.

Аз се изчервих.

— Верушка — засмя се той и я шляпна, отблъсквайки я. — Върви кажи на майка и татко, че идвам след минута.

Верушка кимна, а аз я последвах по коридора в голям хол, където родителите й бяха потънали в разговор.

Апартаментът на семейство Кон не се различаваше много от нашия със старинните си стени в червено кадифе, тъмнокафявите дървени греди и големите стъклени френски прозорци. Но в дома им имаше нещо мрачно, което ме смущаваше.

Огледах салона. В помещението се виждаха доказателства за научните интереси на семейството. Дебели медицински списания в тежки подвързии бяха наредени по рафтовете наред с други колекции от подвързани в кожа книги. Поставени в рамки дипломи от Карловия университет и грамота похвала от Чешката медицинска асоциация висяха на стените. Внушителен голям стенен часовник звънко отмерваше часа, а в ъгъла на стаята стоеше малък роял. Майката на Верушка седеше на дивана с бродерия в скута. Ниска и закръглена, госпожа Кон носеше прости рокли, които прикриваха отпуснатата й, пълничка фигура. Малки очила за четене висяха на едрите й гърди, а косата й беше завита просто и практично в кок на тила.

Бащата на Верушка също изглеждаше пълна противоположност на моя. Докато очите на баща ми излъчваха топлина, тези на доктор Якоб Кон бяха хладни. Когато вдигна поглед от книгата си, беше ясно, че ме изучава.

— Ленка Майцел — представих се аз. Очите ми се спряха на идеално белите ръце на доктор Кон със старателно изпилени и чисти нокти, докато той ги разтвори и се изправи, за да ме поздрави.

— Благодарим ви, че тази вечер се присъединихте към нас — каза той, гласът му звучеше сдържано. Знаех от майка ми, че доктор Кон е изтъкнат акушер-гинеколог в общността. — Моята съпруга Анна…

Той внимателно я докосна по рамото.

Майката на Верушка се усмихна и ми подаде ръка.

— Радваме се да споделим шабата с вас, Ленка. — Гласът й звучеше официално и педантично.

— Благодаря. Благодаря ви, че ме поканихте.

Доктор Кон кимна и ми посочи да седна.

Верушка, енергична както обикновено, се пльосна на един от дълбоките червени дивани. Приглаждайки роклята над краката си, кротко седнах до нея.

— Значи учите изкуство с нашата Рушка — каза майка й.

— Да. И съм в добра компания. Вашата Верушка е най-големият талант в нашия клас.

Доктор и госпожа Кон се усмихнаха.

— Сигурен съм, че сте твърде скромна, Ленка — чух спокоен, тих глас зад мен. Йозеф беше влязъл и сега стоеше зад мен и сестра си.

— Скромността е благородна черта — добави доктор Кон. Той скръсти ръце.

— Не, това е вярно. Верушка има най-доброто око в нашия клас — потупах я по крака аз. — Всички й завиждаме.

— Как е възможно това? — озадачено попита Йозеф.

— О, мамо, накарай го да спре — запротестира Верушка. — Той е на двадесет години и все още ме дразни!

Йозеф и аз се спогледахме. Той се усмихна. Лицето ми почервеня. И изведнъж, за първи път в живота си, почувствах, че едва дишам.

Тази вечер, докато се хранехме, с усилие успях да преглътна един залък. Апетитът ми напълно изчезна, ужасно се притеснявах от всяко свое движение на масата. Йозеф седеше вляво от баща си, широките му рамене излизаха извън облегалката на стола. Бях твърде срамежлива, за да срещна погледа му. Очите ми се фокусираха върху ръцете му. Ръцете на майка ми бяха гладки, но силни. На баща ми бяха големи и покрити с тънък воал от косъмчета. Ръцете на Йозеф се различаваха от малките бели ръце на доктор Кон. Имаха мускулатура, характерна за статуя — широка длан, ленти от ясно изразени вени и едри, силни пръсти.

Разглеждах внимателно ръцете на семейство Кон, сякаш всеки чифт отразяваше емоциите, преминаващи през стаята. По време на вечерята несъмнено се усещаше напрежение. Когато доктор Кон попита сина си за занятията му, Йозеф стисна силно ножа и вилицата. Кокалчетата на пръстите му побеляха, вените изпъкнаха още повече. Отговори на баща си кратко, без никакви подробности, нито веднъж не вдигна поглед от чинията си.

Единствено Верушка бе оживена на масата. Ръкомахаше като гъвкава танцьорка. Подправяше разговора с дребни клюки — дъщерята на съседа, която надебеляла толкова, че приличала на поничка с крем, пощальона, когото хванали, че има връзка с прислужницата. За разлика от сдържаните си родители, тя се наслаждаваше на всяка подробност. В описанията й имаше много цветисти изрази. Когато Верушка говореше, нямаше как да не си представиш рококо картина — всичките й действащи лица, участващи в подмолни любовни действия, аферите им, нарисувани в ярки цветове с едри, широки мазки на четката.

Седях там — наблюдател в семейството им — и всеки контраст се откриваше пред мен. Елегантна бяла покривка със свещи за шабат, плата, отрупани с месо и картофи, аспержи, подредени като клавиши на пиано в продълговата порцеланова табла. Доктор Кон — сериозен, с очила и внимателно отмерен глас. Ръцете му, които никога не жестикулират, са опрени на ръба на масата. Йозеф — тих, вглъбен в мислите си гигант, чиито очи проблясват с насмешлив огън, когато поглежда към мен, сестра му — кипяща и искряща като висока чаша шампанско. И госпожа Кон, която си седеше тихо в противоположния край на масата, скръстила ръце, закръглена и пухкава като напълнен петел.

Най-после бе поднесен десерт. Суха ябълкова торта с лек вкус на мед. Мислех си за майка и татко у дома, колко обичаха разбита сметана. Шоколадова торта, малинова торта, палачинки. Всичко бе повод за допълнителна лъжица сметана.

— Нямаш голям апетит, Ленка — коментира доктор Кон, гледайки едва докоснатата ми чиния.

Взех вилицата си и се опитах да преглътна още един залък.

— Мисля, че ядох твърде много на обяд — казах с нервен смях.

— А харесваш ли Академията толкова, колкото дъщеря ми? — Той погледна Верушка и се усмихна. За пръв път през цялата вечер го видях да се усмихва.

— Да. Това е едно предизвикателство. Аз нямам таланта на Верушка, така че трябва да работя по-усилено, за да се справя.

— Надявам се, че Верушка не Ви разсейва твърде много в час. Както можете да видите, за дъщеря ми е трудно да седи кротко.

— Татко! — прекъсна го Верушка.

Той отново се усмихна:

— Дъщеря ми е пълна с живот. Не знам какво би било нашето семейство без нея и нейните истории…

— Със сигурност ще е много по-тихо… — промърмори Йозеф, усмихвайки се.

Аз също се усмихнах.

Йозеф видя това и, изглежда, се забавляваше от моята привързаност към сестра му.

— Трябва да пием за Верушка! — Погледна към мен и след това вдигна чашата си. — И за приятелката й, която очевидно е твърде скромна.

Всички вдигнаха чашите си и погледнаха към мен. Усетих, че лицето ми се изчервява от неудобство.

И, разбира се, Верушка изтъкна това с огромно удоволствие.

Десертните чинии бяха вдигнати. Зад вратата на кухнята се чуваше тракане на порцелан и прибори за хранене, които миеха и подреждаха.

Доктор Кон се изправи. Ние го последвахме. Той се приближи до поставка с грамофон.

— Моцарт? — запита, вдигайки вежди. Държеше плоча в безукорно бялата си ръка.

— Да. Малко Моцарт, мисля.

Извади плочата от обложката и постави иглата. Музика заля стаята.

Изпих една малка чаша шери. Верушка изпи две.

След това, когато музиката заглъхна и гарафата беше отнесена от прислужницата, Йозеф се извини и напусна нашата компания. Малко по-късно вече стоеше в коридора като дежурен охранител. Беше ясно, че ще ме придружи до дома.

Настоях, че ще се оправя сама. Но нито Йозеф, нито родителите му искаха да чуят. Палтото ми бе облечено, Верушка ме целуна по двете бузи. Затворих очи за миг, объркана от миризмата на шери, смесена с парфюма й.

— Ще се видим в понеделник в клас — рече тя, като стисна ръката ми.

Обърнах се и влязох с Йозеф в желязната клетка на асансьора. Беше облечен в тъмнозелено палто, дебел вълнен шал покриваше устата и носа му. Очите му — на цвят също като палтото — се взираха в мен като на любопитно дете.

Няколко минути вървяхме, без да говорим. Нощта беше черна. Небето — като кадифе, осеяно само с няколко ярки звезди.

Чувствахме студа. Студ, какъвто се усеща точно преди да завали сняг. Влага, която проникваше през плата, кожата и костите.

На улица „Прокопска“ той най-после нарушава мълчанието. Пита за следването ми. Кои предмети ми харесват? Винаги ли съм обичала да рисувам?

Казвам му, че се напрягам в часовете по анатомия, и той се смее. Обяснявам му, че най-много обичам да рисувам с маслени бои.

Той ми казва, че е първа година в медицинското училище. Че са му заявили, че ще стане лекар, от деня, в който се е родил.

— Проявявате ли интерес към нещо друго? — питам го аз.

Въпросът е дързък, но виното и шерито са ме направили по-уверена.

Той обмисля накратко въпроса, спира, за да размисли още малко. Вече сме на няколко крачки от Карловия мост. Дълги снопове светлина падат от газовите фенери. Лицата ни са полузлатисти, полусенчести.

— Обичам медицината — казва той. — Човешкото тяло е отчасти наука, отчасти изкуство.

Кимам. Отговарям му, че съм съгласна.

— Но част от него не може да се научи по книгите и това е най-обезсърчително за мен.

— Същото е при живописта — обяснявам му аз. — Често се чудя как на моменти мога да бъда така несигурна в нещо, което обичам толкова много.

Йозеф се усмихва. Обръща се за миг настрана, после отново ме поглежда.

— Имам един спомен от детството си. Със сестра ми намерихме ранена птица. Поставихме я внимателно в кърпичка и я занесохме на баща ни. „Какво е това?“, попита той, когато я сложихме на бюрото му. „Болна е, татко“, спомням си да казва Верушка. Гласчето й бе толкова тихо и умоляващо. Бяхме донесли на баща си нещо с пълната увереност, че може да го оправи.

Гледах Йозеф. Очите му бяха изпълнени със спомена.

— Баща ми взе кърпата с треперещата птица и я сложи в ръката си. Можех да видя как тялото на малкото създание омекна от топлината на неговите длани. Подържа я няколко минути, докато птицата спря да се движи. — Йозеф пое дъх. — Птицата бе умряла в ръцете му.

— О, колко ужасно — казах, сложила ръка на устата си. — Вие с Верушка сигурно сте били сломени.

— Може би си мислехте, че ще кажа, че съм пожелал да стана лекар, защото съм видял баща си да съживява нещо толкова крехко и ранено, нали? — поклати глава той. — Но виждате ли, Ленка, аз се връщам към този инцидент отново и отново. Баща ми сигурно бе разбрал, че не може да спаси птицата. Така че той внимателно я държеше в ръцете си, докато животът й изтичаше.

— Но колко болезнено е било за вас с Верушка да го видите…

— Така е — каза той. — Тогава за първи път разбрах, че баща ми не може да излекува всичко, че понякога дори и той може да не успее. — Погледна ме отново. — Опитвам се да си спомня това, когато чувствам, че съм го разочаровал.

Исках да го докосна, когато каза това, но ръцете ми не се повдигнаха.

— Какво има у вас, Ленка, та искам да ви разкажа всяка история от детството си? — Обърна се към мен и усмивка преобрази лицето му. Засмя се и разбрах, че се опитва да разведри настроението. — Очите ви са широко отворени. Сякаш мога да пристъпя в тях и да се почувствам като у дома си.

Сега аз се засмях:

— Заповядайте, добре сте дошли. Дори ще ви направя чаша кафе.

— А ще пуснете ли грамофона? Ако може, Дюк Елингтън за мен.

— Каквото пожелаете — шегувам се аз.

— А ще ми позволите ли вашата ръка за един танц, Ленка? — Гласът му беше изпълнен с лекота и игривост.

— Да! — отвръщам аз. Не мога да потисна желанието да се изкискам.

Той се смее. И в смеха му усещам блаженство. Чувам танцуващи стъпки, шумолене на въртящи се поли. Глъчка на деца.

Това ли е първият признак на любовта? Чувате в човека, когото сте обречени да обичате, звука от тези, които предстои да се родят.

 

 

Вървим по-нататък през моста по улица „Сметаново набрежи“, докато стигаме пред големите дървени врати на нашата сграда.

— Надявам се, че ще ви видя отново — казва той.

Усмихваме се един на друг, сякаш и двамата знаем нещо, което никой от нас не е достатъчно смел да изрече.

Вместо това просто си казваме довиждане.

Няма целувка, просто най-леко докосване на ръцете.

 

 

Верушка, Елза и аз продължихме да бъдем тройка приятелки в училище през зимата на 1937 година. Облечени в палта от дебел плат и с кожени шапки, ние се изкачвахме по дългите стълби на Академията, сваляхме кат след кат от дрехите си и намирахме местата си пред стативите. Класните стаи бяха топли и конденз замъгляваше прозорците, а моделът ни стоеше гол пред драпирания стол.

Понякога лежах в леглото си и се опитвах да си представя Йозеф. Опитвах се да извикам във фантазията си формата на раменете му или разделянето на мускулите в центъра на гърдите му. Но въображението ми не можеше да убеди ръката ми. Рисунките ми бяха непохватни и почти всички завършваха смачкани на топка в кошчето за боклук.

Открих, че все пак имам талант, когато се концентрирам да рисувам лицето на модела си. Може би поради годините срамежливост или природната ми склонност да наблюдавам разбрах, че съм в състояние да виждам неща, често пренебрегвани от моите състуденти. Когато рисувах някоя стара жена, забелязах, че се взирам в нейните бледи, сълзящи очи.

Докато другите се съсредоточаваха да покажат буквално точно диплите на кожата, тежестта на плътта, увиснала от някога стегнатата форма, аз се фокусирах върху отпуснатата кожа на клепачите. Мислех как бих могла да нарисувам плътта им, деликатна като две тънки хартиени завеси воал над вече отслабналото й зрение.

Заглаждах контурите на лицето й, размазвайки въглена с палец. Придавах й мекота, тъй като кожата на лицето й бе по-скоро като пергамент, отколкото като сатен. Но по този начин внимателно нарисуваните й черти сякаш разказваха историята й като фриз върху бял мрамор. Изглеждаха като изрязани от камък.

Друго умение, което се опитвах да развивам в часовете по рисуване с маслени бои, бе да влагам известна психология в платната си. Използвах цветове, които не са типични, понякога смесвайки синьо и зелено в тоновете на кожата, за да пресъздам тъга. Или пък поставях точки лавандулово лилаво в ирисите на очите — за меланхолия, или алено — за страст.

Проявявах интерес към картините на художниците, представители на сецесиона, към Шиле и Кокошка, с динамичната им линия и емоционалните им послания. Нашият преподавател — Йоша Прокоп, беше строг с мен и не ме хвалеше с такава охота, както някои от състудентите ми. Но към края на семестъра започна да поощрява опитите ми да експериментирам в рисунките си, а аз се чувствах все по-уверена с всеки изминал ден. Независимо от това продължавах да работя до късно през нощта, за да преодолея недостатъците си. Понякога Марта проявяваше снизходителност и ми позволяваше да я рисувам. Разкопчаваше памучната си рокля и оставяше да рисувам ключиците или врата й. Понякога дори ми разрешаваше да рисувам гърба й, така че можех да се концентрирам върху нежните крила на плешките й.

Колкото повече работех, толкова по-успешно възприемах човешкото тяло като свързани части от пъзел. С течение на времето научавах как прешлените се свързват един с друг, за да се заеме дадена поза. Четях книги по анатомия, за да науча как всяка кост се съединява с друга, и осъзнавах, че нашата кожа е просто като едно платнище, опънато над изключително добре сътворен механизъм.

 

 

Когато не си бях у дома или в училище, аз бях у Верушка. Приемах всяка покана да отида там с надеждата да зърна Йозеф. Нощем сънувах, че мога да нарисувам мургавото му, замислено лице, гъстите му черни къдрици, зелените му очи.

Вече не се обличах, без да обръщам внимание на това как изглеждам. В клас носех тъмни цветове, често бях с панталони и пуловер. Когато отивах у Верушка обаче, избирах тоалети, които според мен подчертаваха фигурата ми. Почти навършвах осемнадесет и усещах притегателната сила на желанието. Исках да привличам вниманието към себе си — нещо, което никога по-рано не бях правила.

Започнах да ровя из тоалетката на майка ми, когато не беше вкъщи, и да пудря лицето си, както и да си слагам леко червило и руж. Бях по-грижлива към косата си, вече не я сплитах като ученичка на две плитки до ушите, а я вдигах и усуквах над врата.

Често се питах дали е възможно да се обличаш само за собствено удовлетворение, а не с надеждата да хванеш окото на определен мъж. Някои жени обичат усещането на коприна в ръката си, тежестта на кадифето върху кожата си. Мисля, че с майка ми беше така. Тя винаги ни казваше, че има два вида жени. Тези, които са осветени отвън, и тези, които светят отвътре. Първите се нуждаят от блещукането на диаманти, за да заблестят и те, а при вторите красотата им се озарява от чистата светлина на душата.

В очите на майка ми гореше огън. Кожата й розовееше не от ружа, а от прилива на кръвта. Когато беше дълбоко замислена, цветът на лицето й от млечен ставаше розов. Когато беше ядосана, ставаше на алени петна. А когато беше тъжна, ставаше призрачно синкава. Майка ми беше елегантна, но тя не се обличаше заради одобрението в очите на съпруга си или на тълпата, а според собствения си таен идеал. Фантазия, излязла от роман от XIX век, образ извън времето. Романтична героиня сама за себе си.